Джейн Костело
Почти женени (8)

Глава 7

Реших, че Раян Милър е истинска загадка. Първо, имаше две от най-учтивите и очарователни деца, за които някога съм си мечтала. По време на цялото пътуване с колата Самюел говореше непрекъснато, като сочеше с пръст по уникално непоследователния начин, характерен за тригодишните, всеки един „Макдоналдс“ по пътя (той ги наричаше Старият Макдоналдс^[1]), и пет минути след запознанството ни заяви, че аз съм неговият „най-добъл плиятел“. Бях доволна от очевидно незабавната връзка, която установих с единия от новите ми питомци, до момента, в който той добави:

— И тате е моят най-добъл плиятел, и Руби е моята най-добла плиятелка и големият мечо е моят най-добъл плиятел… — И така, докато не изброи всеки един от квартала си, та чак до зъболекаря, при когото беше ходил миналата седмица.

Подобно на забавния Самюел, когото обожаваше и обграждаше с внимание, Руби прекара по-голямата част от пътуването в това да ми разказва с мекото си американско чуруликане колко прекрасен бе баща й. („Нашият татко работи в голям офис“; „Играел е в бейзболния отбор на училището си“; „Казах ли ти, че нашият татко някога е бил в Нова Зеландия? И в Ню Джърси“). В очите на Руби Раян Милър беше Супермен, Господ и Феята на зъбчетата, събрани в едно.

Докато децата и аз се сприятелихме лесно, не можех да кажа същото за баща им.

С изключение на безспорно впечатляващите плочки (които бяха така добре оформени, че човек можеше да играе китайската игра на пръчици върху тях), не можех да кажа, че той бе превъплъщение на чара. По време на пътуването ръмжеше заповеди в телефонната слушалка на разни нещастни създания, които очевидно работеха за него. Той спря едва сега, за да ме заговори, но не беше в настроение за празни приказки.

— Понякога оставям колата пред офиса, така че ще трябва да ме закараш, за да хвана М-то — започна той. Въпреки неговата безцеремонност, акцентът му бе дълбок и невероятно екзотичен.

— Разбира се, няма проблем — отговорих аз, като се надянах да изглеждам запозната с термина „М-то“, преди да успея да се докопам до пътеводителя, за да си го преведа.

— Метрото — добави той, когато усети объркването ми.

— Хм?

— М-то. Така го наричаме тук.

— Ааа, ясно. Естествено.

Движехме се по двулентово платно, пълно с непознати пътни знаци и огромни коли. Заобикалящите ме звуци и цветове ми бяха напълно чужди и нови. И въпреки това, кой знае защо, усещах как се отнасям, докато вдишвах аромата на Раян и се опитвах да разбера какъв афтършейв използва, защото не беше сред познатите марки, които предлагаха в козметичната верига „Буутс“. Силен, мускусен, мъжествен. И смущаващо секси.

— Ще трябва да облечеш и приготвиш децата за излизане и 19,15 и да няма закъснения — продължи той, като прекъсна мислите ми. — Влакът е в 19.28 и ако го изпусна, ще се прецакам. Разбрано?

— Охо, и питаш — отвърнах аз, но веднага съжалих. Това беше жалък опит да демонстрирам как добре се вписвам в новата си среда, но изражението му говореше, че ме смята за саркастична.

— Сервирай им вечерята, когато пожелаеш, и не ме чакай да се прибера у дома, за да ги сложиш да си легнат. Често работя до късно и не мога да гарантирам, че ще се прибера навреме.

Нацупих се. Според договора, който бях подписала с агенцията, трябваше да приключвам работа в 17,30 ч., с изключение на предварително уговорените случаи.

— Нали си с гъвкаво работно време? — добави той, сякаш беше усетил мислите ми.

— Ъъъ… разбира се — отвърнах аз, като предположих, че говореше за допълнителната вечер, защото не исках да правя голям въпрос на този етап. — И кога си лягат?

Той мълча толкова дълго, че останах с впечатлението, че никога преди това не бе обмислял точно това. Накрая отвърна:

— Десет. Десет и половина.

— Сериозно? — изтърсих аз.

— Виж, когато ти прецениш — добави рязко.

— Добре, добре.

Добре де, щях да си го призная. Вече бях наясно, че новият ми шеф бе напълно лишен от сърдечност. Въпреки това, или може би точно заради това, усещах, че се стараех още повече да измисля начини, чрез които да го впечатля и да го накарам да види колко блестящо щях да се справя с работата.

— Еее… от агенцията ви препратиха моята автобиография, нали? — Повдигнах този въпрос, за да мога да подхвана разговора, в който да спомена, че заемах втория по важност пост на последната си работа, че наскоро бях надминала ентата си подред квалификация от младежките си години във вечерното училище и че ми се носеше славата на човек, който научава децата как да използват тоалетната по-бързо, отколкото някой може да произнесе „чичковите червенотиквеничета“.

— Да — извърна се той и за пръв път ме погледна в очите. Беше само за част от секундата, но накара сърцето ми да подскочи.

— Нали нямаш нищо против да чистиш къщата? — попита той и отново се втренчи в пътя.

— Да почиствам къщата ли?

— Ами да. Да чистиш с прахосмукачка, кухнята, нали се сещаш, такива ми ти работи.

— Да, но…

— И прането на децата, нали?

— Ъъъ… да, мога, макар че…

— Чудесно — отвърна той.

