Джейн Костело
Почти женени (20)

Глава 19

Макар да бях доволна, че съм далече от Ливърпул, първите седмици в Америка изминаха много бавно. Беше нужно повече време, отколкото бях очаквала, за да свикна с нещата. Не разполагах със свое лично пространство, не бях заобиколена от приятелите и семейството си и постоянно бях дежурна.

Обаче най-вече бях изненадана от факта, че преместването почти не промени чувствата ми към Джейсън. Бях отдалечена на хиляди километри разстояние от стария си живот, но въпреки това той никога не излизаше от мислите ми. Добре де, вече не плачех толкова много, колкото в периода след сватбения ни ден. Емоциите ми не бяха толкова болезнено скорошни както преди, но все още продължавах да тая тази ужасна тъпа болка, която нищо не можеше да разсее.

Все още бях ядосана от това, което причини на мен, на нас. Но това чувство не бе доминиращото. Той ми липсваше повече от всичко друго. Отчаяно. Копнеех да усетя как ме прегръща, да се отдам на ласките, които някога приемах за даденост.

Имаше сутрини, в които се събуждах и не помнех къде съм, претъркулвах се в леглото и очаквах, че той ще е до мен. Когато осъзнаех, че се намирам в единично легло сам-самичка, усещането се стоварваше върху ми като тонове тухли.

Освен това се улавях (доста по-често, отколкото ми се щеше), че се отнасям в един свят на мечтите посред бял ден, наслаждавайки се на спомените за важни събития във връзката ни. Като например денят, когато го заведох у дома, за да се запознае с родителите ми преди толкова много години. Бях трогната от усилията, които положи, за да впечатли майка ми, като й подари най-зашеметяващия букет от жълти рози, който някога бях виждала. Въпреки че бе разбрала неправилно рецептата за зеления сос „салса верде“, той се престори, че му харесва. Буламачът, който бе сготвила, съдържаше приблизително седем пъти по-голямо количество аншоа, отколкото препоръчваше знаменитият готвач Рик Стейн. После дойде ред и на картофите с гигантски размери, които бяха толкова твърди, че баща ми си счупи една пломба. Бе истинско чудо, че Джейсън въобще успя да оцелее.

Но той се държа чудесно с родителите ми. Наблюдавах го как ги покори с чара си до такава степен, че те говореха ентусиазирано за него в продължение на седмици за всичко, свързано с него — като се почне от обаятелните му възгледи за репортажите в сутрешното шоу „Тази сутрин“ (майка ми) и се стигне до впечатляващата му компетентност по въпроса за състоянието на футболните съдии в днешната английска висша лига (баща ми).

Джейсън имаше същото влияние върху приятелите ми. Когато за пръв път се запознаха, си личеше, че трескаво се чудят дали прекалената му красота е на добро, дали не е от онзи тип мъже, които харесват себе си повече от коя да е жена, и чиято единствена стойностна връзка е тази с огледалото в банята.

Скоро, подобно на мен самата, откриха, че въпреки определението „сладур“, Джейсън наистина беше мил.

Добре че като дойдох тук, оставих всички негови снимки у дома. Идеята ми бе, че с времето нямаше да мога да си го представям ясно.

Тази теория понякога действаше. От време на време се оказваше невъзможно да извикам във въображението си ясния му образ. Единственото, което виждах, бяха обезсърчаващи и смътни очертания. Но имаше моменти, когато лицето му изплуваше пред мен ясно като кристал.

И в двата случая вече нямаше никакво значение, защото това, което бях обичала и все още обичах, не беше външността на Джейсън, а цялата му същност. Същност, която бях загубила напълно и безвъзвратно.