Джейн Костело
Почти женени (78)

Глава 77

Когато прекосих залата за пристигащи полети на летището в Манчестър, се улових, че оглеждам наоколо за Джейсън. Бяха изминали месеци, откакто го видях за последно, но знаех, че няма да се е променил. Сърцето ми галопираше, докато се оглеждах и отчаяно исках да открия високата му позната фигура, тъмната му коса и усмивката му, която можеше да спечели всекиго.

Само дето беше трудно да видя нещо през морето от хора и докато погледът ми се стрелкаше от човек на човек, започна да ме обзема паника. Защо, по дяволите, не беше тук? Нима не знаеше на кой терминал щях да кацна? Едва ли би ме зарязал отново! О, господи, не бях сигурна, че бих го понесла…

Започнах да тършувам в ръчния си багаж за телефона, но внезапно съзрях една ръка, която ми махаше през тълпата. Един глас викаше името ми. Някой се втурна стремително към мен.

Само дето това не беше Джейсън.

— Зоуиии! Тук сме! — Майка ми си пробиваше път с лакти през тълпата, като използваше онези партизански тактики, които обикновено прилагаше по време на януарските разпродажби. — Зоуиии! Насам! — Тя разтвори ръце и се стовари върху ми със силата на подпорна стена. — Момиченцето ми! О, моето момиченце! О, как ми липсваше.

Татко се суетеше зад нея, ръцете му бяха заети с нейните принадлежности, като в това число влизаше и нова чанта, с която явно се бе сдобила, мокър чадър, палтото й и ключовете му за колата. Беше напълняла малко, откакто я бях видяла за последно, но общо взето изглеждаше елегантна както винаги.

— Здравей, миличка! — каза весело той. Опита се да ме целуне по бузата, но мама отново го изпревари.

— Оххх! — изкрещя тя и ме стисна толкова силно, че се притесних за жизненоважните си органи. — О, как ми липсваше!

— Съжалявам, бихте ли се отместили? — прекъсна я един от членовете на персонала на летището, който въобще не изглеждаше като човек, който съжалява. — Пречите на пътя за достъп.

Майка ми се откъсна от мен, поне за миг, а после ме хвана за раменете и ме повлече към автомата, където се плащаше паркингът.

— Трябва да уредим толкова много неща, но ти не бива да се тревожиш за нищо. Вече съм ти приготвила леглото, така че… — Тя млъкна за миг. — Гордън! Какви ги вършиш? За бога, вземи чантата на Зоуи.

— О, не, всичко е наред. Честна дума! — настоях аз. Само куфарът беше достатъчен, за да докара на баща ми такива болки в гърба, от каквито страдаше някой преуморен товарен кон.

— Не ставай смешна, Зоуи — каза тя и връчи чантата на баща ми, а коленете му вече бяха започнали да се огъват. След толкова продължителен полет сигурно се чувстваш трупясала заради часовото разминаване.

— Разлика — поправи я баща ми, като подаде глава изпод палтото на майка ми.

— Какво?

— Просто казвах, че имаш предвид, че е отпаднала заради часовата разлика.

— Сега — усмихна се майка ми и не му обърна никакво внимание — нещата, за които трябва да се погрижим. Е, ще ги обсъдим по-подробно, когато се приберем у дома. Първо ще си починеш, но не трябва да се притесняваш, защото съм започнала да съставям списък.

Разположих се на задната седалка на „Воксхол Вектра“-та на баща ми и бяхме преполовили магистрала 62, преди най-сетне да взема думата от бъбренето на майка ми. Тя дори не спираше, за да си поеме дъх, и човек би си помислил, че някой й плаща, за да води рекламна кампания.

— Как разбрахте, че трябва да дойдете и да ме заберете? — попитах аз.

— От Джейсън, разбира се — обади се майка ми жизнерадостно. — Той искаше лично да дойде, но трябваше да ходи на среща. Много важна при това, иначе щеше да е тук. Както и да е, нямахме никаква друга работа.

Когато преминахме в най-дясното платно на магистралата, избърсах изпотеното стъкло с ръкава си и погледнах навън. Беше трудно да се види нещо заради ситния дъжд, но всичко изглеждаше толкова студено и сиво. Имах чувството, че гледам петдесетгодишен портативен телевизор.

