Джейн Костело
Почти женени (6)

Глава 5

Пътувах с влака вече повече от три часа и прекарах почти цялото това време в разговори. Те, като всичко друго, което ме караше да спра да мисля за Джейсън (макар и временно), спадаха към положителните неща. Дори да ми се струваше, че челюстта ми може да се откачи.

Първият човек, който седна до мен, беше Джордж Гарфийлд II — огромен възрастен мъж мечок, който работел като пожарникар и се пенсионирал преди осемнадесет години. Бил в Ню Йорк, за да види внуците си, и беше толкова впечатлен, че идвам от Ливърпул (защото това беше мястото, от което идваха „Бийтълс“), че човек би си помислил, че току-що бях спечелила олимпийски медал.

После дойде ред на Джанис Уайсбургър, която беше на около петдесет и бе бивш модел. Кокът й с изкуствена коса бе толкова идеален, че бях убедена, че е напръскан с каноколит. Тя се връщаше от двудневен конгрес на красотата и беше достатъчно любезна да ме запознае с тоника за лице за проблемна кожа. Тя живеела през една врата от някого, който имал братовчед, който бил в Ливърпул в средата на осемдесетте години. Както тя се изрази, ние двете имахме толкова общи неща.

След това беше Ърл — мизерстващият художник, който говореше толкова бързо, че успявах да схвана всяка пета дума, а после Кейт — помощник-библиотекарката, която току-що бе зарязала гаджето си, след като го заварила да пробва бархетната нощница на майка й.

Когато Кейт си замина, ми хрумна, че до голяма степен бях възприела духа на самотния и безгрижен пътешественик. По дяволите, за какво се тревожех?

На следващата спирка една възрастна дама с коса като захарен памук, елегантно палто с копчета и карирана пазарска количка пристъпи със ситни крачки и седна до мен.

— Здравейте — започнах аз, като се усмихнах, следвайки топлия американски маниер, с който вече започнах да свиквам.

Тя не отговори.

Не се притесних кой знае колко, защото бях готова да си отдъхна от разговори. Измъкнах броя на списание „ОК!“, което бях купила на летището в Манчестър, примамена от възможността да изуча въпроси от сорта на какви тапети имаха по стените на тоалетните си Джордан и Питър Андре^[1]. Потънах в четивото си за около пет минути, но не можех да не забележа с какво се занимаваше съседката ми.

Бях проточила глава напред и за всеки страничен наблюдател изглеждах така, сякаш бях внимателно съсредоточена върху носа на Джордан, докато въртях поглед встрани.

Дребничката възрастна дама посягаше към пазарската си количка и вадеше бутилка, увита в хартиена торба. В това не би имало нищо лошо, само дето подозирах, че бутилката не съдържаше литър безалкохолно. Миришеше на 30-градусова домашна скоросмъртница, която беше ферментирала в нечие мазе през последните две хилядолетия.

Докато тя продължаваше да опъва гълтоци от тази вредна течност, аз се чудех дали да се изнижа на друга седалка, или просто да продължа да наблюдавам очарована. Но влакът бе претъпкан и нямаше мърдане.

Следващите двадесет минути от пътуването прекарах в разглеждане на списанието, като се преструвах, че съм завладяна от съдържанието му. Накрая го напъхах в чантата си и чак тогава забелязах един плик, скрит на дъното й. Взех го и започнах да изучавам предната му страна, където „Зоуи“ бе изписано с почерка на майка ми.

На четиридесет и четири години майка ми беше относително млада, поне в сравнение с родителите на повечето от връстниците ми. Въпреки определението „необуздано дете“, което със сигурност са й лепнали, след като забременяла с мен едва на шестнадесет години, действителността — такава, каквато аз я бях видяла — доказваше точно обратното.

Тя и татко набързо се венчали, преди да бъдат достатъчно големи, за да имат право да си купуват бира, смесена с лимонада. Бяха прекарали последните двадесет години, водейки един щастлив, обикновен и традиционен семеен живот.

И макар че майка ми бе достатъчно млада, за да пазарува все още в модните магазини „Ривър Айлънд“ и да посещава уроци по степ четири пъти седмично с Деси (най-добрия й приятел, който бе гей), в много отношения не бе по-различна от останалите майки. Когато съобщих, че заминавам на това пътуване, открих, че тя е доста закрилнически настроена, като оповести на всеослушание, че би предпочела да не ходя. А когато майка ми имаше мнение по даден въпрос, тя не се колебаеше да го изрази…

„Скъпа Зоуи,

Е, ако четеш това писмо, значи си довела нещата докрай и сега пътуваш за Америка.

Вече знаеш какво мисля по въпроса и затова няма да се упражняваме отново в спорове.

Ако смяташ, че трябва да направиш това, то тогава очевидно трябва да го направиш. Лично аз смятам, че би било много по-удачно да покажеш среден пръст на тази «долна свиня», като останеш тук. Нима има по-добър начин да му покажеш, че животът продължава и без него?

