Джейн Костело
Почти женени (81)

Глава 80

Пилето на майка ми със сос песто и борови ядки изглеждаше подозрително добре. Въпреки че клокочеше убедително във френската й огнеупорна тавичка във фурната, нямаше съмнение, че произходът му беше от магазините „Марк енд Спенсър“. Зачудих се как бе успяла да се отърве от тарелката от станиол и картонената опаковка, без никой от нас да забележи.

— Може ли да ти помогна? — попитах аз.

— Не! — настоя тя и изпусна пакет зелен фасул върху чехлите си с розови пухчета, докато се опитваше да жонглира с два тигана с вряща вода. — Всичко е под контрол!

Облегнах се на масивния кухненски бюфет и попитах:

— Ами тогава да подредя масата?

— Чудесна идея! — задъхваше се тя и издуха падналата пред очите й коса.

През следващите двадесет минути тя препускаше из кухнята като някое пощръкляло обезглавено пиле.

— Сигурна ли си, че не мога да ти помогна? — попитах безпомощно, като гледах разливащите се тигани и сосовете, които се стичаха по плочките.

— Всичко е под контрол! — заяви тя, а лицето й се зачерви още повече.

Настаних се на ръба на един стол.

— Може ли въобще да помогна с нещо? — попита баща ми, като влезе бавно в кухнята.

— Всичко е… под… контрол!

Татко ми хвърли поглед и прошепна:

— Опитах се!

Когато вечерята вече беше на масата, майка ми беше толкова изпотена и изтормозена, че трябваше да бърше челото си с подгъва на престилчицата си — един скандално розов парцал, на който беше изписано с огромни букви: „Сладко Мамче“.

— Ето. — Тя седна с доволна усмивка. — Всичко е готово. Нали ви казах, че всичко е под контрол. Зоуи, искаш ли зелен фасул?

Боже, беше странно да си у дома.

Именно тук бях живяла през по-голямата част от живота си и въпреки това се чувствах като чужденец. Като се започнеше от етикетите по кутиите с мляко и се стигнеше до огромните банкноти в ярки цветове. Всичко изглеждаше странно — толкова познато и в същото време толкова далечно.

— Е, миличка, вълнуваш ли се за сватбата? — попита баща ми.

Усмихнах се, бях му благодарна заради въпроса. Баща ми за пръв път споменаваше тази тема, откакто се бях прибрала, и бях сигурна, че думите засядаха в гърлото му. Споменаваше го само заради мое добро.

Защото, докато първия път, когато щях да се омъжвам за Джейсън, той беше повече от щастлив да даде ясната си благословия, то втория път беше съвсем различна работа.

Това ме бе тревожило. Татко никога не е бил от онези бащи, които ще изкажат каквото и да било неодобрение. Всяко едно важно събитие от живота ми — първото червило, което си бях купила, пробиването на ушите, първата ми нощ в някакъв бар — предизвикваше наченки на истерия у майка ми, но баща ми беше нейна противоположност. Той обикновено оборваше раздразнението й, като казваше: „Те я по-разумна, отколкото ние някога сме били“.

Но въпреки това не одобряваше предстоящата сватба. Нямаше никакво съмнение. Досега не беше казал нищо за нея, но не беше необходимо.

— Да, татко — отвърнах аз. — Така е. Много съм развълнувана.

— Ами колкото до мен, нямам търпение — добави майка ми с усмивка. — Джейсън винаги е бил като член на семейството ни и сватбата просто ще затвърди това.

Баща ми се изкашля и я погледна. Помъчих се да разтълкувам какво се опитваше да й каже.

— Какво има? — попитах аз.

Баща ми се обърна към мама:

— Не смяташ ли, че е време да съобщим нашата новина на Зоуи? — Той изглеждаше необичайно нервен, когато се пресегна и хвана майка ми нежно за ръката.

Мама сякаш отново се изпоти.

— Предполагам, че вече трябва — каза тя, след като преглътна хапката си. Дори и тогава тя изглеждаше нерешителна, сякаш едва ли не си бе глътнала езика. Обикновено не бих свързала подобно нещастие с майка ми.

— Зоуи — започна тя, — знаеш, че ти бях казала, че наскоро разбрах нещо от доктор Ахмед.

— Да — отвърнах аз.

— Ами когато проведохме онзи разговор по телефона, в който ти казах, че е нещо сериозно, не се шегувах.

Гърлото ми пресъхна. О, боже! О, боже, не! Едва ли наистина можеше да е сериозно. Бях се убедила, че мама се държи като някой хипохондрик.

— Какво е, мамо? — оставих настрана ножа и вилицата си.

— Ами сериозно е, защото най-малко ще повлияе до голяма степен на живота ни. На моя живот. На този на баща ти. И всъщност и на твоя.

Призля ми. Баба Бони умря от рак на гърдата още преди да навърши шейсет години. Мама беше само на четиридесет и четири. Това беше, нали? Знаех си.

— Какво е, мамо? — попитах аз, като отчаяно исках да сложи край на мъките ми.

Тя се обърна към татко и стисна ръката му. После се усмихна и промълви:

— Бременна съм, мила. Ще си имаш малко братче или сестриче.