Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nearly-Weds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джейн Костело. Почти женени

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-260-936-0

История

  1. — Добавяне

Глава 42

„Обични ми Раян,

Винаги си бил лошо момче. Знаеш, че донякъде харесвам това твое качество. Но сега вече се държиш прекалено лошо. Смятах, че последните ми няколко писма ще изиграят ролята на маслинено клонче, възможност да осъзнаеш каква грешка си направил. Не трябваше да бъдат пренебрегнати. И затова съм дълбоко разочарована, че очевидно си направил точно това.

Нека ти напомня нещо, Раян. Нещо, което за теб може и да не е важно, но за мен е. Ти и аз спахме заедно. Няколко пъти. Не съм от онези жени, които си развяват байрака и спят с разни хора по няколко пъти, а после кацват при някой друг. Това, което се случи между нас, означаваше нещо. Нещо голямо. И да се откажеш просто ей така не е никакво решение, поне не и за мен.

Но да оставим настрани моите чувства и да поговорим за теб, Раян. Внесох светлина в живота ти, сигурна съм, че успях. Накарах те да се почувстваш така, както не се бе чувствал от смъртта на Ейми насам. Аз съм твоето спасение, Раян. Трябва само да се пробудиш и да го осъзнаеш. Дай ми шанс. Двамата с теб можем да имаме истинско бъдеще заедно. Дълбоко в себе си знаеш, че съм права.

И накрая най-важното — не ме пренебрегвай, Раян. Не и отново.

Вечно твоя, Жулиета

Целувки!“

Този път не бях отворила писмото. То беше сред дрехите за пране на Раян, натъпкано в джоба на дънките му, което не беше особено умно от негова страна, защото всеки би могъл да го открие. Е, всъщност всеки, който тършуваше из панталоните му. Но, хей, не че съм искала да тършувам из панталоните му.

Измина цяла седмица от най-унизителната случка в съзнателния ми живот, а нещата все още не се бяха върнали към нормалното си състояние (каквото и да значеше това). Ако Денис Робъртсън от предаването „Тази сутрин“ решеше да ми даде съвет, просто бях сигурна, че щеше да каже, че двамата с Раян трябва доста да се постараем, за да забравим този нещастен инцидент. Опитвах се да направя точно това. Но не беше никак лесно, като се имаше предвид, че Раян бе изпаднал в едно от онези настроения, в които бълваше огън и жупел.

А като за капак на всичко — и прането. Макар че Раян намираше достатъчно време да тича, да работи, да сваля жени, все още не бе успял да вмести в програмата си прането на чорапите си. Но след вечерята от миналата седмица усещах, че не съм в позиция да се оплаквам.

— Как върви животът в къщата на Милър? — попита Труди. Бяхме се запътили към любимия си бар в Хоуп Фолс и очаквахме останалите да се присъединят към нас. Посещавахме го два пъти в месеца.

— Щеше да е по-забавно, ако работех за Влад Дракула Цепеш — отвърнах й аз.

Тази вечер Труди носеше къси панталони като от филма „Царете на хаоса“ и стилен тюркоазен потник, които бяха толкова малки, че можеха да бъдат включени в пролетната колекция за четиригодишни деца на марката „Мадъркеър“.

— Май вече не използва старите си номера? — попита тя, докато си играеше със сутиена си, за да повдигне и придаде по-апетитен вид на циците си. — Хайде, изплюй камъчето!

— О, не е нищо особено — въздъхнах аз. — Просто успях да превърна постоянно лошите му настроения в нещо дори по-ужасно.

— Миличка, сигурна съм, че не това е целта му — отвърни тя.

Вероятно се опитваше да ме успокои.

— Знам — съгласих се аз. — Може и да ти звучи егоистично от моя страна, но част от мен въобще не се интересува какво цели и какво не цели. Въпросът е, че животът с него е истински кошмар.

— Може би просто се опитва да скрие факта, че те харесва.

Засмях се недоверчиво.

— Моля те, обясни ми що за извратена логика се крие зад това твърдение.

— Никога не съм претендирала, че разсъждавам логично, мила — усмихна се тя, — но онази жена от вечерята ти е казала, че той те харесва, нали? Е, съгласна съм с нея. И аз имам такова чувство всеки път, когато ви видя заедно.

— Очевидно и двете сте откачени — настоях аз.

И все пак една част от мен изпита задоволство от думите й. Но това бе на едно много първично ниво, защото не исках Раян да ме замени с някоя по-способна и опитна бавачка и да ме прати обратно в Англия.

Но знаех, че не беше само това. В мен продължаваше да съществува една глуповата примитивна част, която продължаваше да го харесва, независимо от това колко ужасно се държеше. И макар да съзнавах, че по този начин подсъзнателно се опитвам да превъзмогна Джейсън, не исках да харесвам някого, който не можеше да ме понася.

