Елизабет Лоуел
Невинна като грях (6)

6.

Плежър Вели, Аризона

Петък, 10,31 ч.

Кайла Шоу караше бързо към имението на Елена и Андре Бъртън, построено в тоскански стил. Простиращият се на пет акра терен около Кастило дел Сиело бе разчистен от заобикалящите го голи скалисти възвишения преди около две години. Сега постройката белееше сред мека тучна трева и скъпа зеленина. Стъкло, керамични плочки и мед блестяха между колоните от вносен италиански мрамор.

Подозираше, че под тях имаше златиста аризонска хоросанова замазка.

Според банковите документи семейство Бъртън бе заплатило за земята повече от пет милиона долара. Други десет бяха вложени в строителството на дома, къщата за гости, квартирите на персонала, басейните, градините и масивната врата в подножието на хълма. До един от басейните имаха и хеликоптерна площадка, а малкият вертолет стоеше наблизо в очакване на поредната прищявка на богаташите.

Не всички хора, които обслужваха нуждите им, бяха наети директно. Състоянието на семейство Бъртън възлизаше на 125 милиона долара, депозирани в Американската югозападна банка, което им позволяваше да се радват на персонал на изключително високо ниво. Кайла плащаше разходите им, въртеше големи суми от една сметка в друга, покриваше кредити и дефицити, грижеше се за разноските по къщата, наречена Кастило дел Сиело.

С други думи, беше момиче за всичко. Не така си беше представяла банковото дело, особено в частния сектор, но това й носеше приходи.

Докато чакаше портиерът да излезе от будката си, за да й отвори, тя се загледа в игривите пръски на фонтана, поставен недалеч от алеята. Четирите бани с размерите на казарми, множеството екзотични фонтани и трите плувни басейна надуваха годишната сметка за вода на имението до космически цифри, подобни на тази, написана върху тлъстия чек в чантата й. Като човек, израсъл в пустинята, подобно разхищение я караше да се чувства неловко, но детето в нея се възхищаваше от играта на слънчевите лъчи по искрящите капки и на аромата на влага, носещ се из въздуха.

Дори и да бе наситена с мирис на хлор.

През отворения прозорец погледна към будката на портиера, където млад мъж бе застанал прав и търпеливо слушаше нещо в слушалката на телефона, притисната към ухото му. Джими Хам работеше за семейство Бъртън едва от два месеца. Беше приказлив младеж, бивш бейзболист от незначителен отбор, който оглеждаше краката й при всяка възможност.

Запита се дали би си позволил подобна фриволност, ако знаеше, че именно тя изплаща чековете със заплатите на персонала, които Елена подписваше всеки месец.

— Мисис Б. каза, че можете да продължите, но побързайте — каза той, докато се приближаваше усмихнат. — Да не би да сте закъснели? Никога не ви се е случвало.

Кайла погледна часовника на таблото.

— Не.

— Нещо е изнервена — обясни Хам и се облегна на колата. — Старият се върна.

— Мистър Бъртън?

— Прибра се късно вечерта във вторник. Поне ми се стори, че точно той седи на задната седалка на лимузината. — Приведе се към нея и прошепна: — Никога не съм го виждал на дневна светлина. Да не би да е вампир?

Младата жена изви очи към тавана.

— Той е известен бизнесмен, който много пътува.

— Така ли? И какъв му е бизнесът? Наркотици?

— Наркотици? — Тя се засмя и поклати глава. — Поукроти въображението си, Джими. Мистър Бъртън търгува с петрол и други природни продукти. И отвори вратата, преди наистина да съм закъсняла.

Хам неохотно се отдръпна от колата. Провря се през прозореца на будката и натисна копчето, задействащо механизма.

Кайла настъпи газта и пое нататък, едновременно развеселена и раздразнена от настойчивия интерес, който Джими проявяваше към нея и работодателите си. Тя би могла да подмине сластните му усмивки, но Бъртън плащаха доста висока цена, за да съхранят физическото пространство и финансовото си състояние. Богатите семейства винаги бяха мишена както за благотворителни организации и политически партии, така и за обикновени крадци и групи за отвличания. Те държаха света далеч от себе си с помощта на високи огради, охранителни камери и огромен персонал от прислужници, адвокати и банкери.

