Линда Хауърд
Да спиш с врага (1)

Глава първа

Дейвис Присън не се смяташе за страхливец, но предпочиташе да изтърпи операция без упойка пред срещата с Робърт Кенън, на която щеше да му съобщи лошите новини. Не че главният акционер и президент на „Кенън Груп“ щеше да го държи отговорен; той никога не убиваше лошия вестоносец. Само че ледените зелени очи щяха да станат още по-студени и непроницаеми; от опит Дейвис знаеше, че щеше да почувства смразяващите тръпки на страха по гърба си. Кенън се славеше с невероятната си принципност, но и с несравнимата си безпощадност, когато някой се опиташе да го изиграе. Дейвис не се сещаше за човек, когото да уважава повече от Кенън, но и това не го накара да се почувства по-добре.

Хората като Кенън, с неговата власт, се обграждаха с многобройни сътрудници. Като мярка за контрол и лична дистанция „светилището“ — неговият кабинет — се охраняваше единствено от неговата лична секретарка. Фелис Каури изпълняваше тази длъжност от осем години и ръководеше офиса с точността на швейцарски часовник. Тя бе висока, слаба, с металносива коса и кожа като на двадесетгодишно момиче. Дейвис знаеше, че най-малкото й дете бе на около двадесет и пет, следователно тя прехвърляше четиридесетте, но човек никога не би й ги дал, ако съди по външността й. Издържаше във всякакви ситуации, беше невероятно способна и никога не нервничеше пред шефа си. Искаше му се и той да има поне малко от последното. Бе се обадил предварително, за да се увери, че Кенън може да го приеме, така че Фелис не се изненада като го видя.

— Добро утро, господин Присън — пресегна се към телефона и натисна някакво копче. — Господин Присън е тук — каза тя, затвори слушалката и се изправи. — Ще ви приеме веднага.

С отработената експедитивност, която винаги смущаваше Дейвис, тя вече бе до вратата на кабинета, отвори я и веднага след него я затвори. Във Фелис нямаше никакво излишно любопитство; дори напротив, като че ли тя контролираше всичко. Както си и беше.

Кабинетът на Кенън бе огромен, луксозно и изтънчено обзаведен. Благодарение на вкуса му, обстановката беше отпускаща, а не стряскаща, въпреки оригиналните маслени платна по стените и стогодишния персийски килим на пода. Вдясно бе кътът за почивка, макар Дейвис да се съмняваше, че Кенън бе използвал големия телевизор или видеото за нещо различно от работа. Шест огромни прозорци образуваха стената, разкривайки неповторим изглед към Ню Йорк Сити сякаш бяха шест картини. Самите прозорци бяха произведение на изкуството с красивите отделни квадратчета, които пропускаха светлината и я разпръскваха сякаш бяха хиляди диаманти.

Масивното бюро на Кенън беше шедьовър на дърворезбата, също антика и се предполагаше, че е принадлежало на Романови през XVIII век. Очевидно той се чувстваше много добре зад него.

Кенън бе висок и слаб, с грацията и силата на пантера. Тъмната черна коса и бяло лице потвърждаваха това впечатление. Човек можеше да реши, че Кенън е муден и ленив, но това би било опасна грешка.

Той се изправи да се здрависа и дългите му, изящни пръсти стиснаха ръката на Дейвис с изненадваща сила. Дейвис винаги се стряскаше от силата на неговото ръкостискане.

Понякога Кенън му предлагаше кафе, но днес случаят не бе такъв. Беше достигнал до тази длъжност благодарение на умението си да преценява хората и очите му се присвиха, докато наблюдаваше смутеното лице на Дейвис.

— Бих казал, че се радвам да те видя, Дейвис — започна той. — Но не съм сигурен, че това, което си дошъл да ми кажеш ще ми хареса.

Гласът му беше спокоен, дори непринуден и въпреки това Дейвис се притесни още повече.

— Няма да ви хареса, сър.

— Твоя ли е вината?

— Не, сър. Макар че трябваше да го хвана по-рано — безпределно честно добави той.

— Тогава се успокой и седни. Щом не си виновен си в безопасност. Сега, кажи ми какъв е проблемът.

Дейвис седна на ръба на мекия кожен стол, но не можеше и да си помисли да се успокои.

