Джейн Костело
Почти женени (9)

Глава 8

Майка ми имаше чудесен евфемизъм, който използваше, за да опише чуждите къщи, когато смяташе, че се нуждаят от едно дяволски хубаво почистване: „обитавани“. Употребяваше го в изречения от сорта на: „Е, да… това можеше да е една наистина хубава къща, само да не беше толкова обитавана“.

Тази фраза изскочи в съзнанието ми, когато влязох в жилището на Милър, само дето не беше достатъчно силна. Тази къща беше толкова „обитавана“, че вероятно в нея някога бяха живели катунари.

Личеше си, че някога в далечното минало големият вестибюл е бил декориран от човек с вкус. Но днес кремавите стени бяха замаскирани с мръсни отпечатъци от ръце, стилните старинни маси — толкова очукани, че ставаха единствено за бунището, а някогашните смели абстрактни картини бяха окачени така нехайно по стените, че човек би си помислил, че вероятно са били поставени там от хиперактивно шимпанзе.

Погледнах надолу. Трудно бе да различа пода сред играчките, книгите, обувките, старите картонени кутии от полуготова храна и разхвърляни купища канцеларска хартия.

Имаше нещо в състоянието на вестибюла, което ме накара да затая дъх, преди да вляза във всекидневната. Но въпреки това от мен се откъсна една лека въздишка на влизане.

И все пак, някога, в даден период от историята й, някой бе използвал най-удачно предимствата на високия й таван и внушителната камина, като я украсил с три канапета, които някога са били стилни, и множество изискани антики. Проблемът бе, че сега канапетата бяха омазани в останки от детски храни, като подозирах, че в това число влизаха и шоколадов сладолед, фъстъчено масло и противен, лепкав, розов буламач. Наоколо бяха разхвърляни няколко празни чаши от кафе заедно с мръсни детски чорапи, надробен чипс и чаши с ферментирал сок. С две думи, стаята изглеждаше така, сякаш беше претърпяла ужасна нощна бомбардировка.

Самюел ме подмина, включи телевизора и веднага изпадна в полухипнотичен транс, с нос, залепен само на половин метър от екрана.

— Самюел, не би ли желал да наредиш някой пъзел или нещо друго? — попитах аз и седнах на канапето.

— А?

— Пъзел, Самюел — предложих аз, — или пък можем да нарисуваме нещо?

— Нееееееее! — Той поклати глава.

— Руби — започнах аз решително, — какви са правилата на татко за гледане на телевизия? Предполагам, че не ви позволява да гледате през деня?

Тя ме погледна така, сякаш се страхуваше за душевното ми здраве.

— Няма такова нещо — отвърна тя и се настани до брат си. Тъй като бях всеотдаен професионалист в отглеждането на деца, очевидно и дума не можеше да става да им позволя да гледат телевизия още през първия ми ден. Исках да кажа, че бях обучена да измислям всякакви стимулиращи упражнения, чиято цел бе да разширят кръгозора на детските умове и да ги усъвършенстват. Можех да пея на урду „Блести, блести, малка звездичке“ и да построя подробен модел на ферма от стари кори от яйца. Подозирах, че знаех думите на книжките „Извънземните обичат долни гащи“, „Груфало“ и „Хари и неговата кофа, пълна с динозаври“ по-добре от самите им автори. Така че нямах намерение да позволя на Руби и Самюел да се зверят цял следобед пред тази кутия. Такива не ми минаваха.

— Е, смятам, че трябва да поиграем на нещо — упорствах аз. — Или може би да излезем навън. Денят е страхотен.

Докато се опитвах да ги изведа навън, осъзнах, че не бях в състояние. Толкова бях изтощена, че имах чувството, че повдигам шесттонна парцалена кукла, щом се опитах да стана от канапето. Надвита от умората, се стоварих обратно, само за мъничко, нали разбирате, защото очите ми умоляваха за сън.

— Обикновено гледаме телевизия — осведоми ме Руби, като превключи на „Дора изследователката“, а после избърса носа на Самюел с една кърпичка, която държеше пъхната в ръкава си.

— Наистина ли? — изхленчих аз, докато се опитвах да събера цялата мощ на принципите, обучението и енергията си.

— Аха — потвърди тя.

— О! Ами защо не тогава?

Усетих, че се унасям в полудрямка и се боря да остана будна и нащрек, за да наблюдавам какво правят децата. Нямах представа колко дълго време бях прекарала със затворени очи. Може да е било няколко секунди, но подозирах, че е било поне няколко минути. Със сигурност е било достатъчно дълго, защото един глас ме събуди напълно и така ме стресна, че направо подскочих от мястото си.

— Хаяяяяяяя!

Идваше откъм верандата и беше с такава височина, сякаш се изтръгваше от някой племенен войн, който оповестяваше, че битката щеше да започне всеки момент. Погледнах към децата, но те изглеждаха толкова слисани, колкото вероятно и аз самата.