Джейн Костело
Почти женени (55)

Глава 54

Едва ли бихте могли да ме наречете любител на конете. За бога, та аз съм израснала в сърцето на голям град. Единствените коне, на които съм се натъквала, бяха около футболните игрища, а на гърба им се кипреше по един полицай.

Е, добре де, това не бе цялата история. Когато бях на десет, в продължение на цели пет месеца ходех на уроци всяка събота. Сали — дъщерята на нашата съседка Сюзън Хамилтън, тъкмо бе приключила с второто ниво по пиано. И така всеки уикенд ме изпращаха към конюшните на Хартхил Роуд, за да не превърна в точно копие на някоя от героините в любовните романи на Джил Купър. Не се справях чак толкова лошо, но въздъхнах с облекчение, когато семейство Хамилтън се премести в град Уест Кърби и ми позволиха да си стоя вкъщи и да гледам сутрешното шоу за деца на Тревър и Саймън. Докато траеха уроците, някак си се оправях. Но между тогава и сега имаше една важна разлика: страхът. Защото тогава не се страхувах, а сега бях толкова ужасена, че можех да усетя как зъбите ми тракат подобно на онези навиващи се пластмасови ченета.

Оседлахме конете с помощта на нашите инструктори, но съществото, на което ме натовариха — като по някаква ирония на съдбата носеше името Мъниче — всъщност беше толкова огромно, че не ми се вярваше, че беше в човешките възможности да се покатериш отгоре му. Бях виждала динозаври, които бяха по-изящни от него.

— Мъничето е много подходящ за начинаещи — каза инструкторката ми, червенокоса жена на име Синди, чиито бедра бяха толкова здрави, че с тях можеше да чупи орехи дори и за тези, които не са… атлетични по природа.

През последния половин час не бе спряла да мята подигравателни коментари по мой адрес и да флиртува с Раян. Започваше да ме ядосва.

— Не съм начинаеща — отново я информирах. — Вземала съм уроци.

— О, извинявай! — изкикоти се тя. — Ами като видях, че си сложи шапката на обратно, реших, че…

Изсумтях гневно:

— В Англия ги носим по този начин.

— Както и да е.

— Но, хей — продължих аз, без да й обръщам внимание, както казват хората: „Когато си в Рим…“

Този път сложих шапката правилно и с периферното си зрение забелязах, че Раян ми се усмихваше.

Наблюдавах го как уверено провери седлото на коня си, как уверено се метна върху него и как уверено обиколи, яздейки из двора на конюшните. Беше ясно, че дори майка му да беше принцеса Ан^[1], Раян едва ли щеше да е толкова умел в ездата.

Чудех се какво да мисля. От една страна, селските му корени веднага лъсваха на показ, но от друга страна, беше дяволски секси на този кон.

Никога не съм била от хората, които харесват каубойски филми, но днес Раян представляваше гледка, която ме накара да осъзная в какво може би се крие очарованието им. Силните му бедра бяха прилепнали към коня, беше навил ръкавите на ризата си, така че ръцете му се виждаха. Представляваше истинско въплъщение на грубата и естествена атлетична сила. А това въобще не помагаше на концентрацията ми.

— Готова ли си? — Той се усмихваше ентусиазирано.

— Ами… почти — отвърнах с трепереща усмивка. — Често ли яздеше като по-млад?

— Естествено. — Сви рамене. — Но, хей, Зоуи, не се тревожи. Ипструкторката ти ще бъде неотлъчно до теб. Чувал съм, че се грижат много добре за начинаещите.

— Не съм начинаеща — настоях аз и мушнах крак в стремето, като се опитвах да прехвърля другия през гърба на Мъниче. — Просто малко съм позабравила, това е всичко. — След пет проби осъзнах, че приличам на артистичен териер от програмата Джак Ръсел, който се мъчи да се изпикае покрай стълба на някоя ограда. По-лошото бе, че Раян скочи от коня си и се опита да ми помогне, като подхвана задника ми с ръце и изтласка туловището ми върху седлото. Съдейки по изражението на Синди, това беше най-тромавото движение, което някога беше виждала.

— Чудя се дали няма да ми е по-добре върху нещо такова — предложих аз и посочих кончето на Руби.

