Линда Хауърд
Закъсняла Коледа (1)

Глава 1

Това не трябваше да се случва.

Катлийн Филдс постави ръка на издутия си корем, лицето й издаваше тревога, когато погледна през прозореца снежната виелица. Видимостта бе толкова ограничена, че дори грубата ограда на пасището, намираща се на по-малко от петдесет метра едва се различаваше. Температурата бе паднала рязко до минус двадесет градуса и както съобщиха по радиото, тази противна Коледна снежна буря, щеше вероятно да продължи през целия ден и по голяма част от нощта.

Тя не можеше да чака толкова дълго. Болките започваха, почти месец по-рано. Бебето й се нуждаеше от медицинска помощ.

Горчивина нахлу в нея, когато пусна завеската и се върна в малкия полутъмен хол, осветен само от огъня в камината. Електричеството и телефонът бяха изключени преди пет часа. А от два часа тъпата болка в гърба й, която продължаваше от няколко седмици насам и на която вече не обръщаше внимание, започна да се усилва и да обхваща корема й. Леко обезпокоена, тя прие болката като фалшиви контракции, все пак до раждането оставаха още три седмици и пет дена. Но когато преди половин час й изтекоха водите, вече нямаше никакво съмнение — раждането започваше.

Тя бе напълно сама и безпомощна. Този коледен сняг, така желан от милиони деца, можеше да означава смърт за собственото й дете.

Сълзи изгаряха очите й. Упорито бе издържала лошия си брак и прие края на илюзиите си, както и действителността да останеш без пукната пара, да работиш дълги часове като сервитьорка, за да осигуриш прехраната и дома за бебето, въпреки яростното си недоволство от бременността. Но когато започна да се движи в нея — отначало с нежни леки потрепвания, след това със смушквания и ритници — то стана реалност, човек, приятел. Стана нейното бебе. Желаеше го, искаше да го прегръща, да го обича и да му пее приспивни песни. То беше единственият човек, който й бе останал на този свят, но сега можеше да го загуби, като наказание за предишното си недоволство. Каква ирония — да го носи през цялото време и да го загуби точно на Коледа! Това бе денят на надеждите, вярата и обещанията, но тя вече нямаше надежди, нито вяра в хората, а бъдещето не й обещаваше нищо друго, освен безкрайно поредица от мрачни дни. Тя имаше единствено себе си и малкия живот вътре в нея, който сега се намираше в опасност.

Катлийн можеше да роди детето тук, без чужда помощ. В къщата беше топло, а и сигурно щеше да успее да поддържа огъня. Тя щеше да оцелее, но — детето? Раждането бе започнало преждевременно. А ако бебето не можеше да диша нормално и самостоятелно? И изведнъж нещо се объркаше?

Или можеше да се опита да стигне до клиниката, която се намираше на петнадесет мили от тук. В хубаво време пътя не бе труден… но сега времето бе лошо, а вятърът виеше все по-силно. Пътищата бяха коварни, а видимостта — ограничена. Ами ако не успееше? Усилията й можеха да струват собствения й живот и този на детето й.

А сега какво?

Думите отекваха в главата й. Какво значение щеше да има животът й ако бебето умре? Как щеше да живее в мир със себе си, ако рискуваше живота на бебето, за да защити себе си? Всичко можеше и да се оправи, но не биваше да рискува. В името на детето, трябваше да опита.

Тя се раздвижи тромаво из стаята. Облече се колкото може по-топло, с няколко ката дрехи, докато заприлича на клатушкаща се тиква. Приготви вода, одеяла, още една нощница за себе си и дрешки за бебето, и с последна надежда, за всеки случай, провери телефонната връзка — можеше да е възстановена. Само тишина достигна до ухото й и тя със съжаление остави слушалката.

Катлийн пое дълбоко дъх, стегна се и отвори задната врата, но веднага бе ударена от леден вятър и замръзнал сняг. Наведе глава и като се бореше с вятъра направи внимателно две крачки по заледените стъпала. Трудно пазеше равновесие, защото вятъра биеше в нея и я караше да залита. По средата на двора се подхлъзна и падна, но се изправи толкова бързо, че почти не усети болката от удара.

