Джейн Костело
Почти женени (67)

Глава 66

В бара кипеше оживление. Хората се интересуваха от Труди и Ричи толкова, колкото и от някой уличен музикант на концерт на „Ю Ту“. Поне беше така до мига, в който Ричи извади пръстен. Не бях сигурна дали е възнамерявал да й предложи пред толкова голяма публика, но жената от лявата му страна никак не се интересуваше от мнението ми, защото, когато разбра какво се канеше да направи Ричи, реакцията й беше толкова бурна, че човек щеше да си помисли, че той молеше нея да се омъжи за него.

— Божкеее! — изкрещя тя. — Той ще й предложи брак. Шшшт, всички да млъкват. Той ще й предложи брак!

Всички в бара спряха и се вторачиха в Ричи.

— Ъъъ… Труди — започна той и коленичи. Труди изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се хвърли в морето. — Скъпа, ти си жената за мен. Знам, че се излагам, но ти го заслужаваш. Обичам те, Труди, и ще те помоля да се омъжиш за мен отново и отново, и отново, ако се наложи. Искам ти да си майката на децата ми. Затова, моля те, Труди, какво ще кажеш?

Предпоследното изречение на Ричи ме накара да потреперя.

— Ъъъ… за това… — Труди се огледа наоколо, погледът премина през множеството лица, напрегнати в очакване. После погледна към Ричи.

— Труди?

— Ами добре… Да, защо не?

Изпуснах бутилката „Бъдуайзър“, която очевидно бях задигнала по невнимание. Тя се разби на парченца на пода пред мен. Новите ми дънки бяха залети с бира, докато пяната се стичаше между пръстите на краката ми.

— Това „да“ ли е? — попита Ричи и се изправи. На лицето му бе изписано огромно недоверие и изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да загуби съзнание.

— Ъъъ… — Тя отново се заоглежда наоколо. — Да!

От десет възможни точки й дадох и десетте заради убедителността й.

Ричи я взе в обятията си, а целият бар избухна с такава сила, че човек би могъл да чуе подобен шум само ако се намира близо до някой излитащ „Боинг 747“.

— Аз черпя! — изкрещя той и завъртя Труди толкова силно, че чантичката й замалко не удуши един случаен клиент. Когато най-сетне я остави на земята, се надвеси над бара и грабна бутилка шампанско. Погледнах Труди.

— Не ме гледай така — изсъска тя.

— Как? — прошепнах аз. — Никак не съм те гледала. Просто…

— Какво?

— Ами това, което те спря да му кажеш „да“ първия път… ще му го кажеш ли сега?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Разбира се. Просто трябва да избера подходящия момент, за да…

Но преди да успее да довърши изречението си, бе засмукана от още една целувка, която беше толкова страстна, че устните на Ричи сигурно горяха в пламъци.

— Е, трябва да си призная, че тазвечерното ни излизане имаше доста добра развръзка — каза преподобният Пол и потупа Ричи по гърба. — Страхотна работа, приятели. Браво!

— Къде е Фелисити? — попитах аз, като въпросът ми не беше насочен конкретно към някого.

— О — намръщи се Амбър, — не съм сигурна къде отиде. Беше тук преди минута, когато Ричи направи предложението си. После стана и каза, че трябвало да си ходи.

— Тя добре ли е? — попитах аз.

— Де да знам.

Замислих се дали да не тръгна след нея, но Труди отново застана до мен.

— Няма смисъл — прошепна тя. — Ти си права. Трябва да му кажа. Не мога да го направя.

— Труди, почакай…

— Не, Зоуи — отвърна тя, — трябва да поговоря с него.

Наблюдавах как Труди хвана Ричи за ръката и го поведе към изхода на бара, докато се чудех как, по дяволите, щеше да реагира на новината й.