Джейн Костело
Почти женени (46)

Глава 45

Кристи бе двойница на Синди Крауфорд. Скулите й бяха изсечени като первазите на прозорци, а тялото й бе толкова стегнато, че сигурно прекарваше седем часа дневно и правене на упражненията от предаването „Стоманени дупета“. Тя беше зашеметяваща и не беше трудно да се види защо Раян я намираше за привлекателна. От друга страна, децата я намразиха в мига, в който я съзряха.

— Кой е любимият ти предмет в училище? — попита тя, а тонът й беше толкова изкуствен, че гласът й направо скърцаше от напрежение.

— Самюел е прекалено малък, за да ходи на училище — мрачно я информира Руби.

— О! — Кристи сви устни.

Седяхме върху едно одеяло в парка „Бостън Комън“, след като се бяха разходили с лодката лебед и бяхме приключили с грандиозния пикник.

Кристи беше изяла само две листа салата и парченце твърда бисквита, които приличаха на нещо, с което бихте нахранили заек на диета за потискане на апетита. Продължавах да разсъждавам върху това с гузна съвест, защото половин студена пица и няколко шепи чипс „Доритос“ бяха натежали в стомаха ми, докато безуспешно се опитвах да прикрия издутините му, като държах ръцете си скръстени целия следобед.

Хрумна ми, че ако с Джейсън се срещнехме за първи път сега, той никога не би ме харесал. Не беше от мъжете, които си падаха по женските извивки. И макар че не каза нищо, когато качих няколко килограма, беше очевидно, че предпочиташе да съм по-кльощава. Бог знае какво би си помислил, ако можеше да види колко ужасен бе станал целулитът ми напоследък.

— Ами ти? — продължи Кристи, като се опитваше да ангажира Руби в нещо, наподобяващо разговор.

Тя сви рамене и не отговори.

— Хайде, Руби! — придумвах я аз. — Разкажи на Кристи колко много обичаш да рисуваш.

— Така ли? — Кристи отново се опита. — Аз също харесвах часовете по рисуване в училище, макар че това беше преди доста време.

Руби не каза нищо.

— Обзалагам се, че можеш да се досетиш преди колко време? — попита Кристи.

— Двеста години? — дяволито се обади Руби.

Хвърлих й укорителен поглед, Раян едва сдържа усмивката си, а Кристи определено беше готова да я удуши.

— Не — усмихна се през зъби тя. — Не е чак толкова отдавна. Сигурна съм, че наистина знаеш.

— Кристи е донесла фризби — съобщи Раян, като се изправи и изтупа тревата от дънките си. — Да поиграем ли? Хайде, Руби!

— Фризбито е тъпотия — отвърна тя.

За щастие Самюел не се отнесе с такова презрение към предложението. Той скочи и заяви:

— Аз ще играя, тате. Ще играя.

— Нали не се държиш подло с Кристи? — попитах аз, когато се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ни чуят.

— Не! — възрази тя.

— Добре, чудесно — добавих аз. — Но трябва да й дадеш шанс.

— Защо? — нацупи се тя.

— Защото татко ти трябва да има приятели — отвърнах аз, а тя се покатери и седна на коляното ми. — И ти трябва да си мила с тях.

— Тя не му е приятелка — отвърна Руби и вирна презрително нос. — Тя му е гадже. Има разлика.

— Права си — кимнах аз. — Извинявай, ако съм подценила наблюдателните ти способности. Но Руби, ако баща ти има приятели като Кристи, би се чувствал щастлив. И това, че има гадже, не е чак толкова лошо, нали?

— Да, само да не е тя.

— Е — обадих се аз. — Мисля, че тя е много мила, наистина смятам така. И ако баща ти я харесва, то тогава…

— Не бих имала нищо против да си има приятелка, стига това да си ти.

Сърцето ми спря да бие за миг.

— Руби, миличка, това няма да стане. С татко ти сме само приятели.

— Но то си много по-хубава от нея — отвърна тя.

— Е, не мога да преценя… — Усмихнах се скромно, като реших да не сметна този коментар за безсрамна лъжа, целяща да ме придума.

— И татко никога не е кисел, когато си с нас.

— Да бе, да.

— Е, поне не е чак толкова кисел сега, когато си с нас. Наистина — настояваше Руби, ококорила очи.

Останалите се бяха запътили към нас и Самюел се втурна към мен, решен да открие място на коляното ми, където да се настани.

— Зоуи, играх фризби! — Не би изглеждал по-доволен дори ако току-що си беше взел шофьорския изпит.

— Знам, видях те! Ти наистина си станал голямо момче.

— Не съм мъничко момче — повтори той със сериозен тон.

— Не си, определено си голямо момче — потвърдих аз.

— Много голямо момче — завърши той.

— Много, много, много голямо момче — казах аз и го целунах, а той избухна в смях.

Когато погледнах нагоре, Кристи се взираше в мен, сякаш бях главният политически съветник на Антихриста.

