Джейн Костело
Почти женени (62)

Глава 61

Раян беше в кухнята и приготвяше вечерята, а светът временно скучаеше.

— Какво им става на мъжете, като почнат да готвят? — поклатих развеселено глава. — Сигурна съм, че задушеното ще бъде фантастично, но защо имам чувството, че сякаш се намираме в компанията на известния готвач Марко Пиер Уайт, който е надушил, че наблизо се навъртат експертите по оценяване на заведения.

Раян ни бе осведомил подробно за всяка съставка, която бе сложил в ястието, а те бяха пет на брой и толкова много се докарваше пред публиката си, която се състоеше от мен, Руби и Самюел, че очевидно очакваше поредица от аплодисменти.

— Не знам какво се опитваш да кажеш — самодоволно се усмихна той. — Но се справям доста добре. Всъщност трябва да го правя по-често. Очевидно съм кулинарен гений.

„Поне е ироничен“ — помислих си аз.

Вдигнах Самюел и му позволих да надникне в гърнето.

— Искам пица — каза той. Съдейки по израза му, човек би си помислил, че се намира лице в лице с разлагащия се труп на някой наскоро умрял гризач.

Изкикотих се.

— Това е хранително, домашно приготвено ястие! — възкликна Раян, като се преструваше на обиден. — Ще бъде, меко казано, превъзходно, нали така, Зоуи?

— Ще бъде великолепно, деца — обърнах се към тях. — А ако не е, после можем да се промъкнем до „Макдоналдс“.

Руби се изкиска.

— Предателка — промърмори Раян.

Изведнъж чухме глас, който идваше от входната врата.

— Ехо? Ъъъ… ейооо?

Приличаше на Трудиния, но беше по-тих. Обикновено съобщаваше за присъствието си толкова гръмко, че можеше да я заглуши единствено клаксонът на четиристотинтонен товарен контейнер. — Нужни са ми пет минути преди вечеря. Ще може ли?

— Разбира се.

Труди беше в коридора, облечена в къса рокля на цветя. Ако някой друг носеше подобна дреха, щеше да изглежда като шикозно демодирана откачалка, но Труди успяваше да изглежда като модел от плакатите в „Плейбой“ в почивния си ден.

— Как си? — попитах аз. — Смятах да ти звънна, за да те питам дали искаш да идем с децата на кино следващата седмица, но… Хей, какво има?

Труди никога не беше бледа. Това отчасти се дължеше на факта, че беше такъв голям фен на козметичните продукти с фалшив тен, че тенът на коя да е от приятелките и съпругите на известните футболисти изглеждаше направо мъртвешки блед. Но тази вечер Труди беше именно такава — бледа. Бледа и разтревожена.

— Имаш ли минутка? — попита тя, а устните й трепереха.

— Разбира се. — Въведох я във всекидневната. — Искаш ли да донеса сок или нещо друго за пиене?

В момента, в който го изрекох, осъзнах, че тя се нуждаете от нещо значително по-силно от това. Нещо от сорта на капсула бета-блокер или по-скоро пет бройки.

Тя поклати глава.

— Какво става?

Тя въздъхна колебливо:

— Откъде да започна?

— От началото — предложих аз.

— Добре — каза тя. — Началото… Ами нека да започна с Ричи тогава.

— Какво се случи?

— Днес се отби при мен — продължи тя — и ми каза, че иска да прекара остатъка от живота си с мен, но ако аз не искам, няма смисъл да си губим времето.

Скръстих ръце.

— Е, какво му отговори?

— Опитах се да му обясня, добре де, да му обясня отчасти защо не приех с радост възможността да се омъжа за него.

— Значи си му казала, че не можеш да имаш деца, така ли? Че това е всичко, което те е притеснявало?

— Всичко ли? — изкрещя недоверчиво тя. — Зоуи, това е нещо много важно за всеки, а да не говорим за човек, който непрекъснато говори как няма търпение да си има семейство.

— Знам, знам. Не исках да кажа това — отвърнах аз и съжалих за липсата си на такт. — Извинявай, аз… Но нали му каза?

Тя прехапа устни и погледна през прозореца:

— Казах му, че го обичам, че наистина го обичам и че това няма нищо общо с причината, поради която няма да кажа „да“ на предложението му точно на момента, и че… Просто трябваше да премисля върху някои неща и да… ами…

— Но му каза?

— Ами…

— Труди?

— Не точно. Не.

— О, Труди.

— Зоуи, помисли. Ако започна да му разказвам за моите проблеми, ще има само два изхода: единият — ще ме напусне, вторият — ще остане с мен, но ще разруша живота му, защото няма да му дам единственото нещо, което иска толкова силно.

— Но…

— Не продължавай — прекъсна ме тя. — В момента това дори не е половината от проблема ми. — Лицето й се сгърчи и по страните й започнаха да се стичат сълзи.

— О, боже? Какво друго има? — попитах аз и я прегърнах.

— Барбара.

— Какво за нея? Какво е направила? Не е възможно да има проблем с работата ти. Ти се справяш брилянтно с Андрю и Емон, които те обожават и…

Млъкнах. Устните й все още трепереха.

— Вината е само моя — ридаеше тя. — Изцяло и единствено моя.

— Какво има, Труди? Каква е вината ти?

— След като Ричи си тръгна — каза тя, подсмърчайки, — бях толкова разстроена, че сложих близнаците в кошарката, пуснах им „Циркът на Джо-Джо“ и се качих на горния етаж в стаята си.

Тя замълча.

— Продължавай.

Погледна надолу към ръцете си.

— Бях отказала пушенето, преди да пристигна тук, честно, Зоуи. Наистина бях го отказала или поне така си мислех…

О, боже!

— Смятах, че съм се отървала от този навик. Честно…

О, боже!

— Но се сетих, че ми беше останала една цигара в пакет „Марлборо Лайтс“, който беше заровен на дъното на куфари ми…

О, боже!

— Бях толкова притеснена за Ричи и изведнъж ненадейно се озовах до куфара си и започнах да тършувам. Бях като обладана от зъл демон. Кълна се, че бях толкова отчаяна, че ако тази цигара беше последната в някой автомат, щях да платя сто и четиридесет кинта за нея…

О, боже!

— Надвесих се на прозореца на спалнята си и я запалих — продължи тя. — Усещането бе страхотно. Наистина дяволски страхотно. Цигарката беше ужасно стара и имаше вкус на мишницата на камила… но беше страхотна.

— Продължавай.

— Тъкмо си дръпнах за последен път и се канех да я загася…

— Когато Барбара те хвана — довърших вместо нея.

Тя кимна.

— О, боже! — възкликнах аз.

Напоследък на всяка една детегледачка бе напълно забранено да пуши в почти всяка една държава по света. Обаче това важеше с двойна сила за Щатите. И с тройна за Барбара Кинг — жена, която беше така обсебена от идеята да предпази децата си от всякакви токсини, че беше цяло чудо, че още не ги бе снабдила с маски за пречистване.

— Предполагам, че не го е приела много добре? — Знаех, че само мисълта, че някоя от молекулите на цигарения дим се е отклонила и е успяла да достигне до белите дробове на децата й, щеше да бъде достатъчна, за да й докара удар.

— Да, не го прие добре — продължи Труди, докато бършеше сълзите, които се стичаха още по-силно по бузите й. — Зоуи, тя ме уволни. А това означава, че съм изритана не само от работата си, но и от държавата.