Джейн Костело
Почти женени (21)

Глава 20

— О, за бога, не може ли поне веднъж някой друг да се занимае с това?

Не ми трябваше много време, за да разбера, че Раян никога не беше в добро настроение. Само в лошо. Или ужасно настроение. Или просто настроение. Днес разположението на духа му беше толкова далече от приятно, че ако беше куче, щяха да го приспят завинаги.

— Кажи ми, ако обичаш — гърмеше той в мобилния си телефон, — кой задник от счетоводството не е успял да обработи тази фактура, при условие че разполагаха с цели четиринадесет дни? Толкова ли е трудно да се направи?

Не можех да чуя как човекът в другия край на линията се опитва да оправдае ужасната грешка, която така го бе вбесила, но можех да видя, че Раян бе съвсем далече от мисълта да се впусне във възторжено изпълнение на песента „Разхождам се, огрян от слънчевата светлина“.

Тази сутрин той бе облечен в износена зелена тениска с избеляло лого отпред. Спортните му панталони със странични джобове му стояха доста свободно, сякаш е бил малко по-едър в кръста, когато ги е купувал. Не се бе избръснал, защото правеше това само когато беше нужно. Миналия ден стигнах до извода, че бе по-секси с еднодневна брада.

— Не желая извинение — намеси се той, докато сновеше напред-назад из кухнята. — Искам да се извърши паричният превод. За компанията „Волф и Ко“. Сега. Днес. — Той затвори, пое си разгневено дъх и се запъти към кафемашината, като мина покрай мен.

От него отново се разнесе онзи свеж аромат на след душ и усетих, че вдишвам дълбоко и крадешком. Гореща вълна заля тялото ми, а после се концентрира в областта на пликчетата ми. Прехапах устни. Слава богу, че никой друг, освен мен не усети това.

— Къде е кафето? — попита Раян.

Отговорът на този въпрос бе, че той бе изпил целия кафеник, който бях направила, за да заменя собствения му катастрофален опит отпреди четиридесет и пет минути. Вместо да кажа това, се обърнах към него. Бях истинско въплъщение на спокойствието и хладнокръвието в сравнение с неговото термоядрено поведение. Бях усъвършенствала това умение, откакто живеех с Раян. Предложих му:

— Искаш ли да направя кафе?

— Бих предпочел вече да е тук, като се има предвид фактът, че го приготвих тази сутрин. — Веждата му потрепна. — Но след като не е тук — да, моля!

Схванах обидния намек в това изказване. Усмихнах се.

— Няма проблем. С удоволствие ще заменя кафето, което направих тази сутрин.

Той тъкмо се канеше отново да заснове нервно, когато се спря.

— Смятам, че знаеш, че аз направих кафето тази сутрин.

— Да, разбира се — съгласих се аз, като се надявах, че тонът ми е достатъчно мек, за да сложа край на това, — но вероятно си объркал количественото съотношение, защото не беше много хубаво и затова го смених.

— Сменила си го?

Кимнах.

— Защото не било много хубаво?

Отново кимнах.

— Е — започна той и кръстоса ръце на гърдите си, — за в бъдеще това няма да е необходимо.

Погледнах го в очите. Отново започвахме състезанието „кой пръв ще мигне“.

— Добре — отвърнах аз.

— Защото кафето ми беше отлично — обясни той.

Стиснах зъби. Нямаше да отместя погледа си.

— Не беше.

— Правя страхотно кафе — предизвикателно отговори той.

— Сигурна съм, че е така. Но точно това кафе не беше страхотно.

— Сигурен съм, че беше.

— Не, наистина не беше.

— Да — настоя той. — Беше.

Изкуших се да му кажа, че въобще не ставаше за пиене, когато се появи Руби и сложи край на разговора. Така вероятно бе по-добре.

— Тате, нарисувах картина с теб и Зоуи — съобщи тя, докато го дърпаше за тениската. Погледнах към нея и се усмихнах.

— Не сега, миличка. Татко се опитва да свърши малко работа — отговори Раян. Когато отново се извърнах към него, забелязах, че не беше спрял да ме гледа втренчено. Изчервих се до ушите.

