Джейн Костело
Почти женени (54)

Глава 53

Напоследък Раян правеше много неща, който изненадваха децата. А да не говорим и за нещата, които изненадваха мен. Но това надмина всичко.

Беше един обикновен петък през октомври, което означаваше, че очаквах да го видя едва утре сутрин. Беше станал на зазоряване, за да тича както обикновено. Бе спал само три часа, след като бе прекарал един различен маратон с двойница на Ел Макферсън, която явно се обливаше с парфюма „Пристрастен“ на Диор.

Но насред следобеда телефонът ми звънна и на екрана се появи неговият номер.

— Здрасти, Раян. Наред ли е всичко?

— Разбира се. Къде си?

— В бакалията, а после ще минем да приберем Руби от училище. Този следобед Самюел много настояваше за бисквити „Орео“. И тъй като днес наистина беше много послушен, реших да го почерпя.

— Добре, можете ли да дойдете тук, след като вземеш Руби?

— Тук ли? — попитах аз, докато се чудех какво има предвид с това „тук“.

— В къщата.

— Ти си вкъщи?

— Аз живея тук — отбеляза той съвсем на място.

— Да, знам — съгласих се аз. — Но откакто те познавам, нито един петък не си бил у дома в два и половина следобед. По-вероятно бе да те заподозра, че ми се обаждаш от Западните острови на Шотландия, отколкото от собствената ти всекидневна.

— Добре, добре. Схванах мисълта ти. Но именно затова съм тук сега. Имам изненада. За децата.

Когато се прибрахме вкъщи, Раян беше в коридора, а до краката му имаше два големи куфара.

— Е, деца… — Той безуспешно се опитваше да скрие усмивката си. — Елате насам за момент. Вдигна Руби с едната си ръка, а Самюел — с другата. — Какво ще кажете за една малка ваканция?

Очите на Руби почти изскочиха от орбитите си.

— Наистина ли?

— Ваканция! Ваканция! Обичам ваканция! — запя Самюел.

Раян ме погледна и се усмихна.

— Не са Бермудите — промълви колебливо той, — но много ще се радвам, ако дойдеш и ти, Зоуи.

Оказа се, че Джералд Рейвън, шефът на Раян и моят бивш танцов партньор (колкото по-малко говорех за това, толкова по-добре), ни беше позволил да ползваме вилата му в Ню Хемпшир. Очевидно я беше предлагал на Раян през последните три години, но до този момент той така и не бе приел поканата му.

Когато пристигнахме там по-късно същата вечер, не можех да не си помисля, че това бе грешка от страна на Раян. Огромна. Бях си представяла нещо като неподвижната каравана на леля Линда в Кливлис, с приятни мрежести завеси, които допълваха домашния уют, дюшеци, които имаха толкова много буци, че върху тях можеше да се организира състезание по планинско колоездене, и „невиждана гледка“, която разкриваше местните кофи за боклук.

Вилата на Джералд трябваше да се види, за да се убедите с очите си. Беше заобиколена от толкова поразително красив пейзаж — трепетлики, кленове и кедри с най-невероятните огнени цветове — че ако го бяхте видели в някоя брошура, щяхте да си помислите, че снимката е била обработена. Тук се намираше и самата къща. Беше огромна дървена луксозна постройка. В задната й част имаше толкова широка веранда, че на нея можеше да се организира галавечеря.

— Това място е великолепно — казах аз, докато Руби и Самюел развълнувано подскачаха из най-голямата стая. — Не мога да повярвам, че никога преди това не си си направил труда да дойдеш. Сигурно си луд.

— Отново се съмняваш в здравия ми разум — изпухтя Раян. — Но може би този път имаш право.

— Тате, тате! — изкрещя Руби. — Кога ще се качим на конете?

— Че някой да е споменавал нещо за коне? — подразни я той.

Всъщност по време на цялото пътуване единствената тема на разговор бяха конете. Вероятно през последните няколко часа бяхме говорили повече за коне, отколкото изпълнителният директор на най-голямата букмейкърска къща „Уилям Хил“ за цял един месец.

— Не съм чул нищо за коне. А ти, Зоуи? — попита Раян.

Поклатих глава.

— Не. Не мога да ги понасям.

— Ооо! — захленчи Руби. — Ти каза, че ще можем да ги пояздим. — Татеее! Зоуиии! Моля ви!

— Добре, добре — обади се Раян и я целуна по главата. — Първата ни работа утре сутрин ще са конете. Обещавам.

Руби се успокои и се заигра щастливо със Самюел на верандата, докато Раян приготвяше пържолите, а после ги сервира с толкова голяма и богата салата, че дори и един хамстер би изпухтял презрително при всичките ми усилия да хапна съвсем мъничко.

След вечеря, на фона на залязващото слънце на хоризонта и със студени бири в ръка, двамата с Раян играхме карти с децата. Залогът беше пълен пакет бонбони „ММ“, който беше по равно разпределен в началото на играта, но след по-малко от четиридесет и пет минути направо ни сравниха със земята. Не можех да обясня до каква степен победата им се дължеше на уменията им да играят карти и доколко на факта, че непрекъснато тайно крадяха бонбоните от масата. Но в края на вечерта лицата им бяха така омазани в шоколад, че можеше да решиш, че са прекарали деня в отдела по качествен контрол във фабриката на Уили Уонка^[1].

— Не е ли незаконно да играете хазарт на вашата възраст? — попитах аз и прегърнах един ликуващ Самюел.

— Определено е неморално — възкликна Раян. — И така, вие двамата трябва да си лягате, преди да ни арестуват със Зоуи заради това, че не се грижим за вас.

Когато двете деца си нахлузиха пижамите, изпиха млякото и си измиха зъбите, започнах да се чудя дали ще успея да ги накарам да си легнат. Руби беше толкова развълнувана от идеята, че когато се събуди, ще ходи да язди кон, че човек би си помислил, че се готви за Националното състезание по езда.

— Според теб след колко време Руби отново ще се надигне от леглото? — прошепнах аз, докато Раян затваряше вратата на спалнята им.

— Хм… след тридесет секунди?

Но тридесетте секунди минаха. А после и пет минути. И когато десет минути по-късно надникнахме през вратата, чухме нещо, което никой от нас не беше очаквал. Тишина. Руби и Самюел бяха заспали дълбоко без придумване, убеждаване или подкупване.