— Ъъъ… не е ли страхотно, че Кристи се е сетила да ни купи фризби? — Направих жалък опит да отклоня вниманието им и да я вкарам в играта. Но Руби не се хвана на въдицата. За съжаление, въпреки че през следващия един час не спря да я хваля, явно не успях да постигна нищо по въпроса за популярността на Кристи.

Единственото постижение бе, че в крайна сметка Раян успя да убеди Самюел да отиде с нея, за да нахранят патиците, докато Руби остана да кара колело. Двамата с Раян започнахме да разчистваме остатъците от пикника. Цареше такъв безпорядък, че човек би си помислил, че всичко бе опустошено от стадо антилопи гну на тийнейджърско домашно парти.

— Какво ще кажеш? — попита Раян. — Говоря за Кристи.

— О, ами… чудесна е — отвърнах аз и мушнах в една торба част от полусдъвканите и изплюти остатъци от малкия кейк и чинията на Самюел. Не можех да не усетя пристъп на нещо, което много приличаше на ревност при подобен род въпроси. — Искам да кажа, че е мила.

Раян се намуси.

— Нещо друго?

— Тя е много привлекателна — отговорих му искрено.

— Да — прибави той. — Изглежда добре.

Той изостави пикника, седна, вдигна едно малко клонче и започна да изстъргва кората с швейцарското си армейско ножче. Мускулите на бицепсите му заиграха. Опитах се да изглеждам безразлична.

— Това, което те питах, бе, как според теб мина с децата? — попита той.

Опитах се да измисля по-дипломатичен начин, по който да се изразя.

— Сигурна съм, че рано или късно ще започнат да се държат по-сърдечно с нея.

Раян изсумтя:

— Вие, англичаните, наистина сте майстори на ироничните забележки, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— „Сигурна съм, че ще започнат да се държат по-сърдечно с нея“. Това е твоят начин да кажеш, че тя е пълна скръб с децата и те я мразят.

— Не съм казала подобно нещо. — Сърцето ми се качи в гърлото.

— Нямаше нужда.

Това не беше най-ужасното нещо, което Раян бе изричал през цялата седмица или всъщност откакто бях дошла тук. Може би просто с този коментар чашата преля. Независимо каква беше причината, имаше нещо в думите му и ми се прииска да изсипя пълната чиния с влажните шоколадови сладкиши върху главата му и да ги украся с черешка.

— Раян — започнах аз, без да обръщам внимание на сърцето си, което в момента правеше салта, достойни за шампионската титла. — Какво ти става?

— Хм?

— Казах, какво ти става?

Надявах се да звуча уверено, но ръцете ми трепереха толкова силно, че се чувствах уверена колкото патицата Джемима^[1].

— Днес дойдох тук, макар че не съм имала почивен ден от бог знае кога — заеквах аз, — изиграх перфектно ролята си на придружител и дипломат. Направих всичко по силите си, за да убедя Руби да хареса приятелката ти. И въпреки всичко ти продължаваш да се заяждаш с мен.

Дори и да беше шокиран от гневния ми изблик, Раян не го показа.

— Може ли да ти припомня, че аз те взех на работа, Зоуи — отбеляза той.

— Само ако се отнасяш към мен като към работник — измърморих аз, — а не като към роб.

— Плащам ти, осигурявам ти подслон и в замяна на това от теб се очаква да си го изработиш — отвърна той. — Нима в това има нещо лошо?

— Няма — измънках аз, докато си повтарях, че се нуждая от тази работа. — Наистина няма, само дето… дето…

— Дето какво? — обади се той.

Устните ми започнаха да потреперват неудържимо. Поех си дълбоко дъх и се стегнах.

— Раян, скъсвам се от работа за теб. И нямам нищо против това. Просто… ами просто е толкова дразнещо, че никога не казваш: „Леле, благодаря ти, Зоуи“.

— Сега пък искаш да започна да ти пращам цветя ли?

— Не! — изкрещях разярено.

— Ами какво искаш тогава? — изрева той.

— Просто искам да спреш да се държиш като някой проклет гадняр.

В мига, в който го казах, започнах да се чудя дали бях полудяла, или бях постъпила правилно.

И макар че съчувствах на Раян, наистина му съчувствах дълбоко, явно никой не беше готов да му каже, че не може да третира хората по този начин.

Той се изправи. Веднага разбрах, че го бях разгневила.

— Нямам никаква представа какво означава гадняр — отвърна той, — но дори и да съм такъв, пет пари не давам.

— А би трябвало.

— Защо?

— Защото имаш две великолепни деца, които те обичат и не заслужават да имат баща гадняр — казах му аз. — Заслужават някого, който е добър пример за подражание и…

— Добър пример за подражание ли? — прекъсна ме той.

— Да, добър пример за подражание, който…

— Нима твърдиш, че аз не съм добър пример за подражание?

— Спри да ми преиначаваш думите!

Изведнъж усетих, че Раян не ме слуша.

Вместо това той гледаше към езерото, а по лицето му бяха изписани объркване и тревога. Тогава видях Кристи, която тичаше към нас. Тя крещеше.

— Какво по дяволите… — започна Раян.

— Детето! — изпищя истерично Кристи. — Той се дави!