На тяхно място тя би правила същото. Още повече, когато имаха три деца, които трябваше да опазят от дебнещите ги хищници.

Прехвърляйки наум последните детайли от предстоящото на следващия ден артистично празненство, Кайла спря колата на широкия паркинг. Изключи двигателя и автоматично грабна коженото куфарче и ръчната си чанта. Поколеба се, пъхна дебелия плик в куфарчето и се насочи към задния вход, където се намираше офисът на Елена. Пътьом махна с ръка на шофьора бразилец Антонио, който старателно миеше огромен „Хамър“. Над пътеката, на височината на човешки ръст, цъфтяха лилии. Всичко тънеше в зелено и миришеше на зелено.

Зеленото на парите.

— Тук долу — подвикна Елена.

Без да нарушава ритъма на ходене, Кайла пое по посока на гласа. Очевидно Елена беше на терасата между големия басейн с почти олимпийски размери и малкия за децата.

— Закъсня — каза Елена, — но ти оставих нещо за хапване.

— Часовникът ми е с няколко минути назад — весело отвърна Кайла. — Освен това можеш да обвиниш и младия си портиер, който се опитва да ме очарова и да ми замае главата всеки път, когато мина покрай него.

— Естествено, че ще се опитва. — Елена й отправи ослепителната си усмивка на международна кралица на красотата, каквато наистина бе станала веднъж. — Ти си привлекателна млада жена, която печели много добре, а той е бивш спортист, на когото не му харесва да работи за прехраната си.

Хладната пресметливост в думите й разкриваше истинската й същност. Беше изключително красива жена, чиято фигура само се бе усъвършенствала след раждането на трите деца. Проницателна, със собствено мнение за нещата, изключително амбициозна и толкова арогантна, колкото би могла да си позволи да бъде красавица с няколко милиона долара в банковата си сметка.

Пред себе си Кайла признаваше, че никога не би харесала Елена, нито би й се доверила, но в същото време беше очарована от нея.

Освен това безспорно беше невероятна майка на три енергични, самоуверени деца. Израсла в беден квартал на бразилския бряг, тя добре разбираше разликата между бедността и богатството, семейството и самотата във враждебния свят. Децата се обучаваха вкъщи, защото американските училища не разполагаха с оборудване, което би предотвратило евентуално отвличане.

Каквото и да мислеше за Елена като личност, не можеше да не оцени всеотдайността й към семейството.

— Къде са хлапетата? — попита тя.

Огледа се наоколо, очаквайки всеки момент Миранда, Хавиер или Джонатан да изскочат иззад някоя от мраморните колони, издигащи се пред помещението до басейна. Истината беше, че посещаваше този дом много по-често, отколкото изискваха служебните й задължения, защото обичаше децата.

— Помолих Марая да ги отведе в къщата за няколко минути, докато сме заети.

Ахааа, помисли си Кайла. Значи няма да е незначителен приятелски разговор.

— Какво искаш? — попита тя и извади от чантата си малък диктофон. Поръченията на работодателката й никога не бяха две или три.

— Няколко неща. — Елена приведе глава и я изгледа над италианските си слънчеви очила. — Всичко наред ли е с финансирането на Седмицата на изкуството в пустинята?

— Не знам за целия фестивал, но за твоето мероприятие всичко е готово. Иска ми се да го наречем нещо като „Първата рисунка“. — Ако бях уважаващ себе си художник, по-скоро щях да заостря края на четката си и да се пробода с нея, отколкото да се включа в подобен пленер. Не ми пука, че наградата е двайсет и пет хиляди. Има нещо нечисто в цялата тази работа.

Елена сви рамене.

— Не аз съм избирала името. Просто осигурих парите и мястото. Изкуството е много важно нещо.

Хей, ако и ти беше израснала в бедно предградие, също щеше да искаш да бъдеш приета сред висшето общество — каза си мислено Кайла. — Просто й завиждаш за начина, по който изглежда.

И действително имаше за какво да й се завижда.

