Джейн Костело
Почти женени (11)

Глава 10

Като се имаше предвид, че Бостън щеше да бъде новият ми роден град, исках час по-скоро да стана част от местното му население или поне да не приличам на нещастен турист, който не може да открие къде е тоалетната, без да използва подробен пътеводител или триизмерна улична карта.

Влязох небрежно в едно американско бистро и се опитах да изглеждам като най-редовния клиент — Норм от сериала „Бар «Наздраве»“, и да покажа, че се чувствам като у дома си. Вместо това се препънах по стълбата и едва не повалих една сервитьорка. Това не бе изискан ресторант с американски флагове зад бара, с бейзболни мачове, които се излъчват по телевизорите, разположени във всеки ъгъл, и с отрупани блюда за вечеря, за които трябва да предлагат багери вместо прибори за хранене.

Минахме покрай бар в дъбова облицовка, качихме се по някакви стълби и се озовахме в един вътрешен двор, окъпан от топлите лъчи на залязващото слънце. Именно тук ни атакува една свръхенергична червенокоска, която беше толкова жизнерадостна, че човек би си помислил, че е прекарала цялата сутрин в издухване на вълшебен прашец.

— Здравейте, приятели! Как се чувствате днес? Аз съм Чи-Чи и ще бъда вашата сервитьорка. Какво да ви донеса?

Започнах да прелиствам непохватно менюто, като се опитвах да избера нещо, преди да се отпусна и да заспя.

— Ако желаете, като за начало може да си поръчате само напитките — писукаше Чи-Чи, — а после спокойно да разгледате менюто.

— О, ами добре — отвърнах аз и оставих менюто. — Едно кафе, ако обичате.

Енергийното ми ниво вероятно леко се бе увеличило през последните няколко часа, но въпреки това имах чувството, че не съм спала от седмици, и знаех, че всеки момент ще припадна, ако не пийна нещо ободряващо.

— Няма проблеми, госпожо — изчурулика Чи-Чи. — Какво да бъде кафето — обикновено, капучино, лате, еспресо, айс…?

— Айс — прекъснах я аз, доста учудена, че не си поръчах познатото, скучно капучино, както бих направила у дома.

— Добре. Какво да бъде — в малка, обикновена, голяма, много голяма или огромна чаша?

— О, ами нека да е нещо като… средна чаша, моля.

— В смисъл?

— Ъъъ… сред… О, искам да кажа обикновена чаша.

— Чудесно. Безкофеиново, смес от безкофеиново и кофеиново или нормално?

— Нормално.

— Ясно. С пълномаслено мляко, обезмаслено или полуобезмаслено?

— С полуобезмаслено — отвърнах аз, сякаш пиех подобно нещо по два пъти дневно.

— Разбира се. Желаете ли сироп?

Усмихнах се.

— Не и днес.

— Страхотно!

Дойде ред на Труди.

— Ами вие, госпожо?

Тя се обръщаше към всеки един от нас със същата ослепителна усмивка. Малко се раздразних, когато Руби си поръча доста по-самоуверено от мен самата.

Когато опряхме до храната, погледнах менюто — пиле, броколи и макарони, традиционната мидена супа, специалитет на заведението. Напомних си, че наскоро бях качила седем килограма и половина, които вероятно бяха станали осем след всичкия чипс, който бях погълнала по време на полета. Заради себе си бях длъжна да си избера най-нискокалоричното ястие от менюто и да изям само половината от него.

— Някои от салатите изглеждат страхотно, нали? — размишлявах аз, като най-вече се опитвах да убедя себе си.

О, майната му! Поръчах си огромна порция свински ребърца, изпечени на бавен огън, със салата от зеле, ръчно нарязани пържени картофи и гарнитура от лучени кръгчета. Сервираха ми го в чиния с размерите на Малта.

— Миличка, явно си умряла от глад — обади се Труди, докато се хранехме.

— Трябва да съм на диета — въздъхнах аз, докато дъвчех едно картофче.

— Шегуваш се! Нямаш нужда от диета. Имам повече резервни гуми от човечето на Мишелин, но това никога не ме е притеснявало.

Нямах нужда от повече насърчаване, за да унищожа остатъка от храната си, която би трябвало да сервират със специален апарат за поддържане на сърдечната дейност. Може би това бе една от причините, поради които харесвах Труди.

Оказа се, че станала бавачка преди две години, след като се отказала от не чак толкова доходоносната си работа като барманка в един нощен клуб на име „Лудият Браян“ в родната Англия.

— Обожавах я — започна тя, а в гласа й се долавяше сарказъм. — Това беше идеалната работа, като изключим перверзния шеф, противните клиенти и нищожната заплата.

— Как започна да се грижиш за деца? — попитах аз.

