Джейн Костело
Почти женени (15)

Глава 14

Предположих, че Раян си отспива заради махмурлука. Облякох децата, заредих хладилника с половината от стоките, които се продаваха в местната бензиностанция, и се уверих, че къщата беше така безукорно чиста, че дори и човек, страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство, щеше да вечеря направо на пода.

Но явно не беше така. В десет и половина чух входната врата да се затръшва, а после и бързи стъпки по стълбището.

— Баща ти ли се прибра? — попитах аз.

— Ходил е да тича. — Руби гордо ме информира. — Той тича много.

— О, ясно — отвърнах аз. Признавам си с неохота, че бях впечатлена. Всъщност смаяна вероятно бе по-подходящо определение. След вчерашния му запой не можех да повярвам, че бе успял да се измъкне от леглото, а да не говорим за джогинг.

— Той тича по шестнадесет километра всяка сутрин — добави Руби.

След петнадесет минути, които бяха достатъчни, за да задоволя мистериозния импулс, който ме накара да се втурна към банята и да си сложа малко спирала и безцветен блясък за устни, Раян влезе в кухнята.

Той ухаеше съблазнително на чисто, а косата му беше толкова мокра от душа, че все още се стичаха капки, които навлажняваха кожата от едната страна на вече гладко избръснатата му челюст. Въпреки това все още изглеждаше леко размъкнат и очевидно бе навлякъл първия чифт дънки, който бе успял да открие. Но някак си бе толкова ослепителен, че се смутих от това, че сме в една стая. За миг ме обзе параноя — ужасната мисъл, че незабележимият ми грим води обречена битка с торбичките под очите ми, защото, когато се бях погледнала в огледалото малко по-рано, забелязах, че бяха с цвят, който можеше най-добре да бъде описан като „кардиналско пурпурно“.

— Тате! — изкрещя Руби, като подскочи и прекоси кухнята, за да го прегърне.

— Тате! Тате! Тате! — повтори Самюел и се затича, за да се включи.

— Ей, вие двамката! Какво става? — Прегърна ги набързо, после се откопчи от тях и взе вестника, в който едва не се бях спънала, когато отворих входната врата.

— Хм… добро утро! — весело поздравих и отметнах коса. Той се откъсна за малко от вестника си и за част от секундата, когато погледите ни се срещнаха, до такава степен се развълнувах, че пулсът ми се ускори.

— Как си? — Той седна и започна да преглежда първа страница от вестника. Поздравът не беше особено ентусиазиран.

— Искаш ли кафе? — попитах и вдигнах кафеника с кафето, което тъкмо бях направила, и го отнесох до кухненската маса.

— Хм, страхотно — измърмори Раян и започна да разделя отделните части на вестника.

— Тате, закусихме с пържени филийки — весело подхвана Руби.

— Аха.

— Зоуи ги приготви. Тя наистина е добра готвачка.

Щях да се пръсна от гордост не само защото Руби нямаше нищо против, че бях загорила нейните два пъти и счупих филийката, с която трябваше да се задоволи, когато я метнах в чинията й.

— Добре, миличка — измънка той и отгърна на следващата страница. Забелязах, че ръцете му не изглеждаха като на офис служител, макар че, доколкото бях разбрала от вчерашните му телефонни разговори в колата, той работеше именно това. Те бяха големи, загорели, отрудени ръце. На едната от тях се спускаше вена, която исках да очертая с крайчеца на пръстите си.

Раян отпи от кафето си и направи такава физиономия, каквато човек можеше да види при участниците, които трябваше да преминат изпитанието по ядене на диви растения и плодове в телевизионното шоу „Аз съм знаменитост… измъкнете ме оттук!“.

— Ще пийна само сок — отвърна той и ми връчи обратно чашата.

Когато я хванах, пръстите ни се докоснаха и през мен премина ток, от който потреперих. Поех си дълбоко дъх и си казах, че трябва да се стегна.

— Значи работите в града? — попитах аз, като се надявах, че подхващам нещо, което наподобява разговор.

— Да — отвърна той и разлисти вестника.

— С какво се занимавате? — продължих аз.

Отне му секунда, за да забележи, че все още продължавам да говоря.

— О, работя за световноизвестна компания за спортно облекло.

— Ооо! — закимах одобрително, като ми се щеше да бях измислила някакъв по-интелигентен коментар. Но явно това нямаше почти никакво значение, защото според мен той не ме слушаше.

— А ти си продавач или…?

— Вицепрезидент на комуникациите.

— Това звучи… очарователно — добавих аз, макар че си помислих, че до този момент не бях останала с впечатлението, че комуникацията е една от силните му страни. — Имаш ли някакви планове за деня? Искам само да седнем и да обсъдим няколко въпроса за десетина минути. За режима на децата, с какво би искал да ги занимавам и за ъъъ… почивните ми дни.

— Ами днес трябва да ида на едно място — отвърна нагло той. — Няма да ме има през по-голямата част от деня, затова ще трябва да остане така.

— Добре. Но ако сега имаш пет минути…

— Нямам — отсече той.

Бе нелепо, но се почувствах засегната от остротата на отговора му, а също и вбесена. Нима бе толкова неблагоразумно да помолиш за няколко минути?

