Джейн Костело
Почти женени (27)

Глава 26

Планът ми беше просто да изляза, да купя няколко плика, да пъхна писмото на Раян в един от тях, да го подхвърля към останалата част от пощата и да се престоря, че не съм го забелязала. Бях разтревожена и исках да бъда сигурна, че нямаше да остане с впечатлението, че съм от хората, които нарочно биха пренебрегнали личното му пространство, прочитайки писмо, което очевидно е много интимно. Макар че бях точно такъв човек.

Остатъкът от деня премина не просто в трескава възбуда. Денят беше десет пъти по-ужасен отколкото в лондонската лудница „Бедлам“.

Първо беше упражнението по синхронно плуване на Руби. Самодоволно установих, че я бях закарала десет минути по-рано, когато се сетих, че бях забравила банския й в антрето. Докато стигнем до вкъщи и се върнем обратно, бяхме ужасно закъснели и всички деца като по чудо се бяха научили да правят някакво сложно движение, наречено „Стридата“, докато бедната Руби все още се мъчеше да застане във водата във вертикално положение с глава над повърхността.

Тя прие това невероятно спокойно, но нямаше нужда да си чел някой учебник по психология или да си вземал частни уроци от Зигмунд Фройд, за да разбереш, че беше разстроена. Почувствах се ужасно, но за съжаление това бе само началото.

После се отправихме към контейнера за боклук надолу по пътя, за да изхвърлим няколко кутии с отпадъци, които не ставаха за рециклиране и стояха наблъскани върху един от шкафовете в коридора от идването ми насам. И двете деца искаха да помогнат, а аз нямах нищо против. Тъкмо когато си тръгвахме, започнах да се дивя на багажника, който изглеждаше много чист и подреден, макар че всъщност не би трябвало да е така.

Обзета от ентусиазъм, Руби бе изхвърлила в кофата за боклук и една чанта, която съдържаше половината дрехи от гардероба на Раян, които трябваше да занеса на химическо чистене. Обзе ме паника. Започнах да премислям възможностите си и когато осъзнах, че те не бяха кой знае колко големи, се спрях на единственото нещо, което ми оставаше да направя.

Скочих в кофата, открих противната чанта и се опитах отново да се измъкна. Една ръждясала пружина от легло се бе оплела в косата ми, щедра порция стара пица се подаваше от деколтето на тениската ми и неколцина яки момчета от местните власти бяха застанали до нас и заплашваха да ме арестуват.

— Толкова се радвам, че ти си ни бавачка, Зоуи! — кикотеше се Руби, докато натисках газта до дупка, за да се измъкнем. — Само почакай да разкажа на тате!

Малко след това бях на косъм от това да ударя едно дърво и да обърна колата, Руби се подхлъзна пред къщата и едва не си счупи крака, а Самюел открадна пакет презервативи от супермаркета, защото решил, че били нов вид бонбони „ММ“.

Гневните изблици, които през последните няколко дни не бяха толкова страшни, започнаха рано-рано в седем вечерта. Не трябваше да омаловажаваме Руби и Самюел: те бяха толкова изобретателни, че извиненията им звучаха почти убедително. Тази нощ Руби обяви, че от тавана на спалнята й капе пода и няма как да си легне, защото ще прогизне.

— Руби — спокойно започнах аз, — от тавана на спалнята ти не капе никаква вода. Дори да се намираше насред Сахара, нямаше да е по-суха.

Тя се нацупи.

— В моята също капе — отвърна Самюел. Това беше или израз на солидарност към сестра му, или очевиден опит да имитира извинението й. — Кап, кап, кап!

— Не, не капе! — изписках аз е най-веселия си и оптимистичен тон, макар че се чувствах толкова изтощена, колкото човек, който бе прекосил страната на магаре и едва тогава бе осъзнал, че бе оставил включена ютията си у дома. — Какво правиш с пижамата си сега?

— Не харесвам пижамата — информира ме Самюел.

— Напротив, миличък.

— Не.

— Но тя е любимата ти, Самюел! Погледни!

— Нееееееееееееее!

