Джейн Костело
Почти женени (35)

Глава 34

Барби и Екшънмен бяха подложени на значително разкрасяване, благодарение на цяла кофа пластилини „Плей-Дох“. Екшънмен беше ощастливен с още един крак, а силиконовият бюст на Барби беше толкова нестабилен, че ако беше истинска, щеше да разполага с неоспоримо доказателство, за да заведе дело за лекарска небрежност. Това може би не беше класическото съботно занимание по майсторене, но със сигурност ангажираше децата, докато аз продължавах да приготвям закъснелия им обяд.

Когато вдигнах поглед от размразените парчета риба тон, веднага разбрах, че спокойствието ни ще бъде нарушено: Раян влезе в кухнята, като изглеждаше по-напрегнат от всякога.

— Зоуи — каза той. — Искам да те помоля за една услуга.

Опитах се да скрия озадачения си вид. По принцип Раян не смяташе своите искания за „молби“. Обикновено ги смяташе за неща, които трябваше да направя машинално. Или пък въобще не ги обмисляше.

— Ъъъ… добре. Каква? — Надявах се да не изглеждам много подозрителна.

— Няма нужда да гледаш толкова подозрително.

— Не е вярно — отвърнах аз. — Наистина, не съм искала.

— Може и да се окаже нещо приятно — продължи той с отбранителен тон. — Всъщност е нещо приятно.

Сега вече определено се съмнявах.

— Ъъъ… добре. Какво е?

— Трябва да дойдеш с мен довечера — съобщи той.

Изпуснах ножа си. Той издрънча на пода и ако беше паднал няколко сантиметра по-близо, щях да си ампутирам малкия пръст на крака. Руби зяпна и подскочи, премазвайки гърдите на Барби в масата.

— Тате, ще излизаш на среща със Зоуи? — изписка тя.

— Не! — И двамата отвърнахме едновременно. Бузите ми внезапно пламнаха.

— Трябва да ида на една официална вечеря — обясни Раян. — Изключително важна официална вечеря, която не мога да си позволя да пропусна. И човекът, който трябваше да ме придружи, ми върза тенекия.

— Добре — обадих се нерешително. Вероятно нямаше да има жена, която не би приела с готовност възможността да излезе на среща с някого, който изглежда като Раян. Беше ми ясно до болка колко неуместни бяха похотливите чувства, които предизвикваше у мен, и бях започнала да си мисля, че трябва да се постарая повече, за да ги овладея.

Знаех, че не бяха нищо сериозно, а просто резултат от разбитото ми сърце, но това не ги правеше приемливи, като имаше предвид, че той ми бе шеф. А да изляза на среща него, както се изрази Руби, означаваше да си търся белята.

— Ами не можеш ли да опиташ с някой друг? — добавих.

— Опитах, но е прекалено късно.

— Значи прибягваш до мен като крайно средство?

Той не ми обърна внимание.

— Кой ще гледа децата? — попитах аз.

— Ще се обадя на Барбара Кинг да питам дали не могат останат у тях — отвърна той.

— Барбара Кинг? — зачудих се аз. Сигурно бе полудял. Бе сигурна, че Труди няма да има нищо против, но Барбара беше друг въпрос. Тя би услужила повече на някой сериен убиец, отколкото на Раян.

— Да, защо не? — попита той.

— Мислех, че вие двамата не се спогаждате.

— Така е. Но аз няма да я моля да прекара вечерта с мен, моля я да я прекара с децата ми. Тя се смята за идеалния съсед. Значи сега е моментът да го докаже.

— Но аз не мога да дойда! — подскочих аз, когато той вдигна телефона.

— Защо не?

— Нямам абсолютно нищо, което бих могла да облека!

Хвана ме яд на себе си, когато изрекох това. В очите на всеки един мъж тази реплика изглежда като опит да се измъкнеш от задължението си на съдебен заседател, защото ти е излязла пъпка. Това оправдание не само че бе от съдбоносно значение за мен, а на всичкото отгоре беше и самата истина.

Когато си приготвях багажа за Щатите, никога не си бях представяла, че ще ходя по кой знае какви шикозни места — най-много до местния бар. И само защото планирах да остана тук година, не означаваше, че в куфара ми имаше повече място, отколкото ако се бях запътила на двуседмично пътешествие до Майорка. И така оставих у дома елегантните рокли, а със себе си помъкнах дънките.

— Трябваше да измислиш нещо по-убедително от това — отговори Раян.

— Е, какво ще трябва да облека тогава? — Сега вече бях разгневена.

— Не се тревожи — каза той. — Ще реша проблема ти.

Сигурно съм изглеждала притеснена.

— Спокойно — настоя той. — Ще ти намерим нещо страхотно, което да облечеш.

Изведнъж, когато ми стана ясно какво предлагаше, се въодушевих. Помислих си за Ричард Гиър. Помислих си за Джулия Робъртс. Помислих си за онзи върховен момент от „Хубава жена“, когато той я заведе на Родео Драйв^[1] и похарчи цяло състояние, за да я облече от главата до петите. Помислих си: „Урааа!“.

— Добре, добре — казах аз и направих измъчена физиономия. — Предполагам, че ще дойда.

— Хубаво.

— Длъжник си ми — отвърнах аз, като се опитвах да не издам радостта си.

Когато Раян вдигна телефона, за да преговаря с Барбара Кинг относно нощуването на децата у тях, започнах да обмислям дали да избера лилаво или червено. Лилавото определено беше моят цвят, но червеният беше много по-подходящ или поне така твърдяха винаги в списание „Грация“. Какво си мислех? Червено, лилаво, че на кого му пукаше? Нямаше никакво значение, важното беше да е ново и да е купено с кредитната карта на Раян.

— Не знам как да ти се отблагодаря — изръмжа през зъби Раян. Тъкмо се канеше да затвори, когато се поколеба. — О, има и още нещо — продължи той. — Веднага ти пращам Зоуи. Трябва да й заемеш някаква рокля.