Елизабет Лоуел
Невинна като грях (22)

22.

Кастило дел Сиело

Събота, 19,00 ч.

Кайла крачеше по осветената пътека и й се искаше обувките й да бяха лъскави, вместо тъмни, напълно подхождащи за служебното й положение. И това се отнасяше не само за обувките. Всичко в нея беше потискащо професионално. Но не и вътрешно. Дълбоко в себе си беше уплашена, гневна, изтормозена, притисната в ъгъла.

Свобода.

Можеше да усети вкуса й.

Но не и да я изживее.

Порасни, каза си нетърпеливо.

Пораснах. И не ми харесва.

Да работи за Бъртън и красивата Елена беше прекалено висока цена за това да бъде възрастен човек.

Къде са всичките ми умения, научени някога, когато имам най-голяма нужда от тях?

Пътеката свършваше във висока дървена врата, съседна на гаража за седем коли. Сензорното осветление в ъгъла се включи, щом се приближи. От скритите тонколони се чуваше тихо музиката от празненството.

Оградата беше покрита с бързорастящи, обсипани с цветове увивни растения, чиито стъбла бяха дебели почти колкото китката й. Уханието беше като милувка сред сухия въздух. Катинарът беше отключен и висеше неугледно. Резето от ковано желязо се вдигна леко, почти безшумно. Тя се поколеба, после пристъпи към убежището на семейство Бъртън от останалия свят.

Имаше чувството, че се намира в покрит с цветя капан.

Със скърцане на метал в метал вратата се затвори зад гърба й. Звукът я накара да подскочи. Блъсна я бързо, за да се увери, че по някакъв начин резето не бе паднало и не я бе заключило зад високите стени.

Вратата се отвори веднага.

Кайла въздъхна облекчено и се върна в градината. Беше толкова красива, колкото биха могли да я направят упоритият труд и многото пари. Рози и гардении, лиани и грациозни като танцьори палми, наситен аромат и приканващо спокойствие. Около пътеките бяха монтирани сензорни лампи, така че на всеки няколко крачки пред погледа й се откриваше нова гледка от умело подредени растения. В мрака отпред напевно шумолеше фонтан, заглушавайки тихата музика от скритите тонколони.

Докато приближаваше към него, се включиха още няколко лампи, при което пръските заискриха и се изпълниха с живот. Ромоленето на водата успокои нервите й, което беше и търсеният ефект. Израсналите в пустинята си даваха сметка как хората копнеят за живителната влага.

Зад гърба й светлината угасна и тя отново подскочи стреснато. Сензорите бяха нагласени за краткотрайно действие. Прииска й се да затича из градината и да накара лампите да осветят целия пейзаж.

Или просто да се втурне направо през вратата към колата си.

Успя да потисне този порив, уверявайки се, че няма от какво да се страхува. Беше се срещала с клиенти на банката в обществени паркове и частни домове, зад блиндирани врати и на спортни площадки, на паркинги и в ресторанти, където след деловата вечеря я бяха изпращали вкъщи. Не би трябвало да се притеснява да се види с Бъртън в собствената му градина, само на няколко метра, от която празненството беше в разгара си.

Биха могли да чуят всеки вик.

Искаше й се само Бъртън да не беше такъв мошеник. Но пък не беше единственият безскрупулен човек, който ползваше услугите на частен банкер. Беше просто неин клиент.

Голяма работа, помисли си мрачно. Успокой се. Дори любимите кученца имат истински зъби.

Беше ги видяла няколко минути по-рано, когато Ранд бе наблюдавал Андре Бъртън да се отдалечава от тях. Думите му отекваха в съзнанието й: Нямаш представа какъв е залогът.

Но това не беше успокоението, от което имаше нужда.

И съвсем не бяха думи на любимо кученце.

Внезапно я обзе безпокойство. Не можеше просто да стои и да чака семейство Бъртън да зарежат гостите си, за да се появят в градината. Закрачи по покритата с плочки пътека, докато пред нея просветваше светлината на лампите и бавно изчезваше в благоуханния мрак.

Подплашено от стъпките й, малко колибри се обади откъм обраслата с гъста зеленина ограда. Миг по-късно птичката замлъкна и градината отново потъна в тревожна тишина.

Погледна часовника си. Седем и седем минути.

Над главата й блещукаха милиони звезди, борейки се с електрическото зарево на нощния град. Реши да започне да ги брои, за да убие малко време.

Да вървят по дяволите. Няма да седя тук като коза, вързана за удоволствие на тигъра.

Когато се обърна към дървената врата, светлината угасна. Звук от търкане на метал в метал прозвуча като изстрел.

И тишина.

Тогава с тихо изскърцване на пантите се отвори скрита в стената врата. Колибрито изписка и полетя толкова бързо, колкото учестено биеше сърцето й. Очите й се опитваха да се приспособят към тъмнината.

Нечия фигура, появила се иззад пълзящата растителност, се очерта на фона на уханните бели цветове. Мъжът беше прекалено слаб, за да е Андре или който и да било от познатите й. Той притвори вратата зад себе си и застана неподвижно, докато привикне към оскъдната светлина.

Кайла се спотаи в тъмната ниша, доволна, че е облечена в черния си ленен костюм. Част от нея се надяваше, че ще я повика по име и ще й съобщи, че Бъртън е решил да отложи срещата.

А другата се опитваше да потисне надигащия се в гърлото й вик.

Непознатият не се обади. Вместо това тръгна из градината като призрак, надничайки зад най-високите храсти.

Той търси мен.

Отвори уста да се разкрещи за помощ, но в същия момент от тонколоните гръмна оглушителна рок музика. Някой бе усилил градинската озвучителна система докрай.

Ако извикаше, единственият, който щеше да я чуе, беше преследвачът й.

Много бавно бръкна в дамската си чанта и извади малкото ножче, което използваше, за да отваря писма и да отстранява телчетата на телбода. С малкото си острие то не беше кой знае какво оръжие, но беше по-добре от ноктите и зъбите й.

Поне така се надяваше.