— Съжалявам, съжалявам — прошепна тя на детето и погали корема си. Бебето бе застанало ниско долу в корема й и бе спряло да рита, а натиска се бе увеличил. Предвижването й се затрудни. Когато стигна до стария пикап усети ново и силно свиване. Тя се преви и падна на земята. Тази контракция бе по-силна от другите и всичко, което можеше да направи бе да лежи безпомощно в снега, докато болката утихне, прехапала здраво устни, за да не стене на глас.

Миглите й бяха покрити със сняг, когато най-накрая успя да се вдигне на крака и да събере пръсналите се вещи. Беше задъхана.

— Господи, моля те, нека не започва още раждането! — зашепна. — Моля те, дай ми време да стигна до клиниката.

Тя бе готова да понесе всякаква болка, ако бебето й останеше на безопасно място вътре в нея, докато успееше да получи помощ.

До ушите й достигна тих плач, докато дърпаше дръжката, за да отвори вратата на пикапа. Тя напрегна сили, за да се пребори с вятъра, който се опитваше да я затвори отново. Седна тромаво в пикапа, като едва успя да намести огромния си корем зад волана. Без да усети, вятърът затръшна вратата, и в следващия миг се оказа погребана в ледения бял свят, който снегът бе сътворил покривайки всички прозорци. Плачът продължаваше и накрая тя разбра, че идва от нея.

Катлийн мигновено се изправи. Нищо нямаше да спечели, ако изпаднеше в паника. Трябваше да проясни мислите си и да се концентрира върху пътя, защото от това зависеше живота на детето й. Бебето бе всичко, което й бе останало. Всичко друго си бе отишло — родители, брак, самоувереността, вярата и доверието в хората. Бяха само тя и детето. Все още можеше да разчита на себе си, а те двамата си бяха достатъчни. Нямаха нужда от никой друг. Щеше да направи всичко, за да защити детето си.

Като дишаше дълбоко, Катлийн се принуди да се успокои. Бавно постави ключа в стартера и го завъртя. Двигателят просъска леко и нов страх обхвана Катлийн. Дали акумулатора беше достатъчно силен, за да заработи стария мотор в този студ? Но двигателят изрева, съживи се и пикапът завибрира под нея. Въздъхна с облекчение и пусна чистачките, за да изчистят снега. Те започнаха да се движат напред-назад под тежестта на леденото було.

Беше толкова студено! Дъхът й замъгляваше въздуха и тя трепереше, въпреки слоевете дрехи, които носеше. Почувства лицето си изтръпнало. Докосна го и установи, че все още е покрито със сняг. Бавно го избърса и от косата й се поръсиха снежинки.

Нарастването на натиска в долната част на корема й затрудни натискането на педалите, но тя инатливо се бореше да постави скоростния лост в правилното положение и с всички сили стисна зъби, когато отпусна съединителя. Пикапът потегли.

Видимостта беше още по-лоша, отколкото бе очаквала. Тя видя смътно само оградата, която минаваше покрай пътя. Ако не излезеше веднага на него, съвсем скоро щеше да се изгуби в този снежен кошмар. Придвижвайки се бавно напред, като охлюв, съсредоточена изцяло в оградата, Катлийн се опита да не мисли за това, което можеше да се случи.

Беше минала едва една четвърт миля надолу по пътя, когато нова контракция стегна корема й в железен обръч. Ахна, с неволно движение завъртя волана и старият пикап занесе.

— Не! — простена Катлийн, докато автомобилът се плъзгаше странично към канавката отстрани на пътя. Двете десни колела се приземиха с такава сила в рова, че зъбите й изтракаха и тя изпусна волана. Извика отново, когато тялото й отхвръкна на дясно и се удари във вратата от страната на пътника.

Миг по-късно контракцията премина. Задъхана, Катлийн се премести по наклонената седалка и се настани зад волана. Двигателят бе спрял. С тревога отпусна съединителя и сложи скоростния лост в неутрално положение, като се молеше моторът да заработи отново. Завъртя ключа и давейки се пикапа запали. Колелата се въртяха напразно в ледения ров, без да могат да намерят сцепление. Опита да раздвижи автомобила, като го разклати назад-напред, и сменяше лоста ту на задна, ту на първа скорост, но нищо не се получаваше. Беше заседнала.

