Джейн Костело
Почти женени (12)

Глава 11

Беше десет и двадесет и пет вечерта. Време за лягане, в случай че подходът ви към отглеждането на деца е напълно откачен, половинчат и ненормален. Започнах да подозирам, че Раян Милър бе именно такъв. Извинете. Ще се успокоя.

И не на последно място бе това, че трябваше да предвидя що за човек бе той. За някого, който бе живял и контактувал с деца през последните седем години, фактът, че бе прекалено късно за тях, трябваше да бъде така очевиден, както отговорите на играта „Колелото на късмета“.

Проблемът бе в това, че Раян бе родителят, макар че него никакъв го нямаше, откакто ме бе заразял заедно с багажа ми и децата на верандата тази сутрин.

Положението му на техен баща ме бе накарало да повярвам наивно, че може би знае някаква тайна, с която не бях запозната, че сигурно има някаква логика в съвета му да държа децата будни до толкова късно. Честно казано, помислих си, че е по-добре да не прибързвам и да им позволя да спазят обичайния си режим, без значение колко странен изглежда той. Това, че и двете деца бяха все още будни и изтощението им граничеше с избухване в гневни пристъпи, придружени от сълзи, явно показваше, че няма никакъв режим.

Поех дълбоко дъх и си повторих да не се вълнувам. Думите на първата ми шефка от „Бамбълбийс“ се бяха запечатали завинаги в паметта ми: „За да се грижиш добре за едно дете, трябва да запазиш самообладание“.

Ама тя била голям всезнайко.

Но не можех да се примиря, че тези две мили и едва ли не потиснати деца, които през целия ден се опитвах да въвлека в някаква дейност, сега приличаха на двама провинили се юноши след свръхдоза кофеинови таблетки.

— Нееееееееееее! — Самюел нададе вой и се метна на канапето.

Единственото нещо, което бях сторила, бе да предложа, че е време да спрем филмчето „Любопитният Джордж“, за да си починем, преди да се качим в спалнята, но човек би си помислил, че го заплашвам с бесилка.

— Много е рано! — изпищя Руби. Бузите й бяха зачервени от умора, когато захвърли куклата си „Ягодов сладкиш“ на масата.

— Не е много рано! — повторих аз за дванадесети път. — Десет и двадесет и пет е. Време е за лягане.

Използвах специалния си глас на бавачка, с който постигах точния баланс между загрижен и властен тон. Захарната фея с нюанси на Чингис хан. Обикновено имаше резултат.

— Татко каза, че е в десет и половина — ридаеше Руби със сгърчено лице.

— Ами това е същото — възразих аз.

— Не, не е! — виеше тя. — Това е преди десет и половина. Не съм глупачка.

— Не съм глупачка! Не съм глупачка! — повтаряше Самюел и тропаше с крачета.

Имаше само един изход — да забравя за купищата си дипломи и годините опит. Какво, по дяволите, направи Супер бавачката с онова семейство от Уелс — мъникът, който тъкмо прохождаше и беше на път да получи заповед за задържане заради антисоциално поведение, и десетгодишният, който бе усъвършенствал изкуството на чупенето и проникването в разни места?

Коленичих, за да се изравня с нивото на Руби, хванах ръцете й, като се надявах да я накарам да изпадне в полумедитиращо състояние с успокояващия си и внушаващ тон.

— Чуй ме, Руби — започнах меко. — Цял ден беше добро момиче, затова знам, че наистина си добро момиче. Но добрите момичета си лягат, когато им се каже и…

— Не искам да си лягам! — крещеше тя и стъклата на прозорците се раздрънчаха. — Не обичам да си лягам!

Опитах се да остана сдържана, спокойна и милостива. Усещах главата си като вътрешността на кратер на изригващ вулкан. Мисли, Зоуи! Каква бе причината за всичко това. Защо, по дяволите, не се успокоят?

Хвърлих поглед към телевизора в ъгъла, откъдето се разнасяше гърмът от филмчето „Давай, Диего, давай!“. Това нямаше да ги направи по-щастливи, но трябваше да го сторя. Отново поех дълбоко дъх, прекосих стаята и го изключих със застрашителен и внушителен жест.

— Сега!

— Арррррр! — изръмжа Самюел и се хвърли на пода, като блъскаше така яростно с юмруци, че едва не проби дупка към мазето.

Когато ги сложих да спят, бе станало единадесет и двадесет и пет. И след неколкократни опити за бягство, последвани от увещания, подкупи и явни заплахи (главно да изключа телевизора), когато най-сетне заспаха, часът бе дванадесет и петнадесет.

В дванадесет и шестнадесет се запитах дали в тази къща няма да се намери някоя бира. Трябваше да наблегна, че при нормални обстоятелства консумирах алкохол разумно и с мярка. Всъщност се определях като една от онези, които си пийваха, но не прекаляваха.

Затова не се заблуждавайте, че когато открих една студена бира и я отворих с треперещи ръце, веднага се почувствах като Никълъс Кейдж в онази сцена от „Да напуснеш Лас Вегас“, когато се наливаше с водка.

Бях гаврътнала половината бутилка и въпреки че не бях спала близо два дни и бях изтощена, не ми се спеше. Колкото и да се опитвах, не можех да се отпусна. Бях на тръни и знаех каква беше причината за това: тази хаотична къща. Никой не би могъл да се успокои, заобиколен от толкова много боклуци. Поне аз не можех. Бях живяла прекалено дълго с Джейсън, за да мога да се примиря с подобна бъркотия.

