Джейн Костело
Почти женени (82)

Глава 81

— Дявол да го вземе! — възкликна Труди по телефона на следващия ден. — Сериалът „Ийстендърс“ ряпа да яде в сравнение с твоето семейство.

Изсумтях. Обаче беше права. Малко сестриче или братче. Все още ми беше трудно да го повярвам.

— Е, как го приемаш? Сигурно е странно, като се има предвид, че майка ти е достатъчно стара, за да бъде баба.

— О, боже — издърдорих аз. — Ако някога я срещнеш, каквото и да правиш, не й го казвай.

Труди се изкиска.

— За да отговоря на въпроса ти обаче, трябва да кажа, че наистина съм много доволна. Не мога да твърдя, че не беше изненада, но съм нелепо радостна. Винаги съм искала брат или сестра и сега ще си имам. Вярно, че сега ще сменям памперсите им, вместо да вземам назаем компактдискове от тях, но все пак.

— Е, има ли нещо друго, което трябва да ми кажеш? — подразни ме тя. — Нали се сещаш, като изключим факта, че тъкмо се събра отново с мъжа, който те заряза, о, и че майка ти е надула корема.

— Какво имаш предвид? — изкисках се аз.

— О, ами не знам — продължи тя. — Не мисля, че сега има нещо, което може да ме шокира. Да имаш някакви афери с високопоставени политици?

— Не — отвърнах решително.

— Някакви деца, плод на тайна връзка?

— Не.

— Промяна на пола?

— Не — изсмях се аз.

— Все още не мога да повярвам, че така и не ми каза за сватбата си, искам да кажа… за несъстоялата се сватба.

Това бе четвъртият международен разговор, който провеждахме за по-малко от седмица, и петият път, в който споменаваше това през последните десет минути.

— Знам, знам и съжалявам — искрено казах аз.

— Дявол да го вземе, миличка, не те питам, за да съжаляваш. Просто исках да кажа, че се чувствам ужасно, задето не си успяла да ми се довериш. Сигурно съм била толкова погълната от собствените си проблеми.

— Не беше така. Веднъж, една вечер, когато бяхме излезли, се опитах, но се появи Ричи. Не че има някакво значение. Честно, Труди, причината, поради която дойдох в Щатите, беше, за да избягам дори от самата мисъл, че съм била зарязана. Голяма работа, че не сме говорили за това.

— А сега сигурна ли си, че постъпваш правилно?

— Аха — отвърнах аз. — Искам да кажа, да.

Труди замълча за миг.

— Виж, може и да решиш, че си пъхам носа където не ми е работата, но не звучиш като убедена на сто процента.

— Не е вярно. Честно, Труди, убедена съм.

Обаче въпреки всичко потръпнах. Истината бе, че много исках да се омъжа следващия четвъртък. Двамата с Джейсън бяхме прекарали доста дълго време заедно, откакто се бях върнала, и нещата определено си идваха на мястото.

Ако бях напълно искрена, трябваше да си призная, че продължавах да се чувствам леко неспокойна заради цялата тази работа. Част от мен се чудеше дали не е прекалено скоро, дали не ми е нужно повече време, за да привикна с тази мисъл. Отново. Но здравият разум ми казваше, че това е мъжът, когото бях чакала седем години, за да се омъжи за мен. Това не се беше променило, знаех го. И бях сигурна, че резервираността, която изпитвах, се дължеше единствено на случилото се миналия път.

В светлината на тези разсъждения постъпих правилно, а именно — хванах бика за рогата и се устремих към тази женитба, без значение дали ми се струваше прибързана или не. Нямаше защо да се съмнявам.

— Сигурна съм, Труди — отвърнах аз. — Ако звуча малко странно, то това се дължи единствено на факта, че не мога да не се чувствам малко нервна след случилото се миналия път. Това е всичко. Това се очакваше.

— И го обичаш? — попита тя.

— Разбира се — засмях се аз. — Нима ако не го обичах, щях да скоча на самолета и да долетя обратно тук при първа възможност?

— Добре. Разбрано. Добре.

— Обаче много искам и ти да можеше да дойдеш за сватбата.

— Знам, но… я чакай — обади се тя. — Може би има начин. Непрекъснато обещавам на моите старци, че по някое време ще си дойда у дома за една седмица, но никога не съм се наканвала да резервирам полет. И те просто побесняха, защото няма да съм с тях за Коледа. Може би бих могла да съчетая двете…

— Наистина ли?

— Че защо не. Скоро ми се полага почивка и само преди седмица Барбара ми обясняваше, че би предпочела да си я взема преди края на отпускарския сезон.

Изпитах такова неимоверно щастие, че щях да започна да се премятам като някой акробат из всекидневната, ако не бях ужасена от мисълта, че щях да оставя следи като от спирачен път по килима на Джейсън. После ме осени друга идея.

— Слушай — започнах аз, — след като ще положиш всички тези усилия, за да дойдеш на сватбата ми, се зачудих дали не бих могла да те помоля за нещичко?

— Каквото поискаш.

— Какво ще кажеш да ми станеш шаферка?

Тя нададе такъв писък, че едва не ме оглуши.

— Това „да“ ли означава?

— Дявол да го вземе, разбира се, че да. О, Зоуи, никога преди това не съм била шаферка. О, божичко, ще се подмокря! Това е фантастично! О, и не се тревожи, ще бъда с великолепна рокля. Повярвай ми, ще бъда елегантна.

— Труди — казах й аз, — въобще не съм се съмнявала в това.