— Някой в Хънтсвил продава нашия софтуер за космическата станция — изстреля той.

Кенън никога не стоеше спокоен, но сега се вкамени и зелените му очи придобиха онзи леден поглед, който най-много тревожеше Дейвис.

— Имаш ли доказателства?

— Да, сър.

— И знаеш ли кой е?

— Така мисля, сър.

— По-добре ми разкажи — Кенън се облегна назад и очите му се впериха в Дейвис като зелен лазерен лъч.

Дейвис на няколко пъти се запъна, докато обясняваше как се бе родило подозрението му и как бе провел собствено разследване, за да провери съмненията си, преди да обвини когото и да било. Кенън мълчаливо го слушаше и Дейвис избърса потта от челото си, докато представяше резултатите от проучването си. „Пауър Нет“, компания към „Кенън Груп“, разположена в Хънтсвил, Алабама работеше по строго секретен софтуер разработен за НАСА. Същият софтуер сега се бе появил в ръцете на компания от друга държава. Това бе не просто индустриален саботаж; това бе държавна измяна.

Подозренията му падаха върху Лендън Мърсър, директорът на компанията. Мърсър се бе развел преди една година и начинът му на живот значително се бе подобрил. Заплатата му бе много добра, но не чак толкова, че да издържа семейство и да живее по този начин. Дейвис бе наел детективско бюро, което откри огромни суми в банковата сметка на Мърсър. След като го следиха няколко седмици, докладваха, че той редовно посещава яхтено пристанище в Гънтърсвил, малко градче разположено на езерото Гънтърсвил.

Собственикът или управителят на пристанището беше жена, Еви Шоу; детективите не бяха открили нищо необичайно в банковата й сметка или в покупките, които бе направила, което означаваше, че тя бе по-умна от Мърсър. Поне на два пъти Мърсър бе наел моторница от пристанището и малко след отплуването му, Еви Шоу бе затваряла пристанището и го бе последвала със собствената си моторница. Бяха се върнали поотделно, с около петнадесет минути разлика. Изглежда се срещаха навътре в езерото, където можеха да се скрият и в същото време да видят и чуят всеки, който ги приближи. Бе далеч по-безопасно от оживеното пристанище; още по-странно беше, че въпреки многото хора, Еви Шоу затваряше пристанището посред бял ден.

Дейвис приключи като нервно пукаше с кокалчетата на ръцете си; лицето на Кенън оставаше сурово и безизразно.

— Благодаря ти, Дейвис — спокойно каза той. — Ще уведомя ФБР и аз ще се заема с това. Добра работа си свършил.

Дейвис се изчерви, докато се изправяше.

— Съжалявам, че не го хванах по-рано.

— Сигурността не влиза в твоите задължения. Някой не си е свършил работата. Ще се погрижа за това. Късметлии сме, че си толкова проницателен — Робърт си отбеляза наум, че трябва да увеличи заплатата на Дейвис, която и сега бе доста висока, и да му възложи повече отговорности и власт. Бе показал интелигентност и инициативност, които не биваше да останат невъзнаградени. — Сигурен съм, че ФБР ще искат да говорят с теб, така че бъди на разположение през деня.

— Да, сър.

След като Дейвис излезе, Робърт се обади във ФБР по личния си телефон. Бюрото имаше голяма власт в града, а и той вече бе работил с тях и преди. Веднага го свързаха с главния агент. Контролираше се до такава степен, че нито грам гняв не се усети в гласа му, когато помоли двамата най-добри агенти да дойдат в кабинета му при първа възможност; имаше такова влияние, че не му зададоха нито един въпрос. Просто го увериха, че ще пристигнат до половин час.

След като приключи с това се облегна на стола си и премисли възможностите, които имаше. Не допусна гневът да замъгли мислите му. Неконтролираните емоции бяха не само безполезни, но и глупави, а Робърт никога не си позволяваше да прави глупости. Това, че някоя от неговите компании продаваше секретни компютърни програми бе лична обида за него, сериозно петно върху репутация му. Единственото, което изпитваше към този, който би продал родината си за пари бе неприязън и нищо нямаше да го спре да го прати зад решетките. След петнадесет минути вече имаше план за действие.

