Джейн Костело
Почти женени (38)

Глава 37

А вероятно най-късметлийското нещо, което ми се бе случвало през тази седмица, бе да седя до Джералд. Даже и да си бях наела мой личен пиар съветник, той едва ли щеше да ме издигне в очите на останалите така, както го стори Джералд. Той прекара вечерта, като забавляваше всеки един от гостите с такива мили истории за добрия стар Ливърпул „родния град на Зоуи, а също и на скъпата ми стара майчица“ — че сега всички ме гледаха, сякаш бях някакъв очарователен артефакт. А това определено беше много по-добре, отколкото да те смятат за изрод в яркожълта рокля.

Трябваше да призная, че няколкото чаши вино също ми бяха помогнали да се отпусна. Но не прекалявах, защото последното нещо, което исках да направя тази вечер, бе да се напия и да стана за посмешище.

— Е, какво е да работиш за Раян? — прошепна Джералд, когато преминахме на десерта, а Раян бе зает да разтовари със седналата от лявата му страна Матилда.

— Виж ти, това е интересен въпрос. — Опитвах се да измисля подходящ отговор. „Той е кошмар, но не мога да откъсни поглед от дупето му“ не изглеждаше съвсем на място. — Ами децата са страхотни. Много ми харесва да се грижа за тях. А, както ти самият каза преди малко, преживели са толкова много неща и се радвам, че мога да им осигуря частица нормален живот.

— Обзалагам се, че си страхотна с тях — каза той. — Но не това те попитах.

— О?

— Попитах те какво е да работиш за Раян.

— Аха.

— Аха — повтори той с едва доловима усмивка.

— Ами… той е чудесен — усмихнах му се аз. — Наистина.

— Хубаво — обади се той. — Защото някои хора го намират за малко труден…

— Хм…

— Не е нужно да казваш нищо — продължи той, — но нека ти кажа едно. Раян е добър човек. Най-добрият. Дълбоко в себе си той е най-разбраният, трудолюбив и честен човек, когото някога си се надявала да срещнеш. И обича децата си. Но напоследък… ами след смъртта на Ейми той не е на себе си.

Прободе ме чувство на вина. Сигурно е било ужасно за него.

— Отношенията им бяха страхотни. Ако трябва да съм честен с теб, не мисля, че някога ще преживее смъртта й. Той винаги е бил силен човек, но това сякаш го съсипа вътрешно. И външно се превърна в истински костелив орех.

— На мен ли го разправяш — улових се да казвам.

— Но не се оставяй държанието му да те заблуди — продължи Джералд. — Просто има нужда от време. И малко подкрепа. Ето защо човек като теб е толкова важен.

— Като мен ли?

— Разбира се — отвърна той. — От колко време работиш за него?

— О, само от няколко месеца.

— Е — намеси се Джерлад, — това е рекорд. От това, което съм чувал, бавачките на Раян обикновено не издържат повече от седмица. Така че и ти уцели право в десетката.

Усмихнах се, но се почувствах толкова успокоена от тези пуми, колкото и ако ми бяха казали, че ще играя ключова роля в преговорите на следващия важен договор за човешките права. Бях тук заради децата, а не заради Раян. Бях тук заради себе си. Ако имаше нужда от някого, който да го вкара в правия път, аз бях последният човек, който можеше да го направи.

Тъкмо се чудех дали да съобщя това на Джералд, когато оркестърът засвири някаква песен, за да напомни на хората, че бе време да се отпуснат.

— Предполагам, че нямаш нищо против един танц? — попита той.

Обля ме пот. Вероятно вече бях леко и щастливо позамотана, но въпреки това в никакъв случай нямаше да се кача на дансинга, изглеждайки по този начин.

— Ами с удоволствие, но първо ще се отбия в тоалетната. Нали нямаш нищо против?

— Няма проблем. — Той ме потупа по ръката. — Ще се видим по-късно.

Тъкмо се бях запътила към дамската тоалетна, когато някой изскочи пред мен.

— Ей, здравей, малка англичанке!

Беше един от мъжете от групата, на която Раян ме бе представил в началото на вечерта — леко пълен тип на тридесет и няколко, с тъмни непокорни къдрици, които ми напомняха за стария териер на леля Каръл. Само нека да помисля кой беше — Джим Бишоп или Виктор Капловски.

— Ъъъ… здрасти. Ти беше Джим, нали? — отвърнах аз, сигурна, че съм избрала правилното име.

