Джейн Костело
Почти женени (66)

Глава 65

Да прекараш вечерта навън с някой свещеник не беше сред нещата, които ми се бяха случвали често досега. Подозирах, че същото се отнасяше за Труди, Амбър и Фелисити. Но Пол бе различен от всички останали духовници, които бях срещала. Най-малкото не приличаше на преподобния Дерек Крепър^[1] от църквата „Сейнт Майкъл“ в ливърпулското предградие Уолтън, която някога посещавах редовно. Той беше прекрасен човек с бакенбарди, с които човек би могъл да изтърка някое стълбище, и мило и приятно държане. И сам Господ знаеше, че това си бе истинско чудо, като се имаше предвид, че сигурно заради името си е бил подложен на много подигравки.

И в този ред на спомени се сетих, че миризмата на тялото му беше толкова силна, че само едно вдишване беше почти достатъчно да излющи лигавицата на назалните ти пътища, но той беше толкова мил, че това нямаше значение.

Това обаче не представляваше проблем за преподобния Пол. Той също бе прекрасен, но миришеше на „Хуго Бос“ и тази вечер носеше коравата си свещеническа яка върху стилна черна риза и чифт дънки, които подчертаваха дупето му толкова добре, че някои хора биха решили, че подобно нещо не трябваше да бъде позволено на божиите служители.

— Е, хм… какво мислиш за Пол? — попита Амбър, докато ми помагаше да отнеса напитките на нашата маса. Тя толкова се стараеше въпросът й да изглежда непринуден, че гласът й прозвуча така, сякаш си миеше зъбите с терпентин.

— Мисля, че е фантастичен. Мил, интелигентен, много забавен. Защо питаш? — добавих аз, сякаш не разбирах.

— О, просто така — отвърна тя.

Усмихнах се.

— Не ме гледай така — добави тя и се изчерви. — Знам, че всички си мислите, че го харесвам, но не е вярно. Заклевам се.

— Разбира се — обадих се аз.

— Освен всичко останало, нашите луни са в несполучлива комбинация.

— Вашите какво?

— Луни. След като прекарах толкова дълго време в Индия, станах голям привърженик на ведическата астрология. Според системата Кута може да се измери потокът на мислите на двама души и как тази енергия хармонизира във връзката им.

— Значи твоята енергия не е в хармония с тази на Пол?

— Нашите лунни жилища са навсякъде — въздъхна тя. — Но разбира се, това не е показател за пълна кармична съвместимост…

— О, добре тогава.

— Хм! — Тя въздъхна колебливо.

— Разбира се, ако го харесваше, нито едно от тези неща нямаше да има значение, нали? — отбелязах аз.

— Естествено, че щеше да има, Зоуи — каза ми тя, изпълнена със съчувствие. — Ако се съберат двама души, чиито луни не са подредени в една линия, все едно е да се опиташ да смесиш… знам ли… нещо наистина мазно с нещо наистина воднисто.

— Олио и вода? — предложих аз.

— Именно. Не би се получило.

Продължих да се смея вътрешно заради този разговор чак докато стигнахме до масата. И Труди, и Фелисити изглеждаха напълно отчаяни.

— Добре ли си? — прошепнах на Труди.

— Да, да. — Тя кимна, но беше съвсем ясно, че не бе. — Защо не доведе и Раян тази вечер?

— О, защото някой трябва да гледа децата. Както и да е, хубаво е просто да излезеш с приятели.

Да си остане между нас, лъжех така безобразно, че се учудих как носът ми не бе пораснал с тридесет сантиметра. Раян наистина се бе замислил сериозно да повика някого за децата, но когато разбра, че на това събиране щяхме да бъдем главно момичета, явно се отказа от идеята си.

Не бях много притеснена от това, особено след като никой (с изключение на Труди) не знаеше за нашето малко приключение. И беше логично да отбягвам да правя нещо толкова подозрително, като това да поканя Раян с нас.

— Как е напоследък Талула? — попитах Фелисити. — Руби се е затъжила за нея. Не сме ви виждали от една седмица. Опитвах се да я въвлека в някакъв разговор, но тази вечер е странно унила и подозирах, че единственото, което би имало ефект, щеше да е да й пуснем малко ток.

— О? А, чудесно — отвърна тя и за миг проблесна обичайната й усмивка.

— Вярно ли е, че я учиш на френски? — попита Труди.

— Да — отговори Фелисити, която очевидно се опитваше да се развесели. — Всъщност е много добра. Майка й учи най-разпространените думи. Страхувам се, че няма да стигнем много далече, като се има предвид, че едва сега Нанси спря да произнася звука „з“ в думата chez^[2]. Но поне се старае.

— Фантастично! — възкликнах аз. Бях доволна, че малко се пооживи. — Надявам се, че ще ги доведеш на коледното парти на Раян.

Това беше начинание, което Раян бе обявил едва миналата седмица. Първоначално бе идея на Руби, но Раян я бе приел ентусиазирано. За мен това беше истинско доказателство, че му харесваше да може да разговаря със съседите си, без да се клатушка на ръба на Армагедон.

