Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джон Медина (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kill and Tell, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 135 гласа)

Информация

Сканиране
bobych
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)

Издание:

Линда Хауърд. Убий и кажи

ИК „Хермес“, 1998

ISBN: 954–459–566-X

История

  1. — Добавяне

Първа глава

13 февруари,

Вашингтон, област Колумбия

Декстър Уитлоу старателно облепи кутията с тиксото, което предния ден бе откраднал от универсалния магазин. Докато бе там, бе свил и един черен маркер и сега внимателно изписа с печатни букви адреса върху кутията. Захвърли тиксото и маркера на земята, пъхна кутията под мишница и тръгна пеша към най-близката поща. Тя беше само на една пресечка разстояние, а и времето бе по-меко от обичайното за февруари, някъде към пет градуса над нулата.

Ако беше конгресмен, замисли се той намусено, нямаше да му се налага да плаща пощенските разноски.

Белезникавото зимно слънце огряваше тротоара. Със сериозни изражения правителствени чиновници вървяха забързано, развявайки дългите си тъмни палта, уверени в собствената си значимост. Ако някой ги попиташе какво работят, никога не биха казали: „Счетоводител съм“ или „Секретар“, въпреки че навярно вършеха точно това. Не, в този град, където общественото положение диктуваше всичко, хората казваха: „Работя за правителството“ или: „Работя в Министерство на финансите“, или, ако се бяха самозабравили напълно, отговаряха със съкращения, например МО, сякаш всички трябваше да знаят, че това означава Министерство на отбраната. Декстър специално смяташе, че всички те трябва да носят табелки, че работят в МТ — Министерство на тъпанарите.

О, столицата на страната! Властта се носеше във въздуха и го парфюмираше като букет от някакво рядко срещано вино и всички тези глупаци се бяха замаяли от него. Декстър ги оглеждаше със студен поглед. Мислеха си, че знаят всичко, но не знаеха нищо.

Не знаеха какво представлява истинската власт, дестилирана до най-чистата й форма. Мъжът в Белия дом можеше да дава заповеди, които да причинят война, можеше да се суети около малкото куфарче, което някой сътрудник държеше винаги наблизо, и да разпореди изстрелването на бомби, които да убият милиони, но той би възприел смъртта на тези хора безразлично и дистанцирано. Декстър бе опознал истинската власт, когато беше във Виетнам, бе я усетил на върха на пръста си, когато натискаше спусъка. Беше изчаквал жертвите си дни наред, легнал неподвижно в калта или в парещи плевели, без да обръща внимание на буболечките, змиите, дъжда и глада, издебвайки подходящия момент, когато мишената му ще се появи наблизо и центърът на мерника му ще се озове точно където трябва. Тогава цялата власт бе в негови ръце, умението да даваш или отнемаш живот, да натиснеш спусъка или да не го направиш, когато целият свят е изчезнал и сте останали само двама — ти и мишената ти.

Най-незабравимият момент от живота му беше денят, когато наблюдателят го бе насочил към короната на едно дърво. Когато нагласи мерника си, откри, че гледа право в друг снайперист, на вид руснак, опрял оръжие на рамо и опитващ се да се прицели. Декстър го изпревари със секунда и успя да стреля пръв. Само миг и руснакът щеше да го изпревари, а старият Декстър Уитлоу сега нямаше да се наслаждава на вашингтонския пейзаж.

Зачуди се дали руснакът бе успял да го види, дали е имало частица от секундата, когато е осъзнал какво ще стане, преди куршумът да се забие в челото му. Не би могъл да види куршума, независимо от всички специални ефекти, с които Холивуд се опитва да докаже противното. Никой никога не вижда куршума.

Декстър влезе в топлата поща и застана на опашката от чакащи пред гишето. Нарочно бе дошъл по обяд, когато има най-много хора, за да е сигурен, че няма да се намери някой изтормозен пощенски служител, който да го запомни. Не че в него имаше нещо за помнене, освен студения и безизразен поглед, но той не обичаше да рискува. Умението да е винаги нащрек му бе помогнало да оцелее във Виетнам и през следващите двайсет и пет години, след като се бе върнал в истинския свят и бе оставил онзи ад зад гърба си.

