Джейн Костело
Почти женени (63)

Глава 62

Според мен сновенето на Раян не се отразяваше добре на нервите на Труди, като се имаше предвид какво беше състоянието й през последните два часа.

Когато пристигнах за първи път, той доста често сновеше из стаята. Не беше го правил от известно време, всъщност от скоро. Но сега го правеше. Не механично, както преди. Поне не приличаше на замислена разходка из всекидневната, докато съчиняваше някакъв план. Единственото, което му трябваше, за да се превърне в един от смъртоносните наемници на Ханибал от филма „А отборът“, бе пура.

— Отивам да се видя с Барбара — съобщи той и спря насред обиколката си.

Труди подсмръкна и отпи толкова голяма глътка от бирата, която току-що й бях връчила, че щях да се учудя, ако в бутилката беше останало нещо.

— Това няма да помогне — въздъхна тя. — Кълна се, че няма. Не знаеш какво е отношението на Барбара към пушенето. Щеше да е същото, ако ме беше хванала да си инжектирам кокаин.

— Това е абсурдно — каза Раян.

— Не, не е. Мисля, че е права. — Труди започна да бели етикета на бирената бутилка. — Казах й, че не пуша, и предадох доверието й.

— Но когато си кандидатствала за работата си била непушач — настоях аз. — По това време вече си ги била отказала, нали?

— Ами да. Но го бях направила едва двадесет минути по-рано — призна си Труди.

— Но нали не си палила цигара, откакто си пристигнала тук? — попита Раян. — До днес, искам да кажа.

— Не съм. — Труди поклати решително глава. — Всъщност се справях доста добре до момента, в който ми свършиха лепенките и забравих да си купя нови. За твоя информация това стана заради предменструалния синдром. В определени дни в месеца забравям дори и собственото си име.

Раян навлече един пуловер.

— Е, смятам да направя това, което казах. Абсурдно е и някой трябва да направи нещо по въпроса.

С Труди си разменихме погледи, докато Раян се отправяше към входната врата, после я блъсна толкова силно след себе си, че сигурно бяха чули и в щата Кентъки. Децата се втурнаха към прозореца, за да наблюдават. Канех се да им кажа да не бъдат толкова любопитни, но се въздържах и двете с Труди се наблъскахме зад тях.

Раян пресече пътя и решително се насочи към къщата на семейство Кинг. Трябваше да си призная, че бях впечатлена. После спря, обърна се, тръгна обратно към нас и влезе през вратата.

— Да не промени решението си? — попитах аз, като се опитвах да скрия разочарованието си.

— Разбира се, че не — отвърна той, пристъпи към малката масичка и взе букета лилиуми, който бях поставила по-рано днес. От стъблата капеше вода. После отиде в кухнята, отвори хладилника, грабна една луксозна бутилка бяло калифорнийско вино и замина.

Този път той се озова пред входната врата на Барбара Кинг.

Тя отвори. Вероятно щеше да изглежда по-ентусиазирана, ако на негово място се беше появил кварталният вехтошар и се опитваше да й пробута някакви употребявани телчета за чистене на тигани. Раян отговори, като извади цветята, скрити зад гърба си. Тя изглеждаше напълно безразлична.

— Тая работа хич няма да я бъде — въздъхна Труди.

— Моят татко ще те спаси, Труди — увери я Руби.

Труди се опита да се усмихне, но беше убедителна колкото един петнайсетгодишен мелез на международно изложение за кучета.

Но съвсем скоро щеше да се изненада.

След пет минути изражението на Барбара Кинг бе омекнало до такава степен, че бях сигурна, че едва сега ботоксът, инжектиран по време на последния й сеанс, бе решил да се поотпусне. Тя покани Раян да влезе.

— Е, аз никога… — ухилих се аз.

— Давай, тате! — Руби извика победоносно.

— Тате! Тате! Тате! — изкрещя Самюел.

