Джейн Костело
Почти женени (36)

Глава 35

Обичах да идвам в центъра на Бостън. Той вдъхваше страхопочитание с комбинацията си от великолепни стари обществени сгради, тучни паркове и огромни блестящи небостъргачи. На първо място в списъка на любимите ми места бе улица „Нюбери“, пълна с елегантни художествени галерии, които отдавна възнамерявах да посетя, шикозни ресторанти, в които ми се щеше някой да ме заведе, и първокласни бутици, чиито витрини до края на живота си щях само да зяпам. Толкова се надявах продавачките да ме сметнат за богатата дъщеря на някой английски дипломат, а не за някой, който не можеше да си позволи дори и една от хартиените чанти.

Намирах се именно тук за вечерята на Раян, която щеше да се състои в най-скъпия хотел на града — великолепна забележителност от двадесетте години на миналия век. От единия край на внушително издигащата се сграда беше бутикът на „Шанел“, а от другата — централният парк на Бостън. Знаех, че сега ми се бе паднало да се дивя на пищността и блясъка му, но когато пристъпих в лобито, се опитах да подражавам на самоуверената и дръзка походка на останалите жени.

Само дето не се получаваше.

Дамските обувки с висок тънък ток и каишки, които взех от Барбара Кинг, не помагаха. Тя носеше тридесет и девети номер, а аз — тридесет и осми. Реших, че разликата не е голяма, но след като се препънах по стълбите на верандата и почти забих глава в един храст, открих, че си беше доста значителна.

На вратата ни поздрави нацупена блондинка, чиято талия беше с размерите на бицепса ми, и ни насочи към внушителната бална зала.

— Насам — каза Раян и ми отвори вратата. — О, и между другото, изглеждаш… ъъъ… добре.

Докато изричаше това, погледите ни се срещнаха и стомахът ми се преобърна. Хвана ме яд на себе си: колко нелепо и наивно от моя страна. Като изключим непоколебимото ми решение да сложа край на сляпото си увлечение, думите на Раян очевидно бяха израз на някаква манипулативна техника, която беше усвоил на някой от скъпите курсове, на който бе изпратен от компанията си. Думите му целяха да приповдигнат духа ми пред лицето на нещастието. Защото истината бе, че не изглеждах добре. Изглеждах така, сякаш бях разкрасена от лунатик, страдащ от остър далтонизъм.

Освен с обувките, които не ми бяха по мярка, трябваше да се примиря и с най-късата рокля, до която някога през живота си бях припарвала. Този парцал бе прекалено къс, за да покрие дори някое булимично морско свинче, а какво оставаше за мен и моите непоклатими седем килограма и половина.

Още докато се приготвях, стана ясно, че тази рокля разкрива прекалено много, за да я нося в оригиналното й състояние, затова я префасонирах с помощта на няколко безопасни игли, които сега държаха на място парчета от плата, така че можех да запазя поне някакво благоприличие.

Всичко бе въпрос на направа. Сега имах по една безопасна игла под всяка подмишница, по две — от всяка страна на талията, и една — на гърба. Но ако някоя от тях решеше да се откопчае по време на вечерта, щях да се окажа в импровизиран сеанс по акупунктура.

— Мразя тази рокля — измърморих аз с фалшива усмивка, докато се препънах в поредното стъпало.

— Изглеждаш страхотно — отвърна Раян. — Хей, говоря сериозно.

Усетих обезпокоително приятно чувство в слабините си. „О, Зоуи, стегни се!“

Исках да пробвам поне шест други тоалета от гардероба на Барбара Кинг, но тя ме плесна по ръцете, сякаш съм някое палаво шестгодишно хлапе, което посяга към сладките. И дума не можеше да става за черната, дълга до земята рокля на Палентино. Също и за лилавата на Роберто Кавали. Хвърли ми поглед ала „да не си посмяла дори да се докоснеш“ заради червената на Ив Сен Лоран и кремавата „Долче и Габана“. Не че щяха да ми станат. Но щеше да е по-добре да облека някоя от тях вместо този грозен парцал, в който се чувствах като гвоздея на програмата в някой бар за стриптийзьорки.

Освен това сте чели как всички списания обясняват, че луксозното бельо прави чудеса за вашата самоувереност. Е, единствените пликчета, с които разполагах, защото всички останали бяха за пране, бяха чифт евтини гащи на супергероинята Жената чудо, които получих при размяната на анонимни подаръци в яслата преди четири Коледи.

Имаше ли нужда да продължавам?

А като за капак на всичко, Раян наистина се бе докарал тази вечер и всяка жена в залата точеше лиги по него, включително и (боже, беше ми крайно неприятно да си призная) аз.

Той беше облечен във фрак и изглеждаше по-секси, от който и да е агент 007. Струваше ми се дори, че раменете му бяха по-широки, а стомахът — по-стегнат. Ясните му очи и блестящата кожа изпъкваха още повече на фона на ослепително бялата риза. Ръцете му бяха леко загрубели, но това създаваше прекрасен контраст с официалното му облекло. Миришеше божествено, но не можех да разбера защо. Беше със същия афтършейв, който обикновено слагаше, но се долавяше и уханието на нещо друго, което се опитвах да идентифицирам през по-голямата част от пътуването ни дотук.