Що се отнасяше до мен — нямах търпение не само защото Раян бе намерил кой да се погрижи за кетъринга, но и защото вече бях планирала тоалета си. Панталон с широки крачоли, който много ми подхождаше, и черна кашмирена блуза с дълбоко деколте. Тоалетът беше шик и ненатрапчив, макар че прекарах цял ден в трескаво претърсване на всеки един аутлет в Бостън, за да го открия.

— Коледно парти ли? — попита Фелисити и нежната й усмивка изчезна. — Раян ще прави коледно парти?

— Ами да. Ъъъ… нали получихте поканата си?

— Не, Зоуи, не сме. — Фелисити направи опит да изглежда весела, докато ми съобщаваше отговора си, но не се получи.

— Е, може би още не са разпратени.

— Ние получихме нашите — обади се Труди съвсем не на място.

— И ние — изчурулика Амбър.

Погледнах към преподобния Пол за помощ. Той кимна. Ококорих се.

— О, боже! Извинявай, Фелисити — казах аз и ме обзе внезапна тревога. — Сигурно е станало някакво не доглеждане. Знам, че беше в списъка. Раян сигурно е забравил да ти изпрати имейл. Но моля те, смятай се за поканена. Наистина.

— Не, не! — заяви тя, вдигна ръка като някой регулировчик и се изхили лудешки, сякаш това бе последното нещо на света, за което трябваше да се тревожи. — Наистина, Зоуи, не се притеснявай за мен!

— Но, Фелисити, аз…

— Не, няма да дойдем! Не се притеснявай!

— Честно, Фелисити — опитах се да се намеся, — ти беше сред поканените. Ти си поканена!

Тя млъкна за миг.

— Не бих дошла, ако съм нежелана. — Тя се усмихваше наскърбено, а устните й трепереха.

— Ти си поканена — настоях аз.

Тя се поколеба.

— Наистина ли?

— Абсолютно — отвърнах аз.

— Е, това е чудесно! — засия тя. — Ще трябва да проверя в бележника си естествено, но можеш да ме запишеш, а аз ще ги потвърдя по-късно.

 

 

Двадесет минути по-късно, когато с Труди съгласувахме едно отскачане до дамската тоалетна заедно, за да може да пооправи грима си (обичаше да го прави толкова често, колкото и някое прохождащо дете, подложено на тренировъчни посещения до гърнето), това се превърна в тема на разговора.

— Боже, стана добре, че откри, че Фелисити е била изпусната от списъка на поканените на партито на Раян — каза ми тя. — Тя никога не би му простила.

— Знам, само се надявам да е станало случайно, а не Раян да ги е пропуснал нарочно. Може би не се разбира с Нанси и Аш.

— Те се разбират с всички — заяви презрително Труди. — Освен това, според думите на Барбара, в момента Раян се опитва да бъде идеалният съсед. Следователно никога не би ги пренебрегнал нарочно. Както и да е, радвам се, че проблемът се реши. Фелисити е в странно настроение цяла вечер.

Беше съвсем в стила на Труди да мисли за останалите, когато собственият й живот не бе никак лесен.

— Как вървят нещата при теб? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Ами можеш да се досетиш. Горе-долу биват. Искам да кажа, отношенията ми с Барбара са страхотни, не ме разбирай погрешно. Раян направи истинско чудо.

— Ами ти и Ричи?

— Няма никакво „аз и Ричи“. Не сме говорили от няколко дни. — Чудех се как да отговоря, но Труди ме изпревари: — Не отговаря на обажданията ми. — Лицето й се сгърчи.

— О, Труди — прегърнах я аз. Бях съвсем наясно, че отговорът ми бе толкова жалък и неподходящ, че все едно се опитвах да изгася горяща къща с воден пистолет. Но не беше лесно да преценя какво повече мога да направя.

Прекарахме следващите десет минути в тоалетната, като ту ридаехме, ту се прегръщахме. Когато реши, че бе готова да се върне в бара, по кожата й бяха избили толкова много петна, че изглеждаше така, сякаш бе получила алергична реакция от пудрата си.

— Не съм искала да те разстройвам, Труди — казах й аз, когато излязохме.

— Не ставай глупава, миличка. Чувствам се по-добре, като си поревах малко. Не знам какво бих правила без теб, наистина не знам.

Обаче в мига, когато излязохме от дамската тоалетна, съзрях някого в другия край на бара, който според мен щеше да промени драматично хода на вечерта.

Сръгах Труди, но тя ровеше в чантичката си с розови пайети и се опитваше да намери никотинова лепенка, която да прави компания на останалите четири под блузата й.

Отново я сръгах.

— Изчакай, миличка, мисля, че открих една — каза тя и измъкна нещо, което приличаше на лейкопласт. — Проклятие! Това е една от лепенките ми за зърна.

— Труди — изсъсках аз и я сръчках толкова силно в ребрата, че тя изскимтя.

Когато погледна нагоре, Ричи се бе запътил към нас със сурово изражение. Те стояха безмълвно един срещу друг. За миг въздухът можеше да се реже с нож.

— Здрасти, скъпи! — прошепна Труди накрая. — Как си?

Ричи се пресегна и сграбчи ръката й, която въпреки опитите й трепереше неконтролируемо.

— Труди — промърмори той, — дошъл съм, за да опитам отново.