— Правилно ли те разбрах? — попита Синди. — Искаш понито, което язди шестгодишното дете?

— Не е нужно да е точно това пони — наежих се аз.

— Ще се оправиш — мъркаше тя, докато галеше Мъниче, като така го накара да настръхне, а аз се вкопчих толкова здраво в предната част на седлото, че кокалчетата на ръцете ми побеляха. — Мъниче е един кротък великан.

Поехме на конете, пресичайки местността. Раян водеше. След него бяха Самюел и Руби, техните инструктори — очарователен младеж на име Роби и срамежливо седемнадесетгодишно момиче на име Лорън — крачеха покрай тях и държаха юздите. После бяхме аз и Синди, която съвсем умишлено ми направи забележка пред всички, че позволявам на Мъниче да яде листа от дърветата.

— О, няма да му стане нищо — отговорих с тон, с който сякаш исках да кажа, че му позволявам, защото обичам животните, а не защото конят категорично отказва да тръгне в посоката, в която го насочвах.

— Отровни са — обясни тя. За щастие Мъниче продължи напред, докато аз се насилвах да се отпусна. Дори след като бяхме яздили малко повече от половин час, все още продължавах да чувствам прилива на адреналин, който обливаше кандидат-самоубийците, застанали на самия ръб на стръмната скала Бийчи хед.

— Местността е прекрасна, нали? — отбеляза Раян. Конят му бе изостанал и се бе изравнил с моя.

— О, да! — отвърнах аз и се наместих на седлото, като се опитвах да подражавам на безгрижната стойка на тексаски собственик на ранчо, който бе започнал да язди непосредствено след като се бе пръкнал на бял свят. — И няма по-добър начин от този, за да й се насладим?

— Радвам се, че се поотпусна — добави Раян. — Децата си прекарват невероятно. Щеше да ми е много неприятно, ако се чувстваше дискомфортно.

Възкликнах:

— Аз? Аз? Ха! Дискомфортно? Ей, Мъниче, ама че смешка?

Направих жест, с който целях да покажа, че се чувствам напълно спокойна и уверена, и се опитах да потупам Мъниче по врата. Но като се наведох напред и го докоснах с ръка, изгубих равновесие.

Всъщност това не описваше съвсем точно последвалото поразително движение. Килнах се на седлото, кракът ми се измъкна от стремето и се озовах висяща от седлото, отчаяно вкопчена в гривата на Мъниче.

— Уаааааааа! — изкрещях аз.

Конят реши, че не му допада идеята на гърба му да се ветрее подобно на някаква гигантска сепия една шейсеткилограмова лунатичка. И вместо да застане неподвижно, за да може някой да ме спаси, той пое нещата в свои копита и се затича още по-бързо.

— Уааааааааа! — виех аз, плътно прилепнала към шията му.

— Само се успокой! — крещеше напразно инструкторката ми, докато Мъниче се отдалечаваше, а задникът ми се плъзна още по-надолу.

В този момент не можех да се съсредоточа върху нищо друго, с изключение на трясъка от копитата на коня. Тресях се нагоре-надолу като някоя огромна парцалена кукла в сушилня. Мускулите ми горяха, защото ги напрягах много силно, за да се задържа вкопчена в коня.

Но се оказа, че не ги бях напрегнала достатъчно.

Изплаших се за живота си, когато усетих, че се изсулвам още по-надолу и все повече и повече се приближавам към земята. Гривата започна да се изплъзва между пръстите ми и разбрах какво щеше да последва: всеки момент щях да съм мъртва. Последното нещо, което щях да видя, щеше да бъде нахалната Синди и бедрата й от галванизирана стомана.

Но изведнъж долових, че наоколо се случва нещо. Някой яздеше успоредно с мен. После сграбчи юздите на Мъниче.

— Пррррр!

Като по чудо Мъниче започна да намаля. Но още по-голямото чудо настъпи, когато накрая спря.

Отпуснах хватката си и се приземих в една локва като чувал с картофи, изхвърлен от борда на товарен кораб. Затворих очи, заля ме вълна на страх и облекчение.

Когато отново ги отворих, Раян беше коленичил до мен.

— От кого си вземала уроци? — попита той. — От Клинт Истууд ли?