Къщата, в която живеехме с Джейсън, винаги беше изрядна, главно благодарение на неговото влияние. Тя не беше огромно и натруфено място като това, а просто една сладка малка едноетажна къщичка встрани от главния път. Влюбихме се в нея на мига. Ремонтирахме я в продължение на месеци и ми беше ясно защо Джейсън се беше вманиачил да я поддържаме чиста и спретната. Макар че на мен тези неща не ми идваха отвътре, скоро започнах да се наслаждавам на постоянно блестящия хром на банята, а килимът във всекидневната ни беше с все същия свеж кремав цвят, макар че бяха минали две години, откакто го бяхме сложили.

Едва ли можех да кажа същото за този килим. Вдигнах Барби, принцесата от острова, захвърлена под масата. Изглеждаше така, сякаш цял ден бе пила денатуриран спирт.

Направих вял опит да пригладя косата й, преди да я хвърли в кутията за играчки. После вдигнах една овца от комплект „Лего“, която последва куклата. Беше ред на пумпала. После на четката за коса, последвана от Господин Картоф. Когато приключих с двореца чайник на малкото пони, с пухкавия орангутан, по чиято козина имаше засъхнало мляко, и пеещия Супермен, бях набрала дяволска скорост.

Просто не можех да се спра. Когато изчистих всички обувки от коридора, измих мръсните съдове, открих тоалетната на долния етаж (не се шегувам), забърсах пода на кухнята, излъсках банята и изчистих пласта мръсотия, заради който холът приличаше на пазар от Третия свят, вече бе станало три и двадесет и пет.

Спеше ми се. Не просто ми се спеше, всъщност бях подобаващо изморена. Невероятно, страхотно, напълно и изцяло изморена. Тъкмо се канех да се запътя към стаята си, когато чух ключа на входната врата.

Изправих стойката си.

Изпитвах абсурдно задоволство от това, че ще се срещна с новия си шеф, защото нямах търпение да видя реакцията му, предизвикана от свършената от мен работа. Той беше от онези хора, които повече се интересуваха от способностите ми да изтъркам тоалетната му, отколкото от уменията ми да се грижа за децата му, и поради тази причина щеше да се сащиса, когато види постиженията ми.

Облегнах се небрежно на кухненския плот, когато Раян влезе.

Той бе още по-разчорлен от първия път, когато го съзрях, но бе и още по-секси. Погледът ми бе привлечен като магнит към горната част на дънките му, където бе напъхана наполовина тениската му. Косата му бе пленително рошава, а походката — толкова естествено самоуверена.

Хрумна ми, че без дори да беше нужно да каже и дума, от него се излъчваше страшен чар и загадъчност. Сексуалното му излъчване бе такова, че в стая, пълна с хиляда човека, всеки щеше да обърне глава след него.

— Здрасти! — казах аз, като се опитвах да прочета израза на лицето му, когато хвърли поглед към ново излъсканата си кухня.

Когато мина покрай мен, бях обгърната от аромат, който едва не ме накара да припадна. Несъмнено това бе една неуловима комбинация от алкохол, парфюм и цигари. Полъхът на бурна вечер, прекарана навън.

— Доста ли отметна? — попитах аз, а сърцето ми биеше глухо. — Искам да кажа… от работата.

— Хм? — отвърна той разсеяно и отвори хладилника.

— Нали отиде на работа? — припомних му аз, като ми се искаше да се извърне към мен.

— О, да, да. Поработих. Мерси, че попита — отговори той. Не можех да не забележа, че леко заваляше думите.

— Ъъъ… беше малко трудно да успокоя децата преди лягане — информирах го аз. Приближих се към масата и се облегнах на нея, за да привлека вниманието му към блестящата й повърхност.

— Така ли? — Затвори вратата на хладилника, остави бирата и вместо това извади една бутилка с уиски от шкафа.

— Мисля, че бяха преуморени — продължих аз.

— Сигурно.

Изправих се, скръстих ръце и се намръщих. Раян въобще не се интересуваше от този разговор и от състоянието на кухнята.

— Те наистина не искаха да лягат — упорствах аз. — Доста трябваше да ги убеждавам.

— Да. Понякога се държат така.

Напълни чашата си с уиски. Количеството беше десет пъти повече от дозата на някой циклоп.

— Хубаво. Е, ако не възразяваш, бих искала утре да се опитам да ги приспя малко по-рано.

Той сви рамене.

— Както прецениш. Мисля, че вече ти го казах.

— Да, но… Да, мисля, че да.

Последва още една дълга пауза.

— Ами смятам да си лягам — добавих аз, но не се помръднах. Чаках. И чаках. И чаках. Чаках да каже: „Мила ми Зоуи, къщата е удивителна, напълно преобразена. Преди бе почти невъзможно да се живее в нея, но сега и султанът на Бруней не би имал нищо против да пренощува тук. Трябва да ти благодаря. Ти си прекрасна, ама прекрасна жена“.

Когато най-сетне вдигна поглед, той обходи с очи лицето ми, сякаш за пръв път виждаше ясно чертите ми. Не каза нищо, но от вниманието ми се зави свят.

— Разбира се — отвърна и глътна жадно уискито си.