С усилие насочи мислите си към конкурса „Бърза рисунка“. Той беше част от ежегоден художествен фестивал, чието провеждане имаше за цел да се съберат средства за „Музея на пустинята“ в Скотсдейл. Трийсет пейзажисти бяха поканени да нарисуват един и същ обект за два часа. Тази година семейство Бъртън бяха привлекли внимание, като предоставиха имението си за провеждането на фестивала и бяха обещали да откупят първите три картини. След това бяха удвоили сумата до четиридесет хиляди долара.

Местните медии веднага бяха захапали въдицата. Елена Бъртън беше не само очарователна, интелигентна и прекрасна господарка на дома, но и изключително щедра. Със сигурност най-хубавото нещо, което се бе случвало на Скотсдейл след прекарването на новия надежден водопровод.

— „Бърза рисунка“ е името, което използват от години — продължи Елена. — Все още не съм готова да променя тази традиция. Свърши ли всичко, което ти бях поръчала?

Не й беше необходимо да проверява в бележниците си. Семейство Бъртън бяха най-важните й клиенти. Фактът, че преди няколко месеца шефът й — Стийв Фоли, й бе поверил всичките им дела, продължаваше да я изумява. Очевидно се бе досетил, че вече не само е готова, но и е взела твърдо решение да търси по-благоприятна почва за професионална изява.

— Парите са преведени в наградния фонд. Уредих също така снимки от приготовленията за събитието да се появят в местната преса.

— Много добре. — Елена не криеше, че особено държи лицето и дискретната цепка на полата й да се появяват в списанията и вестниците поне веднъж седмично. — Доставчикът на храна вече ми представи сметката за приема след конкурса — по двеста долара на човек. Но заяви, че няма да ми достави и филийка хляб, ако не му платя на ръка предварително.

Очевидно е работил с доста богати клиенти, помисли си Кайла. Хората, които харчеха най-разточително, обикновено не плащаха навреме. Всъщност правеха го много рядко.

— Ако искаш да платиш виното и останалите разходи по празненството, когато се разплащаш с него, това доста ще намали сумата, която сме определили за развлечения. Бих могла да я компенсирам, като прехвърля към нея малко от парите, които са определени за домакинството.

Елена свали слънчевите очила и я изгледа така, сякаш я бе извикала на интервю за работа, а не бе неин работодател от известно време насам.

— Не.

Тонът и хладният, преценяващ поглед на големите кафяви очи накараха кожата й да настръхне.

— Внеси това в сметката за развлечения — нареди Елена и измъкна кремав плик от фина хартия изпод чинията. — Ще покрие всичко.

Кайла пое плика. Не беше запечатан. Отвори го и извади написан на ръка чек. Беше издаден от чуждестранна банка, за която никога не беше чувала. Очите й се разшириха от изумление.

— Двайсет и един милиона долара! — възкликна тя. — Мили бо… Трябва да има някаква грешка. Дори ти не можеш да похарчиш такава сума за едно празненство.

— Работата ти не е да обсъждаш разходите ми. — Гласът на Елена беше леден като погледа й. Слабият екзотичен акцент стана по-осезаем. — Твоето задължение е да внасяш и теглиш пари, когато пожелая.

Стомахът на Кайла се сви на топка. Думите услужливост и съучастничество бяха неразделна част от обучението на всеки частен банкер. Услужливите и съучастващи банкери вече не бяха освободени от отговорност за своите действия. Или както го разбираше тя: переш ли пари, отиваш в затвора.

— Готова съм да депозирам този чек във всяка сметка, която ми посочиш — каза твърдо, — но тъй като не познавам банката, която го е издала, съгласно изискванията на федералните власти съм длъжна да задам няколко въпроса.

— Въпроси? — Изражението на Елена се стегна. — Ти си банкер, а не полицейски служител.

Кайла въздъхна. Не за първи път неин клиент настръхваше срещу необходимостта да бъде разпитан. И нямаше да е за последен.

Но законът си беше закон.

— Виж, аз също не съм във възторг от правилата, но не мога да ги променя — рязко отсече тя. — Ако не ги спазвам, всички от отдела за работа с клиенти ще налетят върху ми като пясък в пустиня и ще изгубя работата си.

— Твърде късно е да се притесняваш за работата си — разнесе се зад гърба й гласът на Андре Бъртън. — По-добре ще е да се разтревожиш за свободата си.