Изпуснах бавно въздух и се насилих да не мисля за армията от домашна прислуга на Карън и Джош Оукърблум.

— Допълнителните домашни задължения не са проблем — продължих аз, защото усещах, че в този момент бе важно да разясня докъде се простираха професионалните ми възможности. — Мисълта ми е, че главното ми занимание трябва да бъдат децата — основата на обучението на децата в ранна възраст е…

— Разбира се — прекъсна ме той. — Може би ще ти се наложи да излезеш и да купиш „Клорокс“ и други работи. Оставил съм ти няколко долара на масата.

— Добре. Чудесно.

— Това е почистващ препарат — допълни той.

— Кое?

— „Клорокс“.

— О!

Последва дълга пауза. Неловкото мълчание с Раян Милър беше много по-неловко, отколкото повечето моменти, в които бях изпадала в неловко мълчание. Затова реших да сменя тактиката. Може би ако зададях някакви интелигентни и проницателни въпроси за мястото, което щеше да бъде новият ми дом в недалечното бъдеще, щях да успея да го ангажирам в по-смислен разговор. Сега, когато бях опитен пътешественик, бях длъжна да се опитам да опозная Хоуп Фолс. Сетих се за Майкъл Пейлин^[2], който вземаше интервюта от туземците, живеещи в обширни райони, във филмите, описващи пътешествията му, и прочистих гърлото си:

— И така, Хоуп Фолс… ъъъ… що за място е?

Добре де, може би с подобен въпрос щях да се преборя за работа в програмата на Би Би Си за детски новини.

Той включи индикатора на колата, намали и продължи по широк път.

— Средностатистическо американско предградие — отвърна той.

— Ясно. — Опитвах се да изглеждам така, сякаш това очарователно прозрение бе надминало всичките ми очаквания. — Хубаво.

— Сама ще разбереш — добави той.

— Предполагам, че никога не сте кандидатствали за работа като екскурзовод — изкикотих се аз, като се надявах, че точно премереният ми хумор щеше да ме направи по-симпатична за него.

Той не ми обърна внимание.

— Пристигнахме.

Когато Раян отвори вратата си, аз го последвах и излязох от колата, оглеждайки се наоколо.

Намирахме се на обширен път с формата на полумесец, за който дори и най-непросветеното и наивно десетгодишно хлапе щеше да се досети, че бе американски. Може би това се дължеше на факта, че външната облицовка на всичките къщи беше от дърво и всички те имаха дървени веранди на подпори. Този тип дизайн те предразполагаше да седнеш в някой люлеещ се стол и да разсъждаваш върху смисъла на живота. Може би се дължеше на пощенските кутии в края на всяка алея или пък на пожарните кранове, които играеха незначителна роля във всяко едно полицейско шоу по телевизията.

Каквато и да бе причината, това не бе Уолтън, Ливърпул.

Обаче имаше една съществена разлика между всички останали къщи и тази, пред която бяхме застанали. Предната й част бе толкова буренясала, че вероятно беше дом на различни растителни и животински видове, които обикновено се срещаха в най-затънтените кътчета на бразилските тропически гори.

Последвах децата нагоре по стълбите. Бях на ръба на изтощението. Но когато стигнах до вратата, забелязах нещо — куфарите ми бяха зарязани на верандата. Очевидно същото се бе случило и с мен самата, защото новият ми работодател се беше запътил в противоположната посока.

— Ще бягам — подхвърли той през рамо.

— Моля?

— Руби ще ти покаже стаята ти. Другата кола е в гаража, ключовете са на масата в хола… Тук ще се ориентираш лесно.

Изпаднах в паника.

— Къде отивате? — Стараех се въпросът ми да е небрежен, но прозвучах така, сякаш току-що бях открила, че панталоните ми горят.

— В офиса — отвърна той и извади от джоба си мобилния телефон. — Трябва да наваксам с работата.

— Но днес е събота — възразих аз.

— Да — отговори той така, сякаш току-що му бях съобщила любимата си марка ексфолиант. — Както казах, трябва да наваксам. Хайде, деца…

Той се наведе над оградата на стълбите, за да ги целуне, после се метна в колата и отпраши. Останах на верандата със зяпнала уста, като някой зашеметен шаран.

Не ми се случваше за първи път, откакто бях напуснала Великобритания преди по-малко от двадесет и четири часа, да се чувствам неспокойна и застрашена. Това оказваше върху мен точно противоположния ефект на този, който се опитвах да постигна с напускането си на дома: караше ме да копнея за Джейсън. Исках да потъна в така познатата му прегръдка и да ми каже, че всичко ще бъде наред. Исках да целуне челото ми нежно, както правеше винаги, когато бях притеснена. Жадувах за успокоителната стабилност, която вярвах, че символизира връзката ни. Каква ирония на съдбата!

Руби застана до мен и попита загрижено:

— Харесваш ли моя татко?

Как да отговоря на този въпрос? Едва ли можех да й кажа, че макар да го намирах за убийствено секси, първото ми впечатление за него бе, че бе арогантен, потаен и откровен до болка. Хванах ръката й, стиснах я и се усмихнах.

— Татко ти е страхотен.

Малкото й личице засия. Несъмнено не чуваше подобни приказки много често.

— Наистина ли смяташ така?

— О, да — добавих.

Беше завладяна от щастие.

— Знаех си, че ще се окажеш различна от всички останали бавачки, които сме имали.