— Джак. Но ще ти простя.

За мой ужас той плъзна ръката си около кръста ми толкова фамилиарно, че човек би си помислил, че това бе петата ни среща.

— Само ако дойдеш и танцуваш с мен — добави той.

— О, аз не танцувам — отвърнах и се освободих от хватката му. — С два леви крака съм. Има пингвини, които могат да танцуват салса по-добре от мен.

— Е, няма проблем — намеси се Джак, като се опитваше отново да постави ръка около кръста ми. — Защото ще се радвам да остана тук и да те опозная. Е, имаш ли си някого?

— Ъъъ… ами… такова. — Печелех време, за да измисля някакъв интелигентен начин, с който да избегна въпроса му. — Ами ти?

— Разбира се, че не, бейби. Не съм готов да се обвържа. Презимето ми е „Забавен“. Ще трябва да предположа, че същото се отнася и за теб, съдейки по отговора ти?

— Е, това е доста смело предположение — намусих се аз.

— Аз съм си смело момче — отвърна той.

Хм! — измърморих аз и кръстосах ръце на гърдите си, но продължих да се опитвам да се усмихвам, докато кроях как да избягам.

— Както и да е, няма никакво значение — продължи той, — защото мисля, че двамата с теб сме родени един за друг.

— Е, аз не съм много сигурна — заекнах.

— Божке, вие, англичанките, можете да флиртувате! Роклята е страаахотна! — Той се вторачи към деколтето ми с изражението, което придобиваше Скуби Ду, когато се канеше да излапа някой двуметров сандвич. Кръстосах още по-здраво ръце.

— Обожавам пищните момичета. Няма нищо по-лошо от момиче, което не харесва прелестите си.

— Благодаря ти. Наистина знаеш как да им завъртиш главите — отвърнах аз. — Но сега трябва да вървя. Съжалявам, запътила съм се към тоалетната.

— Тоалетната ли? — възкликна той, така сякаш току-що бях изтърсила най-смешната реплика след Джон Клийз^[1] и Юизода с немците. — Тоалетната! Ама че щуротия! Ще те чакам точно тук.

Втурнах се към тоалетната. Когато се озовах вътре, реших да се забавя колкото се може повече, преди да се върна на масата си, в случай че Джак Не-знам-си-кой решеше отново да ме опипа по пътя до залата. Оправях грима си в огледалото, когато към мен се присъедини Матилда Левин.

— Е, какво е да работиш за синеокото момче? — усмихна се тя.

— Вие сте вторият човек тази вечер, който ми задава този въпрос — отвърнах аз.

Тя се ухили доволно.

— Хората ще се чудят ти в кой лагер попадаш: дали си в „той е пълен негодник и не притежава никакви качества, които да компенсират това“, или в „той е пълен негодник и все пак си остава невероятно привлекателен“.

Опитах се да не изглеждам шокирана.

— О, не се притеснявай, миличка — изсмя се Матилда. — Лично аз смятам, че трябва да си светица, за да живееш с него.

— Е, той не е толкова лош — промълвих аз. Не желаех да създавам впечатлението, че не мога да му се опъна. — Искам да кажа, че е на моменти, но… децата са страхотни. Аз всъщност се занимавам единствено с тях.

— Аха — добави тя. — Е, исках само да знаеш, че според мен Раян те харесва. Усетих го по начина, по който говореше за теб малко по-рано.

— Говорил е за мен? — попитах разтревожено.

— Разбира се. Но не каза кой знае какво. Както и да е, просто приеми един съвет от мен.

— О?

— Ако го правите, бъди разумна и внимавай. Напоследък Раян е истински прелъстител, но за него жените са само обект на удоволствие, той ги използва и ги захвърля. Страхотно е, докато сте заедно. Но Раян Милър си е беля с главно Б, повярвай ми.

— О, всъщност между нас няма нищо и няма и да има за в бъдеще. Честно казано, самата мисъл е просто абсур…

— Стига! — усмихна се Матилда. — Дамата протестира прекалено много! Всичко, което искам да кажа, е, че трябва да внимаваш. Казвам го само защото съм го изпитала. Някога с Раян бяхме заедно.

— Ясно — измърморих аз. Не успях да се въздържа и зададох следващия въпрос: — А вие към кой лагер спадате?

— Миличка… — Тя сви рамене. — … променям си решенията всеки ден.