Елизабет Лоуел
Невинна като грях (74)

74.

Териториален клуб по стрелба на Аризона

Неделя, 14,30 ч.

Бъртън стоеше до входната врата, очаквайки да чуе следващия изстрел на „АК-47“. Ослушваше се напрегнато. И продължаваше да слуша.

Тишина.

Очевидно пистолетът бе имал последната дума.

Ругаейки некадърниците, с които беше обграден, той тръгна към фоайето на клуба. Фоли бе застанал на десетина метра от него. Пистолетът му се притискаше към шията на Кайла. Кожата й беше бледа, пулсът й биеше ускорено, а широко отворените й очи наблюдаваха, наистина запечатваха всичко случващо се. Бе причинила на Бъртън доста проблеми, като го бе забавила, бе изгубила ценното му време, бе му се подиграла с мълчанието си. Очакваше с нетърпение момента, в който щеше да я убие.

Но след като получеше паролата.

— Какво става? — нервно попита Фоли.

— Очевидно глупакът се е оставил да го застрелят.

Усмивката на Кайла изглеждаше като тънка лента върху мръсното й отекло лице.

— И сега какво? — продължи все така притеснено банкерът.

Успя да отклони поглед от дулото, притиснато към гърлото й.

Бъртън повдигна рамене.

— Мога да управлявам хеликоптер по-добре от него.

— Но… — подхвана Фоли.

— Млъкни.

Стийв се сви и повече не отвори уста.

Бъртън прехвърли всички възможности и вероятни обрати със скоростта на хазартния човек, какъвто всъщност си беше. Вероятността да успее да качи съпротивляващата се Кайла на хеликоптера беше значително по-голяма от тази да успее да се добере до човека, убил пилота.

Значи трябваше да седне в машината сам и да я отведе в Мексико, където щеше да прави с нея каквото си поиска.

Без да продума, излезе от фоайето, а после се върна, въоръжен с автомат „М-16“.

— Ти поемаш предния вход — обърна се към Фоли и му го хвърли. — Напълно автоматично. — Сграбчи жената за косата, придърпа я към себе си и заяви: — Тя идва с мен.