Между другото, Деси е съгласен с мен. А той би трябвало да знае най-добре, защото в сравнение с неговия любовен живот «Отнесени от вихъра» е направо постен откъм драматизъм. Тази сутрин след часовете по степ отидохме да пийнем по кафе с мляко и той ми призна, че Джейсън винаги му е напомнял на онзи тип, когото докара у дома след почивката си на Слънчев бряг в Боливия преди няколко години (дали пък не беше България?). Нали го помниш? Симпатичен младеж само с един крак. Говореше за това как щял да отваря бар заедно с Деси, но избяга с един продавач на вестници от Южен Шийлдс. Деси беше съсипан. И макар че това не би могло да се сравни с преживяното от теб, мисълта ми е, че не си сама. Около теб има много хора, които знаят какво изпитваш.

Ох, няма смисъл да нищя стари работи.

Единственото нещо, за което ще те помоля, е да обърнеш внимание на съветите на човек, който е живял на този свят малко по-дълго от теб.

Първо — отваряй си очите за терористи. Ако видиш някой, който се държи подозрително, незабавно ми се обади (или се обади на полицията). Второ — ако смяташ да се възползваш от тая работа с пътуването и да си направиш татуировка, то поне се увери, че няма да е един от онези безвкусни арабски надписи, каквито има Анджелина Джоли. Споменавам го само заради това, което се случи с Манди от работата (онази от счетоводството, която участва в «Стани богат», а не онази от отдел «Маркетинг», която оплешивя). Тя все се чувства объркана, след като нейният Бриан се върна от пътуването си до Австралия с татуировка на коала на задника. Дори да се почувстваш леко изкушена от това, моля те, Зоуи, просто затвори очи и си я представи как ще стои на задника ти, когато станеш на деветдесет.

Освен това — и моля те, не го възприемай погрешно — трябва да следиш теглото си. Преди имаше прекрасни крака. Знам, че в момента съвсем не ти е до диети, но вероятно и Бритни Спиърс някога е смятала така.

Както и да е, казах, каквото имаше да казвам. Следователно единственото нещо, което остава да кажа за последен път, е сбогом. Сбогом, мое скъпо дете, мое малко момиченце. Ще ми липсваш.

Обичам те и те целувам!

Мама, 15 юни“

Когато приключих с четенето, вдигнах поглед и осъзнах, че се намираме на няколко минути от Бостън. Започнах да прибирам нещата си, когато се случи нещо неочаквано.

Влакът се раздруса. Дамата до мен, онази с бутилката огнена вода, безспорно не беше в най-добрата си форма и краката никак не я държаха. Тя политна напред, като едва не падна от седалката си. Наведох се, за да й помогна, но влакът отново се раздруса и този път тя полетя в обратна посока към седалката.

За съжаление не бе единственият човек, който полетя назад. При второто раздрусване бутилката се изплъзна от ръката й и се понесе към мен. Движението й изключително много напомняше на това, което Том Круз направи във филма „Коктейл“.

Съдържанието й се изля не само върху косата, лицето и дрехите ми, но сякаш се просмука във всяка една от порите ми. Бях зашеметена и не можех да асимилирам нищо повече от факта, че сега миришех така, сякаш през по-голямата част от живота си бях мила подмишниците си с шотландско уиски. Бях слисана.

— Аз… ъъъ… как…

— Проклет машинист! — изръмжа тя, без въобще да ми обърне внимание, като размахваше юмруци във въздуха. Тя напомняше на кръстоска между мис Марпъл^[2] и Линда Блеър от филма „Екзорсистът“.

С усилие преминах покрай нея, като влачех багажа след себе си, и се набутах заедно с него в тоалетната, разположена в края на вагона. Имах само няколко минути, преди влакът да спре на гарата. Кабината бе отчайващо малка, но знаех, че единствената ми надежда бе да промуша ръце през ципа на куфара, за да измъкна дрехи и да се преоблека.

Натиках ръката си все по-навътре, като едва не пусна кръв, и започнах да ровя. Знаех, че единствената дреха, която можех да докопам, щеше да бъде най-горната. Обзе ме паника, отметнах косата си, прогизнала в алкохол, и накрая измъкнах някакви дрехи.

— О, господи! — мърморех аз, докато ги разглеждах. — О, господи, о, господи, о, господи!

Но влакът започна да намалява хода си. Разполагах с две възможности. Първата бе да остана в това състояние: прогизнала, с прозиращ потник и носеща се от мен воня, която единствено може да се опише като одеколона на изтрезвителното. Втората бе да се преоблека в единствените одежди, до които успях да се докопам, независимо от това, че бяха изключително неподходящи за случая.

Гарата наближаваше. Беше дяволски близо. Чудех се дали втората възможност бе наистина за предпочитане, когато започнах да се напъхвам с усилие в чистите дрехи, усещайки как влакът се изпразва.

Единствената положителна мисъл, която блуждаеше в съзнанието ми, бе, че поне Джейсън не можеше да ме види. Това само щеше да го убеди, че наистина бе постъпил правилно, като ме бе зарязал.

О, боже! Госпожо Р. Милър, надявам се да сте разбрана жена. Дано е така.