— Тате… — Руби се намеси колебливо. — … не може ли да направим нещо заедно днес?

— Съжалявам, миличка, но днес няма да стане — отвърна той, като този път явно съжаляваше малко повече, отколкото при разговора си с мен.

— Но, тате…

— Хайде, никакво „но“ — каза той, остави вестника настрана и я сложи на коленете си. Когато обгърна врата му с ръчичка, изглеждаше толкова мъничка в сравнение с него.

— Но, тате, аз ти направих картичка. — Тя му подаде колажа, върху който бе работила през последния половин час, залепвайки парченца от сухи макарони и ориз.

— Много е хубава — отвърна той, като едва я погледна. А после, сякаш поразен от моментно чувство на вина, я притегли към себе си и я целуна по главата. Затвори очи, докато вдишваше уханието на косите й. Когато ги отвори отново, погледът му бе по-мек, а усмивката, която трябваше да изглежда ведра и успокояваща, бе почти меланхолична.

— Обещавам, че ще направим нещо следващия уикенд — прошепна той.

Самюел също се озова до баща си и се покатери на другия му крак. Раян се засмя и разроши косите му.

— Добре — най-накрая изрече той, като се освободи от децата и се изправи. — Наистина трябва да тръгвам.

— Ааааааа! — изрева Самюел, но Руби сграбчи ръката му и я стисна, може би, за да спре гневното му избухване. Когато го прегърна, прочетох по лицето й колко бе нещастна.

— Хайде, Самюел — властно каза тя, поведе го към телевизора и го включи.

Зачудих се дали ще успея да я убедя да го изключи и да порисува още малко, но нещо ме накара да се затичам след Раян.

Знаех, че да поставям под въпрос решението на родителя не влизаше в правомощията ми. Анита — старата ми шефка в „Бамбълбийс“, щеше да ме смъмри толкова жестоко, че ушите ми щяха да звънтят в продължение на три седмици.

Но нещо в изражението на Руби ме подтикна да действам. Освен това, когато поисках, можех да бъда истински дипломат. Можех да давам уроци на Кофи Анан. Всичко, което трябваше да направя, бе да измисля тактичен, но ефикасен начин да предложа на Раян да прекара част от деня с децата си.

— Ъъъ… ъм… — започнах аз, когато го настигнах в коридора.

Той се обърна и сърцето ми подскочи.

— Ами това, което трябва да правиш днес — подхванах аз.

— Да?

— Има ли нещо, което бих могла да направя, за да помогна? Така може би ще можеш да прекараш известно време с Руби и Самюел. — Смятах, че звуча внимателно и професионално.

Раян се вторачи в мен, сякаш бях нещо противно, което бе залепнало за подметката на обувката му.

— Просто защото е очевидно, че Руби умира да прекара малко повече време с теб този уикенд — продължих аз, — и ако има нещо, което мога да направя за теб, за да можеш… ами…

Добре де, думите ми не звучаха толкова убедително, колкото се надявах.

Раян си пое дълбоко дъх. Така въздъхваха инспекторите на условно осъдените престъпници, когато установяваха, че те са извършили поредното нарушение на условията в гаранцията.

— Не — отсече той. — Няма.

— Просто…

— Чуй ме внимателно — сопна се той. — Ти и аз ще се погаждаме наистина добре, ако проявяваме разбиране един към друг.

— Добре. — Искаше ми се някой да бе залепил устата ми с тиксо още преди да стана от леглото тази сутрин.

— Може би си стигнала до извода, че съм лош баща…

— За бога, не! — извиках аз, като усетих, че лицето ми пламна. — Не исках да кажа подобно нещо.

— И може би наистина съм! Макар че, трябва да отбележа, обикновено са нужни повече от двадесет и четири часа, за да се направи подобно заключение.

— Но аз…

— Правя нещата по този начин — продължи той — и това няма да се промени. Ясно?

Вратът и гърдите ми горяха като силен горски пожар. Измънках:

— Добре.

— Хубаво, защото не съм те наел, за да изразяваш мнението си. Наех те, за да се грижиш за децата ми.

Скръстих ръце на гърдите си и повторих неочаквано предизвикателно:

— Добре. — Нямах намерение да сведа поглед, докато ме гледаше пронизващо.

След няколко секунди и двамата осъзнахме, че участваме в състезание „кой ще мигне пръв“. Но нямаше да го загубя. Пулсът ми бе все още учестен, но сега това се дължеше на различна причина — чертите му сякаш бяха изваяни. Изведнъж в съзнанието ми нахлу неочаквана мисъл: може и да съм съжалявала този мъж, може и да съм развила дразнеща мания към телосложението му, но няма начин да позволя да ме командват. Нито той, нито някой друг.

— Нали можеш да направиш това? — попита той, като продължаваше да ме гледа свирепо. — Можеш да се грижиш за децата ми?

— Разбира се — отвърнах студено, зениците ми се разшириха, но отказвах да се помръдна.

— Чудесно. Сега предлагам да се върнеш в кухнята, да си налееш чаша вода и да седнеш. — Той се завъртя и отвори входната врата. — Изглеждаш леко напрегната.