Двамата агенти пристигнаха след двадесет минути. Фелис му се обади, той й каза да ги въведе и да не го безпокои по никакъв повод, докато господата не си тръгнат. Като перфектна секретарка, Фелис не зададе нито един въпрос.

Тя покани двамата мъже в строги костюми в кабинета и затвори вратата след тях. Робърт се изправи, за да ги посрещне, а и за да ги прецени с хладния си, непроницаем поглед. Веднага разпозна в по-младия, около трийсетте, типичния държавен чиновник, но в очите му се четеше самоувереност, която Робърт одобри. По-възрастният беше около петдесетте с почти изцяло побеляла коса. Бе среден на ръст и възпълен. Сините очи зад очилата бяха уморени, но все пак в тях блестеше интелигентност и опитност. Нямаше младши агенти.

По-възрастният мъж протегна ръка.

— Господин Кенън? — след като Робърт му кимна, той продължи: — Казвам се Уилям Брент, старши агент във ФБР. Това е Лий Мъри, специален агент от контраразузнаването.

— Контраразузнаването — измърмори Робърт и очите му охладняха. Присъствието на точно тези двама агенти означаваше, че ФБР вече бе разследвало „Пауър Нет“. — Добро предположение, господа. Моля, заповядайте.

— Не беше трудно да се досетим — отвърна агент Брент, докато сядаха. — Корпорация като вашата, която подписва договори с правителството за съжаление е главна цел за шпионаж. Доколкото знам и вие самият имате опит в тази област, така че имате нужда точно от нашите умения.

Добър е, помисли си Робърт. Точно човекът, който буди доверие. Искаха да разберат дали той знае нещо, но нямаше да се издадат, преди той да спомене „Пауър Нет“. Това бе привидна невинност, след която щяха да се изненадат и възмутят, ако той ги информира, че е установил изтичане на информация от компанията си. Ако пък не, щяха да скрият каквото знаят.

Но той не им остави шанс.

— Разбирам, че сами сте открили обезпокоителна информация — спокойно започна той. — Интересно ми е защо веднага не се свързахте с мен.

Уилям Брент направи гримаса. Бе чувал, че нищо не убягва от Робърт Кенън, но не очакваше, че е толкова прям. Кенън ги наблюдаваше с леко повдигнати вежди, като че ги подканяше да обяснят — изражение, на което обикновено никой не устояваше.

Брент успя да се въздържи от обяснения, като ги замени с извинение; и все пак се възхити, че Кенън го бе провокирал. Това го накара да се вгледа в него още по-отблизо. Вече знаеше доста за този човек, защото си бе направил труда да се поинтересува. Кенън произлизаше от образовано и богато семейство, но благодарение на собствените си качества бе станал още по-богат и репутацията му бе безупречна. Имаше приятели в областната управа и в съда, влиятелни мъже, които високо го ценяха. Един от тези мъже му бе казал:

— Виж, ако става нещо нередно в някоя от компаниите в „Кенън Груп“ ще ми направиш лична услуга, ако уведомиш Робърт Кенън, преди да направиш каквото и да било.

— Не мога да направя такова нещо — бе отговорил Брент. — Ще опорочи разследването.

— Нищо подобно — отговори мъжът. — На Робърт Кенън бих поверил най-важното разузнаване на страната. Всъщност, вече на няколко пъти така и е ставало… Той ни е правил някои… услуги.

— Може и той да е замесен — продължи Брент, който не искаше да приеме, че може да даде цялата информация на обикновен цивилен. Но другият мъж бе поклатил глава.

— Не, не и Робърт Кенън.

След като научи някои неща за характера и важността на „услугите“, които Кенън бе правил, както и за опасностите, на които се бе излагал, Брент неохотно се съгласи да го осведоми, преди да предприемат каквито и да било. Кенън просто ги бе изпреварил, като се обади пръв, а те все още не бяха сигурни какво знае. Планът бе да си мълчат, докато разберат защо ги повика. Но не стана. Веднага ги бе разкрил.

