Джейн Костело
Почти женени (34)

Глава 33

Като се имаше предвид, че майка ми обикновено се занимаваше с клюките като със състезателен спорт, въобще не можех да повярвам, че имейлът за Джейсън, който се появил пред къщата ни, беше толкова постен откъм детайли. Какво точно беше казал? Как е бил облечен? Бил ли е смутен? Или се е извинявал? И най-вече защо бе дошъл?

Защо? Защо? Защо?

Разбира се, не можех да задам нито един от тези въпроси в разговора си до нея. Ако се задълбочах върху този проблем, щях да разбия внимателно създадената илюзия, че го бях превъзмогнала успешно и сега, когато бях в Щатите, почти не мисля за него.

Наистина беше смешно, защото нищо не би могло да бъде по-далече от истината. Мислех за него през цялото време, с изключение на промеждутъците, в които бицепсите на Раян отвличаха вниманието ми, и решенията за обяда на децата.

Непрекъснато мислех за дребните неща: когато се смееше, беше от сърце, а не премерено, отмяташе назад глава и се отдаваше изцяло на момента.

Мислех за прецизността, с която работеше, когато готвеше. Лицето му се превръщаше във въплъщение на напрегната концентрация дори когато приготвяше нещо толкова просто като спагети болонезе. Мислех за това как пееше под душа, така както никой друг в живота ми: изпълняваше песните с висок и мелодичен глас, с безукорността на звукозаписен изпълнител с договор.

Мислех за всички тези детайли и за милион други и не можех да спра.

На всичкото отгоре очевидният проблем, че все още бях влюбена в него, не ми помагаше да открия отговор на хилядите въпроси за връзката ни. Например нямах никаква представа кога се бе объркало всичко. Питах се отново и отново и всеки път стигах до различни изводи.

А после и неразгаданото ми подозрение, че сигурно е имало друга жена. По-късно Джейсън настояваше, че не е имало, но не пред мен, защото не го видях никога повече след онзи съдбовен ден, но не мина много време и неговото обяснение успя да стигне до мен посредством общите ни приятели — просто го хванало страх. Не можел да го направи. Бил осъзнал, че не съм била подходяща за него.

Всички тези приказки направиха седмиците след сватбата още по-непоносими, защото, макар че Ливърпул имаше население от около половин милион, понякога си беше едно голямо село. По ирония на съдбата това беше едно от нещата, което преди ми харесваха. Например не съм предполагала, че ще вляза във винарната на Кейт на улица „Ларк Лейн“, без да се натъкна на някой познат. Харесваше ми да го сравнявам с живота на снимачната площадка на „Приятели“, само дето приличах на Дженифър Анистън толкова, колкото и на гърбат кит.

Единственият проблем със селото бе, че когато има нещо, за което не искаш да говориш, да го избегнеш, бе много трудно, при условие че се е превърнало в най-горещата тема наоколо.

Знам, че клюките бяха част от човешката природа. Но не можех да си представя нищо друго, което бе успяло да привлече повече предположения и обсъждания от сватбения ми ден.

Странното обаче бе, че малцина искаха да обсъждат това с мен. Изражението по лицата им, когато приключваме разговора си (особено ако ме срещаха за пръв път след онзи ден), беше на всеобщо съжаление, неловкост и смущение. Изражението им малко приличаше на това на жените от рекламните хапчета против газове, страдащи от „стомашни проблеми“, с единствената разлика, разбира се, че човек не можеше да си купи нещо без рецепта, за да избегне разговор със Зоуи Мур.

Това естествено се очакваше, но след известно време атмосферата около мен, навсякъде, където отидех, започна да става потискаща.

Дори и връзките ми с приятелите бяха засегнати. Джесика, с която бях толкова близка през последните няколко години, не знаеше как да се държи след 14 април. Проблемът бе, че годеникът й Нийл беше най-добрият приятел на Джейсън. Когато излизахме с Джейсън, това удобно положение беше страхотно. Когато скъсахме, се превърна в катастрофа.

Някогашните непринудени разговори между Джесика и мен станаха неестествени. Като човек, който продължаваше да поддържа непрекъснат контакт с Джейсън, тя очевидно се измъчваше от чувството, че извършва предателство спрямо мен. А заедно с това и постоянното състояние на панически ужас, породен от това кои от думите му беше подходящо да ми споделя и кои не.

Резултатът бе, че след поредица неловки срещи между нас двете, по време на които тя водеше битка със съвестта си дали трябва да се присъедини към церемонията по охулването на Джейсън, начело на която беше майка ми, или като човек, който бе изслушал и неговата версия за случилото се, трябва да се опита да го защити. Разбира се, тя никога не го направи, но успях да забележа, че това я караше да изпитва вина.

Въпросът бе, че приятелствата не можеха да оцелеят при подобни обстоятелства, поне нашето с Джесика не успя. И макар че никога не стигнах толкова далеч, че да заявя, че вече не я смятам за приятелка, с течение на времето нашите отношения охладняха съвсем. Бях сигурна, че щяхме да си изпращаме картички за Коледа, но не очаквах повече от това.

Колкото до мама и тате, те бяха съвсем друга работа. Не знаех какво щях да правя без баща ми. Както обикновено, той го посрещна смело и ми предложи мълчаливата подкрепа, от която се нуждаех. Не ставаше въпрос за нищо специално. Ставаше въпрос за шарените картонени чашки с малцово мляко с приспивателно действие, които ми носеше преди лягане. Ставаше въпрос за това, че се оправяше с агентите на недвижими имоти, които бяха състрадателни колкото планктона в морето. И най-вече ставаше въпрос за това, че държеше майка ми под контрол, което едва ли е било лесно, защото тя не понесе нещата леко.

Естествено, че не я обвинявах, че бе разстроена — 14 април беше не само моят голям ден, но и нейният. И беше права, че ще е трудно да изядем всичките захаросани бадеми.

И макар че нито сега, нито тогава обвинявах някого за случилото се, след известно време исках да избягам от това ново начало. И така, когато един ден прочетох в някакво списание статия за жените, които използвали уменията си, придобити във Великобритания, за да се преместят в чужбина, и това ме накара да се замисля.

В много отношения бях толкова подходящ кандидат за работа отвъд океана, колкото и Гордън Рамзи^[1] за титлата Мис Свят. Никога преди това не бях правила подобно нещо. Но когато проверих съобщенията в телефона си за петдесет и трети път онзи ден, за да видя дали Джейсън не се беше опитвал да се свърже с мен, и когато бях установила, че не беше, разбрах, че чашата е преляла. Трябваше да избягам.

Но в опита ми да скъсам напълно със стария си живот имаше един недостатък. Човек можеше да прекоси цял океан, за да избяга, но не можеше да избяга от мислите си.