В този момент открих, че новото ми строго правило да не пия алкохол повече от веднъж седмично, което бях въвела миналата вечер, докато си поръчвах третата чаша с вино на среща с момичетата, бе сериозно застрашено. Изкушавах се от възможността да грабна бутилка бира и да си поговоря с Труди по телефона в продължение на повече от час.

В девет и двадесет и една най-после настъпи мигът, в който дебнешком се качих на горния етаж и долепих ухо до вратата на всяко дете. Чух нещо върховно. Тишина.

Раменете ми се отпуснаха, поех дълбоко дъх и се запътих към долния етаж, устремена към хладилника. Нямаше да се обезсърча от факта, че Раян бе оставил почти пълната чиния с макарони на плота, за да може домашната фея (тоест аз) да я накара да изчезне.

Държах бутилка бира, когато го чух да влиза в кухнята.

— О, здрасти! — поздравих аз. — Тъкмо се опитвах да открия нещо за похапване.

Но когато се обърнах и съзрях лицето му, осъзнах, че от това дали му крада бирата или не, му пукаше толкова, колкото и от прогнозата за времето на островите Галапагос.

— Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш какво е това? — прогърмя той. Беше сграбчил писмото, което бях открила по-рано днес.

— Какво трябва да обяснявам? — попитах с ангелско изражение.

— Отваряш ми писмата!

— Не! — запелтечих аз. — Ами всъщност да. Искам да кажа…

— Защо някой би направил това?

Въпросът бе произнесен така яростно, че нямаше да се учудя, ако след три секунди се превърнеше в Невероятния Хълк.

— Защо някой ще идва в дома ми и ще отваря личната ми кореспонденция?

— Не исках да го отворя! — Знаех, че оправданието ми бе жалко.

— Какво? Ръката ти просто се е подхлъзнала? Случайно си отворила плика, случайно си извадила писмото и после случайно си се отървала от плика?

— Ами… да! — отвърнах аз, като се опитвах да се държа с подобаващо достойнство, въпреки че бузите ми бяха толкова горещи, че човек можеше да изпържи яйце върху тях. — Работата е там, че нямаше никакъв…

— О, стига! — прекъсна ме той. — Толкова си жалка! Нима наистина очакваш, че ще ти повярвам? Да ти кажа, досега съм ставал свидетел на гадното поведение на някои от бавачките, но никога не е било толкова ужасно като твоето. За бога…

Докато Раян продължи с тирадата си, се чувствах все по̀ и по-възмутена. Добре де, не трябваше да чета писмото, но наистина го отворих по случайност. Освен това, нима наистина заслужавах подобно отношение след всичко, което бях преживяла досега, за да понеса тази работа?

Когато собствената ми кръв достигна точката си на кипене, разбрах, че единственият начин да се справя с тази ситуация бе да действам бързо и да постигна една-единствена цел: да докажа, че Зоуи Мур не е от жените, които можеха да се примирят с подобно държание.

Тази мисъл ми даде сила и аз вдигнах лявата си ръка, за да я стоваря върху плота, твърдо убедена, че въздействието на това движение и непреклонният ми и властен поглед щяха да го накарат да млъкне незабавно и да започне да моли за прошка.

За съжаление не включих в сметката си недоядената чиния с макарони на Раян, която се намираше точно под нанасящия удара юмрук.

Когато ръката ми се стовари върху плота, чинията и лентите талиатели с доматен сос се разхвърчаха из въздуха и цялата стая като фойерверк. Не бях виждала подобен ефект от церемонията по откриването на последните олимпийски игри.

Когато чинията издрънча на плочките и се разби на около осемдесет парчета, сърцето ми биеше лудешки и едва си поемах дъх от обзелата ме паника.

Добре, Зоуи, стегни се! Измисли някаква разумна стратегия, с която да отговориш на това. Може би трябва да помолиш за прошка? Или да се престориш, че винаги си искала да боядисаш отново стените? Или да си плюеш на петите?

О, по дяволите…

Тогава забелязах нещо. Добре де, не стана точно така, както го бях намислила. Носът на Раян беше украсен с капка доматен сос, а той самият си беше глътнал езика от слисване.