Катлийн уморено наведе глава на волана. Намираше се на четвърт миля от вкъщи, но в това време се равняваше на двадесет. Вятърът бе силен, видимостта почти нулева. Положението беше преминало от лошо в ужасно. Трябваше да си остане вкъщи. В опита си да спаси детето, със сигурност му бе отнела единствения му шанс за оцеляване.

Той трябваше да тръгне от дома на майка си ден по-рано или да остане докато времето не се оправеше. Грешката беше наистина очевидна, за разлика от сегашната видимост. Отделното задвижване на четирите колела на неговия „Джип Чероки“ го държеше уверено на заледения път, но това не елиминираше необходимостта да вижда накъде отива.

Допускането на грешки винаги ядосваше Дерек Талиферо, особено такава глупава грешка. Вчерашните прогнози за времето предупреждаваха, че условията могат да се влошат, така че той реши веднага да се върне в Далас.

Но Марси бе поискала той да остане до сутринта на Коледа, а Дерек така силно обичаше майка си, че в крайна сметка остана. Твърдата му уста се смекчи, когато си позволи за кратко да помисли за нея. Тя беше силна жена, която го бе отгледала сама и никога не му позволи да си помисли, че можеше да израсне по друг начин. Зарадва се, когато тя се запозна с Уит Кембъл — самотния, мълчалив собственик на ранчо от Оклахома — и се хвърли с главата надолу в любовта. Това беше… Господи, преди десет години. А все едно, че се бе случило съвсем скоро. Марси и Уит все още се държаха като младоженци.

Дерек обичаше да посещава ранчото, което се намираше от другата страна на границата в Оклахома, за да може да се отърси за известно време от напрежението в болницата. Това бе и една от причините, поради която той позволи на Марси да го убеди да остане по-дълго. Но тазсутрешното му желание да се върне в Далас противоречеше на здравия разум. Трябваше да остане докато времето се проясни, но той искаше да се върне в болницата още утре. Неговите малки пациенти се нуждаеха от него.

Обичаше работата си и никога не се уморяваше от нея. Дерек знаеше, че иска да бъде лекар, още когато навърши петнадесет, но в началото мислеше за акушерство. Постепенно целите му станаха по-определени и по времето, когато беше преполовил курса на обучение в медицинския институт вече знаеше с какво ще се заеме. Специализира неонатология — грижа за тези малки бебета, които се раждаха с много по-малък шанс, отколкото би трябвало да имат. Някои от тях бяха недоносени и се нуждаеха от сигурна среда за увеличаване на теглото. Други, родени преждевременно, трябваше да се борят за всеки дъх, тъй като недоразвитите им органи все още не бяха напълно оформени. Всеки ден беше една спечелена битка. При някои бебета се налагаше хирургическа намеса, за да се коригират грешки на природата. Всеки път, когато Дерек получеше възможност най-накрая да изпрати детето у дома с родителите си, го изпълваше необичайно силно чувство на удовлетворение. Ето защо сега той се движеше бавно почти сляпо през снежната виелица, вместо да чака подобрение на времето. Искаше да се върне в болницата.

Снегът напълно бе покрил пътя. Дерек следваше линията на оградата и се надяваше да не излезе от пътя. По дяволите — всичко, което знаеше бе, че се движи покрай пасища. Пълна идиотщина, ругаеше тихо той и поддържаше стабилно Черокито срещу поривите на извиващия се вятър. Когато стигнеше до най-близкия град — ако стигнеше — то непременно щеше да спре, дори ако трябва да прекара нощта в магазин за хранителни стоки… ако там изобщо имаше такъв магазин. Всичко друго бе за предпочитане, отколкото да шофира сляпо в този бял ад.

Видимостта бе толкова лоша, че едва не подмина стария пикап, който се бе плъзнал в канавката и стоеше под ъгъл. В известен смисъл да види автомобила беше добра новина, най-малкото все още бе на пътя. Дерек започна да го заобикаля от ляво, като си мислеше, че този, който го е карал отдавна си е намерил убежище, но тревожно чувство го накара внимателно да спре, след това превключи и тръгна назад, докато не спря до покрития със сняг пикап. Щеше да отнеме само минута, за да го провери.