Брент бе свикнал да разгадава хората, но с Кенън не успя. Той бе богат, образован и ерудиран, в което Брент не се съмняваше, но бе сигурен, че това е само първият пласт. Останалите пластове, незнайно какви, бяха толкова добре скрити, че той само усещаше съществуването им и то благодарение на достъпа си до привилегирована информация. Наблюдаваше слабото, хубаво лице на Кенън, но не можа да различи никакво изражение; виждаше единствено непроницаемите му очи, които ги наблюдаваха с неизчерпаемо търпение.

Уилям Брент бързо взе решение и се протегна напред.

— Господин Кенън, ще ви кажа много повече, отколкото бях планирал. Имаме сериозен проблем с една от вашите компании в Алабама…

— Нека първо аз ви кажа какво знам — спокойно го прекъсна Робърт. — След това вие ще добавите каквото знаете.

Ясно и точно той им преразказа това, което бе научил от Дейвис Присън. Двамата агенти неволно си размениха смаяни погледи, което означаваше, че самите те не бяха разкрили толкова и това отново покачи акциите на Дейвис.

Когато приключи Уилям Брент прочисти гърлото си и се наведе напред.

— Поздравления! Малко сте ни изпреварили. Това значително ще помогне за разследването…

— Утре сутрин отивам там — каза Робърт.

Брент го погледна неодобрително.

— Господин Кенън, оценявам желанието ви да помогнете, но Бюрото може най-добре да се справи със случая.

— Вие не ме разбрахте. Нямам намерение да помагам. Това е моя компания и мой проблем. Аз сам ще се погрижа. Няма нужда да губя време в търсене на прикритие, когато направо мога да се включа в операцията. Разбира се, ще продължавам да ви информирам.

Брент вече поклащаше глава.

— Не, и дума не може да става.

— Не само че имам достъп до всичко, но и моето присъствие ще е по-малко подозрително, отколкото това на федерални агенти — Кенън направи пауза и добави: — Пък и не съм аматьор.

— Известно ни е, господин Кенън.

— Тогава ви предлагам да предадете това на началниците си — той погледна часовника си. — А сега, ако ме извините, имам други срещи.

Знаеше, че Брент ще разкаже всичко на началниците си и ще остане изненадан и огорчен, когато те му наредят да се оттегли и да остави Кенън сам да се справи със случая. Разбира се, те щяха да му съдействат и да му осигурят подкрепление на място, ако се наложеше.

През останалата част от деня разчистваше графика си. Фелис уреди полета и хотелската резервация в Хънтсвил. Преди да си тръгне вечерта погледна часовника си — в Ню Йорк вече бе осем, но в Монтана беше едва шест, което означаваше, че работата в ранчото още продължаваше.

За негова радост телефонът бе вдигнат още на третото позвъняване и чу провлаченият говор на сестра си.

— Лудница Дънканс. Маделин е на телефона.

Робърт се засмя. Можеше да чуе врявата, която неговите племенници вдигаха.

— Тежък ден, а?

— Робърт! — гласът й веднага стана по-сърдечен. — Ти би трябвало да кажеш. Защо не вземеш племенниците си на продължително гостуване?

— Не и преди да са разрушили къщата. Така или иначе няма да съм си в къщи.

— Къде отиваш този път?

— Хънтсвил, Алабама.

Тя замълча за момент.

— Доста е топло там.

— Знам това.

— Може да се поизпотиш.

Усмихна се на веселостта в гласа й.

— Няма да пропусна такъв шанс.

— Значи е сериозно. Проблеми ли имаш?

— Дребна работа.

— Пази се!

— Непременно. Изглежда, че ще се наложи да остана там за по-дълго, така че ще звънна да ти дам номера си.

— Добре. Обичам те.

— И аз те обичам.

Усмихна се докато затваряше. Маделин никога не би задала нито един въпрос, но веднага бе разбрала, че ситуацията в Алабама е сериозна. С няколко думи му бе дала благословията си, подкрепата и любовта си. В действителност, тя му бе доведена сестра, но обичта и разбирателството между тях бяха толкова силни, като че бяха кръвни роднини.

След това се обади на жената, с която напоследък редовно се виждаше, Валентина Лорънс. Връзката им не бе напреднала и той не очакваше, че тя ще го изчака, така че и за двамата щеше да е най-лесно, ако й обясни, че не изисква от нея подобно нещо. За съжаление, Валентина бе твърде харесвана, а той най-вероятно щеше да остане в Алабама за няколко седмици.