Накратко, той никога не е бил по-желан. Никога не бе излъчвал толкова сексапил. Той бе въплъщението на мъжкото съвършенство.

И заради това ми идваше да го изритам в пищяла.

Когато влязохме в огромната бална зала, грабнах чаша с шампанско от таблата на първия минаващ наблизо сервитьор и отпих бавно.

— Хайде — нареди Раян. — Нека да поговорим с някои хора. Не се тревожи, ще те представя.

Изгълтах остатъка от шампанското, а сърцето ми бумтеше като демоничен перкусионен инструмент. Последвах Раян, докато си повтарях да не изпадам в паника. Да запазя самообладание. Да не забравям, че мога да бъда също толкова изискана, елегантна и космополитна, като всеки един от присъстващите. Въпреки че роклята ми прилича на бърсалка за прах.

— Раян, как си? — избумтя един глас. Обърнахме се и един висок красив мъж със сребристи коси и с усмивката на Пол Нюман се здрависа с Раян.

— Майкъл, радвам се да те видя — отвърна Раян. — Зоуи, това е Майкъл Ронсън.

Усетих, че някак си се озовахме сред множество хора, които можеха да се видят само на някое сватбено тържество, и че се изчервявах безпричинно.

— А това са Катрин Манфорд, Джак Бишоп, Виктор Хислоп. Джеймс Сорби, Джон Капловски и Тери Коста — продължи Раян.

Докато кимаха и ми се усмихваха любезно, ме порази странно хрумване, което незабавно ме убеди, че можех да прочета мислите на всеки един от тях, и в главите им се въртеше един-единствен въпрос: „Какво, по дяволите, е облякло това момиче?“.

Зоуи, престани! Просто не забравяй, че не можеш да бъдеш толкова изтънчена, колкото човека, застанал до теб!

— Хейооо! — изписках аз, докато се хилех глуповато, и за да подсиля ефекта, започнах да махам с ръка. — Толкова се радвам да се запозная с всички ви! Наистина, наистина! Какво страхотно място! Ха… леле!

— Хм… Зоуи е от Англия — обясни Раян. Те кимнаха и добавиха: „О!“, „Колко мило!“ и „Страхотно!“. Последва неловко мълчание.

Когато сервитьорът ми предложи още една чаша шампанско, аз я грабнах и наруших тишината.

— Всички ще се натряскаме при подобни темпове! — изкикотих се аз. Всички се втренчиха безмълвно в мен. Останах с впечатлението, че не се смаяха от невероятните ми салонни маниери.

— Е, Раян, как вървят нещата? — попита, Майкъл Ронсън, докато останалите се върнаха към своите разговори.

— Ами при тези обстоятелства не са лоши. Като на всички останали, и на нас ни се наложи да направим няколко неприятни съобщения, като се има предвид какво е икономическото състояние в момента. Но днешният свят е безжалостен!

— Именно — съгласи се Майкъл. — Пазарът е нестабилен.

— Явно и ежедневникът „Бостън Хералд“ постоянно се рови в нашия случай, но това е друга тема — продължи Раян. — А при вас как е?

— Почти същото — кимна Майкъл. — Хей, чу ли за Джери Каплън?

— Охо, и питаш. — Раян повдигна вежди. — Този човек е луд.

Стоях мълчаливо и се усмихвах, погледът ми се насочваше ту към единия, ту към другия. От време на време кимах разбиращо, сякаш бях най-доброто приятелче на някой си Джеф от офиса в Ню Йорк и сякаш като тях самите бях затрупана от предизвикателства в света на корпоративните комуникации.

— Тц, на мен ли го казваш — чух се да мърморя по някое време. Сами разбирате, че трябваше да опитам. Чувствах се толкова на място в този разговор, колкото прасе сукалче на вегетарианска празнична вечеря.

— Зоуи, сигурно много те отегчихме — завърши Майкъл.

— О, не! — засиях аз, сякаш на драго сърце бях готова да му родя деца, само защото си бе направил труда да ме заприказва. — Нямам нищо против!

— С какво се занимаваш? — попита той.

— Аз съм бавачката на Раян. Или по-скоро бавачката на децата на Раян.

Майкъл кимна.

— Това е първият път, когато ме извежда сред хора — добавих аз.

Майкъл изцъкли очи толкова бързо, че заприлича на човек, който е бил замразен в охладителна смес.

— Разбира се — измърмори той. — Е, Раян, радвам се, че си поприказвахме. До скоро, приятелю.

— До скоро — отговори Раян.

— Не се тревожи — каза ми той, когато Майкъл изчезна. Чудех се дали убеждаваше мен или себе си. — В тази част от вечерта се говори само за бизнес, но скоро хората ще се поотпуснат.

— О, сигурна съм. — Усмихнах се неубедително. — Наистина, няма никакъв проблем.

Но след като изминаха четиридесет и пет минути, в които изграждах връзки с гостите, единственото, за което си мислих, бе как да осъществя връзка с вратата, да се махна и да се върна обратно в къщата.