Снегът се бе превърнал в ледени, завихрени от вятъра топчета, които заудряха лицето му щом отвори вратата и излезе. Той приведе широките си рамене, за да се предпази от вятъра, опитващ се да го повали. Намираше се само на няколко крачки от пикапа, но трябваше да се бори за всеки инч. Бързо хвана дръжката на вратата и я дръпна силно, за да я отвори и да провери дали автомобила е празен, за да може спокойно да се върне в топлото купе на джипа. Изплаши го слабият вик на жената, лежаща на седалката, която рязко се изправи, при внезапното отваряне на вратата.

— Аз просто искам да помогна — каза Дерек бързо, за да не я изплаши още повече.

Катлийн ахна задъхана от болката, която я бе обхванала напълно. Контракциите се бяха засилили, а времето между тях бе само няколко минути.

Нямаше да успее да стигне на време до клиниката. Почувства леденостудения порив на вятъра, когато видя едрия мъж, появил се пред отворената врата на пикапа, но за момента не можеше да му отговори, не можеше да направи нищо, освен да се концентрира върху болката. Уви ръце около стегнатия си корем и изстена.

С един поглед, Дерек разбра какво ставаше. Жената беше пребледняла, зелените й очи блестяха на фона на бледото й и отчаяно лице, докато държеше огромния си корем. Внезапно му се прииска да я защити.

— Всичко е наред, скъпа — промълви той успокоително, като се промъкна в пикапа и я повдигна в силните си ръце.

— Вие и бебето ще се оправите. Аз ще се погрижа за всичко.

Тя все още стенеше, обхваната изцяло от контракцията. Дерек я понесе към джипа, защитавайки я колкото можеше от лютия вятър. Мислите му вече бяха съсредоточени в предстоящото раждане. Не беше израждал бебе, откакто бе млад специалист, но много пъти се налагаше да бъде подръка, когато се очакваха трудности с новороденото.

Успя да отвори пътническата врата, все още държейки я в ръцете си, положи я внимателно на седалката и бързо заобиколи колата, за да седне на мястото си.

— Какъв е интервалът между контракциите? — попита той, изтривайки с ръка лицето си.

Кейт се бе смъкнала на седалката и лежеше със затворени очи, дишаше дълбоко, след като за момент болката я беше отпуснала. Щом я докосна, тя отвори очи, които бяха като на диво животно хванато в капан.

— Т-р-р-три минути — каза тя с тракаща зъби от студ. — Може би и по малко.

— Колко далеч е болницата?

— Клиника — коригира го тя, като все още дишаше тежко. Преглътна и облиза устните си. — Петнадесет мили.

— Няма да успеем да стигнем до там — каза той с ужасяваща сигурност. — Има ли място някъде наоколо, където можем да се подслоним? Къща, ресторант, каквото и да е?

Тя повдигна ръка.

— Моята къща… долу по пътя, на около четвърт миля.

Опитните очи на Дерек забелязаха всички симптоми. Беше изтощена. Раждането я беше изморило достатъчно, без да се брои, че бе сама и изплашена. А и стреса си бе свършил работата. Той трябваше да я отведе колкото се може по-бързо на топло и уютно място.

Тя затвори очи отново.

Дерек реши да не рискува да заобикаля пикапа и да излезе от пътя, затова подкара джипа на заден ход, ориентирайки се по оградата встрани от пътя, защото нищо не се виждаше през задното стъкло.

— Кажете ми, когато стигна до вашата отбивка — нареди той, а очите й се отвориха в знак на отговор.

Минута по-късно друга контракция я накара да се превие на седалката.

Дерек погледна часовника си. Бяха минали малко повече от две минути от последната болка. Бебето със сигурност нямаше да чака по-добро време.

Вниманието му бе привлечено от ръждясала пощенска кутия на наклонената ограда.

— Това ли е отбивката? — попита той.

Катлийн вдигна глава и той я видя как впи зъби в долната си устна, за да задържи стоновете. Тя кимна леко и той включи на първа скорост обръщайки по слабите следи, до пощенската кутия, като се молеше времето да му стигне.