Седнахме и го зачакахме, обхванати от вълнение. И чакахме. И чакахме. Всъщност чакахме толкова дълго, че цялата тази работа започваше все по-малко да прилича на драма и все повече на това да гледаме някое двучасово образователно предаване за напредналата механика на прахосмукачките. Нещата станаха толкова скучни, че децата в крайна сметка се дотътриха до леглата си буквално по собствено желание.

— Той е там от дяволски дълго време — казах на Труди, след като бяха заспали благополучно.

И тогава в съзнанието ми проблесна една мисъл.

— Нали не смяташ, че той…

— Какво? — попита Труди.

— Нали не смяташ, че той…

— Какво?

— … я прелъстява?

Труди се ококори.

— Господи, знам, че иска да ми направи услуга, но не съм казвала, че трябва да проституира.

Точно в този момент спря една кола и веднага разпознах, че тя беше на господин Кинг. Започнах да се паникьосвам заради Раян, като спазвах приличие, за да не кажа нещо повече.

— Мамка му! — възкликна Труди. — Надявам се, че няма да го хване със смъкнати панталони насред всекидневната!

Начумерих се.

— Това, което исках да кажа, е, че се надявам да е свалил панталоните си насред всекидневната. Ако го е направил, това много ще влоши положението, повече, отколкото…

— Труди — прекъснах я аз.

— Да. Не се тревожи. Млъквам.

Отново се обърнахме към прозореца. Само дето сега не се виждаше нищо. Измина цяла вечност, без да видим нищо. Мина страшно много време. Мина още цяла вечност.

Следващото нещо, което усетих, бе, че се събудих стресната, когато се отвори входната ни врата. Двете с Труди бяхме заспали на канапето и лигите ми капеха, сякаш бях някакъв гладен санбернар.

Труди разтърка очи. Когато се изправихме, вратата на всекидневната се отвори със замах. Беше Барбара Кинг, последвана от Раян. Изглеждаше така, сякаш беше прекарала целия ден в дегустиране на вино, само дето беше забравила да го изплюва.

— Трушшшди — запелтечи тя и се облегна на рамото на Раян. Погледът й беше толкова омотан, че човек би си помислил, че очите й бяха изскочили от орбитите й и си бяха разменили местата. — Трушшшди, ние двете трябва да си поговорим.

— Знам, Барбара, знам. Толкова съжалявам. Наистина съжалявам. Вината беше изцяло моя и с право ме уволни. Но аз обичам работата си. Обичам Андрю и Емон, обичам да съм до приятелката си Зоуи. Обичам тази страна. И, и…

— Шшшт! — нареди Барбара, като се опитваше да сложи пръста на устните си, но го ръгна в носа. — Утре ще обсъдим всичко това. Въпросът е, че промених решението си. Можеш да се върнеш. — Тя отвори широко обятията си и се наклони, за да прегърне Труди, която я хвана, преди лицето й да се запознае с килима на всекидневната. — Ще си ходим ли у дома, Трушшшди?

Труди засия и я прегърна здраво.

— Да тръгваме, госпожо Кей.

Двамата с Раян наблюдавахме как Труди и Барбара се клатушкаха обратно към къщата. На вратата ги чакаше господин Кинг. Той помаха на Раян и Раян му помаха в отговор. Обърнах се към него, а ченето ми беше виснало от удивление.

— Какво се случи там?

— Сприятелих се със съседите си. Това е всичко. И просто отбелязах колко страхотна детегледачка е Труди и колко много я обичат децата. И… ами да, това беше всичко.

— Хайде де! — обадих се скептично. — Трябва да е имало нещо повече от това. Как успяхте да станете такива големи приятели?

Той не отговори.

— Сигурно си пофлиртувал с нея? — попитах аз, като се опитвах да изглеждам безразлична пред подобен сценарий.

— Може би — подсмихна се той. — Но не беше и това.

— О?

— Обещах да си кося моравата.

— Не!

Той кимна.

— Всяка проклета седмица.