Добре де, фантазийките, в които понякога участваше и Раян, никога нямаше да се превърнат в действителност. Но ми харесваше да си мисля, че ако все пак се случеха, той нямаше веднага да съжали за станалото. И да, исках Раян да ме смята за привлекателна. Имаше моменти, в които така ме поглеждаше, че сърцето ми забиваше лудешки. Нямах представа какво бе истинското значение на тези погледи, но би било хубаво да си мисля, че частицата сексуална тръпка, която изпитвах, когато той беше в стаята, намираше ответ и при него.

— Раян сигурно е казал няколко положителни неща за мен на Матилда Левин, за да запази доброто си име — осведомих Труди.

— Какво искаш да кажеш?

— Не бях първият му избор за дама онази вечер — обясних аз. — Вероятно бях милиардният. Той в никакъв случай не би позволил колегите му да си помислят, че след него ще се влачи някаква нещастница, облечена в рокля, която не става и за чистене на прозорци. Затова очевидно малко ми е вдигнал акциите.

— Ти си параноичка. Онази рокля беше страхотна. Въобще не смятам, че беше прекалено разголена.

— Труди, със същия успех можех да ида на събитието с прозрачен бански, само дето тогава щях да запазя повече благоприличие.

— Права си. Но аз говорех за момента преди да изложиш на показ гащичките си. Надявам се, че преди това си ходила да ти оформят бикини линията. — Тя протегна ръка към рамото си и започна да се чеше толкова яростно, че човек би си помислил, че има бълхи.

— Имаш проблем с кожата ли? — попитах аз.

— О, това е едно от онези неща. — Тя отлепи една от лепенките против тютюнопушене и я метна в пепелника. — Толкова са дразнещи. И не само защото продължавам да умирам за един фас всеки път, когато изляза да пийна нещо, а и защото минаха месеци, откакто ги отказах, а бирата просто няма същия вкус, когато не е съпроводена с една цигара „Бенсън енд Хеджис“.

— Ще свикнеш — отвърнах аз.

— Зарежи това и спри да променяш темата — добави тя. — Не мога да повярвам, че Раян е толкова лош.

— Бъди сигурна, че изпада в подобни настроения — настоях аз.

— Е, щом е толкова лош, защо си още тук?

Изведнъж онемях. Отговорът беше толкова прост и в същото време толкова сложен. Бях тук, защото любимият ми ме бе зарязал. Бях тук, защото се опитвах да излекувам разбитото си сърце. Бях тук, защото завръщането ми обратно в Англия щеше да ми причини единствено и само мъка.

Не бях казала на Труди за сватбения си ден, макар че бяхме станали много близки. В началото бях решила да не разказвам на никого в Щатите за това — не защото исках да изглеждам загадъчна, а защото имах нужда да престана да говоря за него. Бях наясно, че ако разкриех на някого факта, че наскоро ме бяха зарязали, нямаше как да избегна въпросите.

Но както си седях до Труди тази вечер, се почувствах различно. Не знаех защо, но наистина бе различно.

— Труди, може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се, миличка. Какво?

— Не съм говорила за това, откакто напуснах дома си…

Тя се намръщи.

— Знаеш, че можеш да споделиш с мен.

Усмихнах се. За първи път от месеци бях сигурна, че до себе си имам някого, на когото да разкажа, някого, с когото наистина да си поговоря. Някой, който щеше да разбере. Такива хора бяха рядкост. Поех си дълбоко дъх.

— Е, случи се нещо, което…

Едва бях започнала, когато един глас в другия край на бара прекъсна изречението ми:

— Къде е моето момиче?

Това беше Ричи. Труди подскочи и се изправи, а лицето й така сияеше от щастие, че щеше да освети цяла плаваща платформа на илюминациите в Блекпул[1].

— Здравей, красавецо! — извика тя и се хвърли в прегръдките му. Той я завъртя, без да го е грижа, че има голяма опасност Труди да събори всички столове с обувките си с танкове. После се целунаха толкова страстно, че не знаех накъде да погледна. Накрая Ричи се откъсна от нея.

— Хей, Хлапе — поздрави ме той. — Как я караш?

— Добре — усмихнах се аз. — Страхотно.

— Извинявай, миличка — обади се Труди, докато оправяше косата си, която в момента изглеждаше така, сякаш се бе въргаляла няколко часа в копа сено. — Какво казваше?

— О, нищо. Наистина. Ричи, нека ти донеса бира.

Бележки

[1] Годишен фестивал, който се организира всяка есен в английския морски курорт Блекпул. Обявен е за „Най-грандиозното безплатно светлинно шоу на земята“. Използват се над един милион крушки, за да се освети разстояние на около десет километра. — Б.пр.