Нямаше вид на богат човек, но не приличаше и на скитник. Палтото му беше с две лица. Едната страна, която сега бе навън, беше от здрав кафяв туид, леко поовехтял. Другото лице, което носеше, когато оставаше по-дълго по улиците, беше с кръпки и изпокъсано, точно като палтата на скитниците. Палтото беше добър и евтин начин за прикритие. Снайперистите винаги знаят как да станат незабележима част от пейзажа.

Когато дойде редът му, той постави кутията на гишето, за да я претеглят, и извади няколко дребни банкноти от джоба си. Колетът бе адресиран до Жанет Уитлоу, Кълъмбъс, Охайо. Жена му.

Зачуди се защо не се бе развела. По дяволите, може и да го е направила, не й се бе обаждал от две-три години, може и повече. Опита си да си спомни последния път…

— Долар и четиридесет и три — каза чиновникът, без дори да вдигне поглед към него, и Декстър подаде два долара. Прибра рестото и напусна пощата така незабележимо, както бе влязъл.

Кога наистина бе говорил с Жанет за последен път? Може би преди три години. Или пет. Не обръщаше особено внимание на календарите. Опита се да си представи на колко години е станала дъщеря им. Двайсет? Беше родена в годината на офанзивата при Тет. Тогава ли беше? Шейсет и осма или шейсет и девета, някъде там. Което правеше… по дяволите, тя беше на двайсет и девет. Малкото му момиченце наближава трийсет! Сигурно вече е семейна и има дечица, което означаваше, че той е станал дядо.

Не можеше да си я представи пораснала. Не бе я виждал поне от петнайсет години, може и повече, и в съзнанието си винаги си я представяше седем-осемгодишна, слабичка и срамежлива, с големи кафяви очи и постоянно прехапала долната си устна. Винаги му говореше шепнешком, и то само когато той я питаше нещо.

Трябваше да бъде грижовен баща, по-добър съпруг на Жанет. Трябваше да направи много неща в живота си, но това, че обръщаше поглед назад сега и си даваше сметка за всичко, не променяше нещата — не можеше да се върне и да поправи стореното. Оставаше му само да съжалява, че не го е направил.

Но Жанет не бе спряла да го обича, дори когато се върна от Виетнам така студен и безразличен, променен завинаги. В нейните очи той си бе останал все същото избухливо и проницателно момче от Западна Вирджиния, в което се бе влюбила и за което се омъжи. За нея нямаше значение, че това момче бе умряло в дивата джунгла и мъжът, който се бе върнал на негово място, бе напълно непознат, ако се изключи външността.

Единствените моменти, когато се чувстваше жив оттогава насам, бяха, когато държеше пушката в ръцете си, взрян в мерника, и усещаше прилива на адреналин, който изостряше всичките му сетива. Абсурдът бе, че точно това, което го бе убило, бе единственото, което го караше да се чувства жив. Не пушката. Макар и най-съвършеното и предано човешко творение, тя си оставаше един предмет. Не, това, което го караше да се чувства жив, бе умението, преследването, усещането за власт. Той бе снайперист, дяволски добър снайперист. Мислеше си понякога, че пак би могъл да се върне при Жанет. Обикновено анализираше нещата с години закъснение.

Беше очистил много врагове и бе убил един човек.

Разграничението бе ясно в съзнанието му. Войната си бе война. Убийството бе нещо съвсем различно.

Спря при един уличен телефон и извади няколко монети от джоба си. Вече бе запомнил номера. Пусна монетите и набра. Когато отсреща вдигнаха слушалката, той произнесе отчетливо:

— Казвам се Декстър Уитлоу.

Беше пропилял живота си, плащайки за престъплението, което бе извършил. Сега беше ред на някой друг да си плати.