— Аз съм най-голямата от седемте деца в семейството и следователно бях доста добре квалифицирана — започна тя. — Обаче, за да съм честна, просто стигнах до такъв етап в живота си, когато исках да променя нещата. Израснах във ведомствено жилище, което беше като ад. Понякога трябваше да имаш бронирана жилетка, за да стигнеш до входната врата. Когато напуснах училище, перспективите ми не бяха кой знае колко добри. Обмислих добре живота и бъдещето си и реших, че искам повече от това.

— Значи се върна в колежа? — попитах аз.

Тя кимна.

— Напуснах училище и всъщност не притежавах никаква квалификация. Бог знае защо, но винаги ми бяха казвали, че съм доста умна. Но просто в училище нещо се бе объркало ужасно. Предполагам, че попаднах на лоша компания. Повече ме вълнуваше това да се опитам да изпрося поредната кутия цигари, отколкото да получа образование. Но когато влязох в колежа, бях на двадесет и три години и беше различно, може би защото обичам децата. Или може би заради идеята да кажа на Браян, че оттук насетне трябва да си намери някой друг, на когото да поръчва ядките „Размер Д“. — Тя се изкикоти. — Каквато и да беше причината, ами… издържах изпита.

Опитваше се да си придаде безизразна физиономия, когато ми разказваше това, но бе ясно, че много се гордееше от постигнатото.

— Не можех да повярвам — продължи тя, като отметна кичур от русите си коси. — Никога преди това не съм била добра в нещо. С изключение на ротативките. И пушенето.

Децата ядяха сладоледа си, когато преминахме на темата за новото ми работно място.

— Е, ами каква е госпожа Милър? — попитах аз и сниших глас. — Мисълта ми е, че вече разбрах, че не е съвсем чистофайница, що се отнася до стандартите за домакинска чистота. Но дали ще се разбирам по-добре с нея, отколкото с нейната половинка до този момент?

Труди едва не се задави.

— По дяво… Искам да кажа, ама че работа — прибави тя, хвърляйки поглед към децата. — Мислех, че знаеш.

— Какво да знам? — намръщих се аз.

Тя избърса уста.

— Няма никаква госпожа Милър.

— Искаш да кажеш, че са разведени?

— Исках да кажа — изсъска Труди, — че тя е мъртва.

За част от секундата си помислих, че сърцето ми бе спряло да бие.

— Не искам да звуча като някоя сексистка — продължи тя и сръбна шумно от диетичната си кола, — но колко от жените, които си срещала, ще позволят всекидневната им да изглежда по този начин. Мястото е като снимачната площадка на някой филм за бедствие.

Поклатих глава.

— Не бях разбрала. Аз просто предположих…

— Е, нямало е как да знаеш. Горките малки дечица, нали?

Руби и Самюел продължаваха да похапват сладолед. Самюел имаше толкова много по косата си, че изглеждаше така, сякаш се бе намазал с шампоан.

— Преди колко време се е случило? — попитах аз.

— Според Барбара, моята шефка, е станало точно след раждането на Самюел. Значи преди около две години и половина.

Представих си Руби, която тогава е била само на три. Имала е майка, а на следващия ден — вече не. Сигурно се е чувствала безкрайно объркана и тъжна. Две деца растяха без майка, която да ги гледа в пиесите по случай Рождество Христово; да целува коленете им, когато паднат; или да ги завива в леглото така, както само майките умеят.

Сетих се за собственото си щастливо детство — с двама родители, които ме обожаваха и продължаваха ме обичат — и почувствах невероятна тъга.

А също усетих, че ме прободе и чувството на вина спрямо Раян. Добре де, някои видове бактерии Ешерихия коли биха проявили повече любезност в сравнение с неговото поведение тази сутрин, но това го поставяше в нова светлина. Изведнъж бях твърдо решена да се изправя пред предизвикателството да работя за семейството и да ги даря със силата на моралната си природа.

— Как е починала? — попитах Труди.

— При автомобилна катастрофа — отвърна тя. — Макар Барбара да е убедена, че е заровена в задния двор.

Сигурно съм изглеждала разтревожена.

— Не съвсем — добави Труди. — Барбара си е такава. Човек едва ли би определил нея и Раян като най-добри другарчета.

— Защо не?

— Защото моравата му не е окосена според нейните стандарти, децата не ходят на църква и наскоро не й е казвал колко зашеметяващо изглежда.

Усмихнах се.

— Колко добре се разбираш с нея?

— О, чудесно — отвърна тя. — Едва ли можеш да кажеш, че сме като две капки вода, но като цяло Барбара е свястна. А на всичкото отгоре тя се примири с мен, макар че съм сигурна, че не отговорих на очакванията й за английска бавачка.

— Според теб какво е очаквала?

Труди издърпа презрамката на сутиена си и безуспешно се опита да сдържи оригването си.

— Мери Попинс.