Беше точно от типа, който най-много привличаше Робърт: расова — висока, слаба, с малки гърди. Гримът й винаги беше загатнат и безупречен, дрехите й бяха стилни и подбрани с вкус. Беше наистина приятна и споделяше страстта му към театъра и операта. Би била идеалният партньор, ако този проблем не се бе появил.

Приключи последната си връзка преди няколко месеца и се чувстваше неспокоен. Много повече предпочиташе да живее с жена, отколкото сам, макар че и сам не се чувстваше зле. Обичаше жените и с ума си, и с тялото си и определено предпочиташе трайните връзки. Флиртовете за една нощ не му бяха по вкуса и съжаляваше тези, които ги поддържаха. Никога не лягаше в леглото с жена, с която връзката му не бе сериозна.

Валентина прие новината за неговото продължително отсъствие сдържано; все пак, те не бяха сериозно заедно и не можеха да имат никакви изисквания един към друг. Усети в гласа й съжаление, но не му каза да й се обади като се върне.

След като приключи и с това, той поседна за няколко минути и се замисли за връзката, която така и не достигна до интимност и колко още време ще му трябва, за да достигне до тази фаза. Дългото чакане като перспектива не го зарадва.

Отношението му към секса не беше несериозно. Постоянно контролираше прекомерната си сексуалност, като отчиташе разликата между силата на мъжа и силата на жената; мъж, който не може да се контролира, лесно можеше да се превърне в насилник — нещо, което ненавиждаше. Той балансираше и желанията, и силата си, като ги подчиняваше на безпристрастната мощ на интелекта си. Никога не притискаше жената, но винаги показваше, че е привлечен, така че тя сама да може да си избере позиция. Оставяше дамата да наложи своето темпо и да допусне интимност, когато е готова. Уважаваше вродената предпазливост на жените. Когато стигнеше до секс бе нежен и ги оставяше, докато са напълно готови. Този контрол не бе проблем за него, можеше да прекара часове в ласки и целувки. Така засищаше своя глад, а и удовлетвореше партньорката си.

Първата нощ с дамата, която е избрал, винаги е неповторима, замисли се той. След това изживяването не беше толкова разтърсващо. Винаги подготвяше всичко, за да може тя да се почувства специална. Не пропускаше дребните неща, като романтични вечери на свещи, подбрани подаръци и цялото му внимание. Когато стигнеха до спалнята, той влагаше всичко от себе си, за да я удовлетвори отново и отново, докато и той се отдаде на удоволствието.

Подразни се, че заради проблема в Алабама ще трябва да изпусне всичко това.

Стресна се от почукването на вратата. Фелис застана на прага.

— Трябваше вече да си си в къщи — скара й се той. — Не е нужно да оставаш.

— Донесоха този плик за вас — отвърна тя, без да обръща никакво внимание на забележката му. Рядко си тръгваше преди него, независимо колко късно беше.

— Тръгвай си — спокойно отвърна той. — Това е заповед. Ще ти звънна утре.

— Имате ли нужда от още нещо? Чаша горещо кафе?

— Не, благодаря, и аз самият си тръгвам.

— Тогава приятно пътуване! — тя се усмихна и излезе от стаята. Чу я, че прибира и заключва всичко за през нощта.

Не му се вярваше, че изобщо нещо в това пътуване можеше да е приятно. Бе тръгнал да си отмъщава.

Забеляза, че на плика нямаше обратен адрес. Отвори го и извади няколко листа. Имаше една неясна снимка и кратка бележка от агент Брент, която поясняваше коя е жената на снимката и го уведомеше, че Бюрото ще му съдейства по всички линии. Точно както бе очаквал.

Взе снимката и я заразглежда. Бе с лошо качество, но се виждаше жена, снимана на пристанище на фона на моторници. Значи това бе Еви Шоу. Носеше слънчеви очила, така че не можеше да я прецени, освен че бе с руса, разпиляна коса и изглеждаше едра. Не приличаше на Мата Хари. Придирчивият му вкус се засегна от зле подбраните дрехи и от провинциалния й вид. Приличаше на грубиянка, готова да продаде родината си от алчност.

Върна листовете в плика. Бе нетърпелив да вкара Лендън Мърсър и Еви Шоу в затвора.