За щастие той се отдалечи, докато яростно набираше поредния номер, а ние с децата го гледахме.

— Джим, обажда се Раян — започна той. — Тази фактура още не е готова… Хей, въобще не си помисляй да си го изкараш на мен.

Раян продължи да крачи из стаята. Аз налях кафето и когато се уверих, че лицето и вратът ми си бяха възвърнали нормалния си цвят, пъхнах чашата в ръката му.

Той ме погледна и промълви „благодаря“, но тонът му можеше да бъде разтълкуван единствено като саркастичен.

— Слушай, обади ми се, но на мобилния, а не в работата — продължи той. — Какво? О, да, днес ще работя вкъщи. Има проблем с климатика в офиса ми. Не е за приказване.

Когато Раян се запъти към кабинета с бойната стъпка на есесовски щурмовак, отправил се в търсене на „Хилядолетният сокол“^[1], аз се обърнах към Руби:

— Може ли да погледна рисунката ти?

Тя срамежливо ми я подаде.

— Леле! Прекрасна е! Харесвам роклята, с която си ме нарисувала. Много по-стилна е от дънките ми, нали?

Руби се изкиска.

— Мислиш ли, че приличат на теб и татко?

Бе ме нарисувала толкова къдрава, че приличах на кръстоска между малката госпожица Мъфит от детското стихотворение и пудел. Казах й:

— Наистина много си приличаме.

Обаче в цялата рисунка имаше нещо странно. Руби ни бе нарисувала хванати за ръце с Раян, което беше нереално, като се имаше предвид, че двамата явно не можехме да останем заедно в една и съща стая, без разговорът ни да се превърне в размяна на разгорещени реплики.

Не че не се стараех. Завчера Раян ме инструктира:

— Просто изпери мръсните ми дрехи заедно с тези на децата.

Макар че агенцията, която ме бе изпратила, изрично упоменаваше, че единственото пране, за което отговарят бавачките, беше това на децата. Но не исках да си спечеля репутация на педантична личност, затова в крайна сметка изпрах две купчини и половина негови дрехи. Според мен този човек не бе изпрал и един чифт гащи от Коледа насам.

И какво получавах в замяна? Не исках да кажа, че очаквах бонбони, но едно обикновено, изтъркано „благодаря“ щеше да бъде достатъчно. Вместо това Раян събра току-що изпраните си дрехи, без да каже и дума, и ги отнесе в спалнята си.

И на всичкото отгоре снощното му обаждане по телефона. Децата отново ме разиграваха преди лягане. Вече ги бях приучила да си лягат в девет часа, след като имаше един доста продължителен двучасов период на уговорки. Руби отказваше да доближи леглото, докато не звънне на баща си, за да му пожелае лека нощ.

Съответно я накарах да му се обади, позволих й да го „целуне“ за лека нощ и тъкмо се канех да затворя, когато той поиска да говори с мен.

— Децата не би трябвало да са будни по това време на нощта — информира ме той. — Разговарях с един от колегите си и той ми каза, че децата му си лягат в седем и половина вечерта.

— Знам! — заля ме вълна на облекчение. Може би най-сетне бе готов да признае това, срещу което се борех от седмици. — Бе толкова трудно да ги убедя. Ако има нещо, което можеш да направиш, за да помогнеш, ще бъда…

— Е, ще можеш ли да се справиш с това? — попита той.

— Да се справя с това?

— Да. Едва ли е полезно за тях.

Едва не изкрещях: „Де да го беше казал по-рано!“, но се въздържах.

— Разбира се — отвърнах решително. — Няма проблем.

Сложих слушалката на мястото й, а сърцето ми се блъскаше в гърдите от негодувание. Раян Милър можеше и да е преминал през големи емоционални изпитания, но това не означаваше, че щях да му позволя да ме стъпче.

— Какво има? — попита Руби. — Да не ти е лошо?

— Не, миличка — усмихнах се аз и стиснах ръката й. Бях добре, ако не брояхме силната болка в гърба.