Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Nearly-Weds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 74 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Джейн Костело. Почти женени

ИК „Хермес“, Пловдив, 2010

Американска. Първо издание

Редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Нина Славова

ISBN: 978-954-260-936-0

История

  1. — Добавяне

Глава 31

Докато стоях в горната част на леглото, хвърлих поглед към отражението си в огледалото на тоалетката и най-ужасните ми подозрения за косата ми се потвърдиха. Изглеждаше така, сякаш скоро се бе заплела в остриетата на комбайн. Събрах я и я задържах, като се опитвах да се съсредоточа върху думите на Раян.

— Зоуи — започна той и от гърдите му се изтръгна още една тежка въздишка. Тази сутрин беше облечен в чифт стари къси панталони, които не бях виждала никога преди това. Когато се наведе напред и подпря лакти върху коленете си, панталоните се повдигнаха и откриха част от загорелите мускули на бедрата му. Погледът ми се спря върху тях само за миг, но гледката продължи да изниква в съзнанието ми.

— Да, Раян? — отвърнах аз.

Той ме погледна право в очите и тогава видях колко изморен бе.

— Децата ми те харесват — меко промълви той.

— О! — отвърнах аз и се наперих. — Ами… благодаря. Искам да кажа, хубаво!

Той кимна.

— Моите деца те харесват. И… и аз…

Бе на път да разкрие преценката си за мен.

— Мисля, че ти си, че си…

Нетърпеливо се приведох напред, хапейки устни.

— Е, няма значение какво мисля аз — заключи той.

— Както кажеш — отвърнах разочаровано.

Той погледна надолу към ръцете си и потърка единия си пръст. Златистата кожа по кокалчетата за миг побеля.

— И защото ние… тоест децата те харесват, ще се постарая да бъда дипломатичен.

Опитах се да не повдигам вежди, но думите „дипломатичен“ и „Раян“ по принцип никак не се връзваха.

— Снимката, която снощи си сложила до леглото на Руби.

Сърцето ми почти спря да бие. Бях забравила за нея. Но веднага разбрах, че резервите, с които го направих, бяха оправдани. Освен това знаех, че без значение какво се бе случило миналата нощ, този разговор нямаше да завърши с пристъп от кикотене.

— Ах! — бе единственото, което успях да изрека.

— Да, „ах“ — изимитира ме той. — Е, махнах я.

— О!

— Бих искал да проявиш уважение към факта, че това е моята къща — продължи той. Както винаги, гласът му беше дълбок и плътен, но тази сутрин звучеше и леко гърлено. — Ако исках да я украся със снимки на съпругата си, щях да го направя. Но не съм. И повярвай ми, това е мое решение.

— О, Раян, чуй ме… — Не знаех какво точно щях да кажа. — Мисълта ми е, че не съм съзнавала…

— Това е всичко, което исках да ти съобщя.

— Моля те, нека обясня…

— Не — прекъсна ме той. Бях толкова слисана, че едва не паднах от леглото. Седнах с изправен гръб, нямаше да се откажа, защото независимо от това дали на Раян му харесваше или не, трябваше да му обясня какво се бе случило миналата нощ.

— Моля те, нека просто ти разкажа какво ми каза Руби снощи. Моля те!

Той се поколеба за миг.

— Добре. Какво?

Преглътнах.

„Така. Зоуи, разкажи му спокойно. Спокойно и сбито“.

— Тя каза, че причината, поради която никога не иска да си ляга, е, че майка й не е вече тук, за да я целува за лека нощ. — Думите се сипеха тежко от устата ми. — Тя каза, че не може да си я представи, защото дори не може да си спомни как е изглеждала. Каза, че иска да може да си говори с нея, защото…

Спри! — изкрещя Раян. — Достатъчно. За бога, стига толкова!

— Но, Раян…

— Казах стига толкова! Сега просто те моля да правиш нещата по моя начин. Поне веднъж.

— Добре, добре — загърнах се още по-плътно с халата. — Съжалявам.

Той кимна бавно и си пое дълбоко дъх, а после се изправи, за да си ходи.

— Не исках да те разстройвам — неловко добавих аз. Когато стигна до вратата, той се обърна. Погледите ни се срещнаха и бях потресена от това, което видях. Очите му бяха пълни с болка и бях сигурна, че в тях блестяха напиращи сълзи. Плачеше ли? Нима Раян наистина плачеше?

— Не си. — Той подсмръкна и затръшна вратата след себе си.