Джейн Костело
Почти женени (5)

Глава 4

След като хванах монорелсовия влак до Централна гара, се настаних, за да изчакам влака до Бостън, и измъкнах списанието си. Докато го прелиствах, усетих, че някой седна до мен. Улових мирис на афтършейв и сетивата ми незабавно се изостриха.

„Трут“ на Келвин Клайн. Бих го разпознала навсякъде. Това беше афтършейвът, с който Джейсън се обливаше усърдно всяка сутрин, точно след като оправеше косата си и пристегнете вратовръзката с неповторимо педантичния маниер, който познавах така добре. Забравих къде се намирам и погледнах нагоре. Пулсът ми беше учестен.

Но това не беше Джейсън. Разбира се, че не беше той. Не го бях виждала от близо два месеца, защо ми бе хрумнало, че той би могъл да е тук, в Щатите?

Съседът ми — набит човек, който наближаваше четиридесетте и имаше криво подрязан бретон, се усмихна срамежливо. Отвърнах на усмивката му и отново се зачетох в списанието, макар че бях разгледала всичките му страници поне три пъти.

С Джейсън се срещнахме, когато бях на двадесет, а той — на двадесет и три. Наистина разликата във възрастта ни не беше голяма, но тогава тя имаше размерите на тази при Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.

По онова време се бях отказала от правото, което мразех, и бях стажант в „Бамбълбийс“. Той вече беше завършил колежа, беше прекарал една година, размотавайки се из Европа, и тъкмо беше приет по програма за квалифицирани стажанти в една от най-големите английски счетоводни кантори.

Първото нещо, което трябваше да посоча за Джейсън, бе, че той никак не приличаше на счетоводител. Не че имам нещо против счетоводителите, но схващането на обществото по отношение на тази професия не ги издига високо до нивото на вълнуващата работа на един средностатистически учен от НАСА.

Джейсън напълно разсея този мит. Беше душата на всяко едно парти. Той беше един от онези хора, които веднага се нагаждат към всеки, когото срещнат. Той беше човешкият еквивалент на тубичка гел за силна фиксация, подходяща за всякакъв вид коса. Намирах го за очарователен, мил и напълно великолепен. Където и да отидехме, хората се обръщаха след него. Естествено това беше свързано с факта, че в годината, когато се запознахме, Гарет Гейтс беше обявен за подгласник в „Поп идол“, а честно казано, приликата между него и бившия ми беше повече от бегла.

Джейсън имаше приятната външност на певец от момчешка група. Дори сега, когато беше на тридесет години, продължаваше да изглежда така. Беше леко слаб и няколко сантиметра по-висок от мен, но си заслужаваше да умреш за лицето и усмивката му. Той беше моят собствен завоевател на сърцето ми и аз бях запленена.

Чувствата ми разцъфтяха и бях сигурна, не, по-скоро убедена, че това бе дълбока и неувяхваща любов. Като казвах това, нямах предвид, че след седем години заедно все още се взирахме в очите си като влюбени кутрета. Но ние познавахме недостатъците си и продължавахме да се обичаме въпреки тях. След толкова дълго време заедно любовта ни не беше така всепоглъщаща както през ранните ни дни, но беше непоклатима. Истинска любов. Основата, върху която да изградим съвместния си живот. Поне аз си мислех така.

Колко много съм грешала.