Изпънах гръб и го погледнах намръщено. Бях сигурна, че днес имаше важна среща, защото се беше избръснал и носеше скъпа бяла риза, която подчертаваше гладкостта и великолепния слънчев загар на кожата на врата му. Очите ми бяха привлечени от еротичната извивка на адамовата му ябълка и в съзнанието ми проблесна ужасна картина — как прокарвам устни по нея. Бях омагьосана от чувствено очертаните му скули, решителното чело и неприлично пълните устни.

Той бе поразителен, наистина поразителен. Независимо от това колко арогантен, ядосан и гневен бе, нищо не можеше да попречи на чара му.

Но не можех да му позволя да ме разсее.

— Опитвах се да ти кажа — започнах аз, — че писмото ти пристигна в плик, на който нямаше име и адрес. Не знаех, че беше за теб. И със сигурност не знаех същността на съдържанието му.

Изпъна гръб — очевидно си напомняше, че ядосаният трябва да бъде той.

— Но сега вече знаеш, нали?

Поклатих мълчаливо глава, а на лицето ми беше изписал добре премереният израз на дресьор на кучета, чийто Кинг Чарлз шпаньол тъкмо се бе изакал на килима.

Преди да успее да каже или да направи нещо друго, за да се отърси от смущението си, аз се завъртях, без да обръщам никакво внимание на бъркотията, която предизвиках, и се запътих към хладилника. Отворих го и многозначително взех не една, не две, а цели три бутилки бира. После го затръшнах и се отправих към вратата, като съобщих:

— Лягам си.

Тръгнах към горния етаж. Бях обзета от въодушевление. Бях накарала Раян да млъкне и да ме изслуша. Невероятно!

Тъкмо се канех да си отворя една бира, за да го отпразнувам, когато осъзнах, че бях забравила да взема отварачката.

Не се тревожи, Зоуи! Не е катастрофа. Все още можех да се сдобия с отварачка, без да развалям ефекта от грандиозното си напускане на кухнята. Чекмеджето, в което я държахме, се намираше от страната на кухнята, точно до вратата. Дори и Раян да беше все още там, можех да се промъкна долу, да отворя вратата и да притичам тихо обратно с отварачката, преди да ме забележи.

Бях в кухнята, пъхнала ръка в чекмеджето, когато съзрях Раян в другия край на стаята. Той правеше нещо, което ме порази — бършеше доматения сос от стените с един парцал и някакъв кухненски спрей. Не че не беше виждал и преди бутилки с течност за чистене, но няколкото пъти, в които го бях забелязвала да държи такава, той я изучаваше с такъв смутен израз, който можеше да се види изписан върху лицето на пещерен човек, опитващ се да сглоби някоя от мебелите на ИКЕА.

Той долови погледа ми, изправи се и посегна към задния си джоб.

— Ето — каза и извади отварачката. — Използвах я по-рано.

— Благодаря — отвърнах отсечено и я взех.

— Няма проблем — отвърна той. Тъкмо се канех да изляза от стаята, когато ме погледна отново. Усетих горещината, която обля врата ми. Той се подсмихваше.

Кое му беше толкова смешното. Намусих се в отговор, но тогава устните му започнаха да потрепват и аз осъзнах, че се опитваше да сподави напиращия кикот.

Незнайно защо тази мисъл ме накара да се усмихна, а това сякаш освободи предпазителя на нещо в него. Смях. Неконтролируем, леко истеричен смях. Бе съвсем ясно, че няма да спре, макар че бе притиснал силно опакото на ръката към устата си.

По-лошото бе, че бе заразителен. Открих, че съм се присъединила. Първоначално се смеех тихичко, а после неудържимо и с все гърло.

Превръщаше се в циклично явление. Всеки път, когато смятах, че съм се овладяла, поглеждах към лицето му и това отново ме разсмиваше. Него също.

Накрая, с насълзени очи, Раян ми посочи вратата.

— Изчезвай оттук — успя да изрече, преди отново да се разкикоти. — Луда жена.

Докато тичах замаяно нагоре по стълбището, ми хрумна, че това може би беше най-странното нещо, което се случваше след пристигането ми. О, боже, сега наистина имах нужда от една бира.