— Как се чувстваш, мамо? — попитах аз.

— Хммм… добре, даже много добре — засия тя.

— Хубаво. Е, какъв беше проблемът с теб, та не можеше да ми го кажеш по телефона?

Тя замълча за миг.

— Засега не се тревожи за това. По-късно ще си поговорим. Нека всеки път се концентрираме само върху едно нещо. Става ли?

— Отлично.

— И така — обади се майка ми, — не знам дали постъпих правилно, когато днес оставих съобщение на Анита от яслата, за да я попитам дали предложението за старата ти работа е все още в сила. Разбира се, че сега може и да поискаш да се захванеш с нещо по-добро. Целият този опит, който си натрупала в Америка, може да ти послужи за нещо.

Татко включи „Радио 2“, когато водещият Тери Уогън представи песен на „Колдплей“. Майка отново го изключи.

— Джейсън ще се отбие веднага след като успее да се измъкне от работа — продължи тя и се обърна, за да ми се усмихне. — Знаеш ли, толкова се радвам, че вие двамата се сдобрихте. Знаех си, че сте създадени един за друг.

Имаше нещо нередно в това твърдение. Определено имаше нещо нередно.

— Мила, някакъв проблем ли има? — попита майка ми.

— Не знам — измърморих аз. — Предполагам, че просто съм изненадана от реакцията ти към Джейсън.

— Кое те кара да смяташ така? — ахна тя.

— Миналата седмица го мислеше за превъплъщение на дявола — отбелязах аз. — Страхувах се как да ти съобщя, че съм се уговорила да се срещна с него, защото… ами реших, че ще си помислиш, че постъпвам неправилно. Нали се сещаш, след всичко, което се случи със сватбата.

Мярнах изражението на баща ми в огледалото за обратно виждане. Той не каза нищо, но веднага разбрах, че си мислеше точно това.

— О, Зоуи, нима нямаше да е доста грубо от наша страна, ако разсъждавахме по този начин — засмя се мама и сръга баща ми с лакът. — Искам да кажа, че ако не беше предприел толкова драстични стъпки, за да покаже, че този път наистина е решен да го направи, вероятно щях да съм настроена скептично. Но сега не можеш да се съмняваш в мотивите му.

— Да — измърморих отново, но беше ясно, че все още не бях убедена.

— Не и сега, когато е ангажирал предварително ритуалната зала и всичко останало.

За момент се зачудих дали бях чула правилно думите й. Дали наистина току-що бе казала това, което си помислих, че каза. Но когато ги превъртях в съзнанието си и се убедих, че ги бе казала, осъзнах, че бяха минали цели петнадесет секунди, без да си поема дъх нито веднъж.

— И въобще не се съмнявам, че този път той ще доведе нещата докрай — продължи тя. — Хубава, малка служба. Съвсем малко гости. Без голямо ахо-ихо като миналия път. Ще бъде страхотно. Прекрасно.

Опитах се да преглътна, но явно гърлото ми се бе запушило. Успях да промълвя:

— Какво точно ти каза той?

— О, Зоуи, за бога! — недоволстваше тя. — Той проведе откровен разговор с нас, както си му е редът, и ни каза всичко. Ще сключите брак в ритуалната зала, защото миналия път именно онази голяма стара църква и всички онези хора са го изплашили. О, и това ще стане след две седмици, в четвъртък.

Изведнъж почувствах как последната хапка от картофеното кюфте, което ядох в самолета, започна да се изкачва по хранопровода ми.

— Ясно.

— О, съжалявам, скъпа — каза майка ми. — Той вероятно не ти е казал, че ще ни посвети в тайната ви. Е, не се тревожи, и думичка няма да излезе от нас. Единствено аз и баща ти знаем за това. И ни е казал само защото е знаел, че иначе никога не бихме му повярвали, че е бил искрен, когато ни е съобщил, че вие двамата пак сте се събрали.

— Хм!

— Миличка, всичко наред ли е? — попита татко.

— О, Зоуи! — намеси се майка ми, преди да успея да отговоря. — Недей да гледаш толкова стреснато. Както вече казах, това ще бъде нашата малка тайна. Джейсън ни увери колко е важно да не казваме на никого и ние няма да го направим. За бога, дори не съм казала на Деси.

— И това наистина е прецедент — добави баща ми.