Джейн Костело
Почти женени (17)

Глава 16

Вече започвах да разбирам, че Труди не беше от хората, които се придържат към златните принципи на храненето, описани в книгите за детегледачки. Всъщност угощението, което ни устрои, бе достатъчно, за да докара сърдечен удар на Джейми Оливър^[1].

Пиршеството започна с няколко анемични филии, намазани с някаква неопределена лепкава смес, която Труди обяви за течно сирене, и съставка, за която твърдеше, че била едно от най-великите американски кулинарни изобретения. Тя бе натрупана върху чиниите, препълнени с чипс, понички, бонбони „ММ“ и други вкуснотии, съдържащи толкова много мазнини, че бе достатъчно само да ги погледнеш, и целулитът ти щеше да експлодира.

Нищо чудно, че никое от децата не се оплакваше.

Близнаците на Труди започнаха енергично да унищожават небостъргачите в чиниите си, а малкият Брет — четиригодишното хлапе, за което се грижеше Амбър — първоначално изглеждаше някак си разтревожено, но беше нужна само една хапка чипс, за да докаже, че е повече от готов да се откаже от обичайния си обяд с Диетични фибри.

— Как се озова тук, работейки като бавачка? — попитах Амбър.

— Au pair^[2] — поправи ме тя. — Временна спирка за лятото. Пътувах в Индия, а после се върнах в Англия, за да кандидатствам за преподавател по ароматерапия за лечение на наркомани, но не получих работата. Сестра ми дойде тук миналата година, за да работи по тази програма, и много й хареса, затова реших, че може и аз да пробвам.

— И харесва ли ти?

— Да, доста — отвърна тя. — Е, нямам намерение да изкарам тук дълго или нещо от сорта, а и въобще не съм квалифицирана колкото теб, но…

Андрю се оригна толкова шумно, че никога не бихте предположили, че подобен звук може да излезе от хлапе, високо едва деветдесет сантиметра.

— Да е жив и здрав, но не смятам, че е свикнал на подобна храна — каза Труди и изсипа цяла шепа бонбони в устата си. — Майка му иска да ги храня дяволски здравословно и обикновено го правя, въпреки че трябва да видите как се отразява на съдържанието на памперсите им.

— Значи не би одобрила всичко това? — попитах аз.

— Ами… — Труди пренебрежително сви рамене. — … помислих си, че днес обядът трябва да бъде специален, защото всички вие дойдохте. Исках просто да ви нагостя. Мисълта ми е, че никой не би възразил, нали?

— Вероятно не — съгласих се аз. — Но ако ги храниш с това всеки ден, има родители, които незабавно биха те завлекли в социалните служби.

Една врата се хлопна. По лицето на Труди бе изписан такъв ужас, че човек би си помислил, че се бе изправила лице в лице с Кинг Конг.

— Дявол да го вземе! Това е Барбара! — изсъска тя. — Бързо, моля ви се, разкарайте част от храната. Хайде, бързо!

— Но нали каза, че няма да има нищо против, ако е само за едно угощение? — обадих се аз.

— Миличка, това не е теория, която бих искала да проверя. — Тя се втурна към хладилника. — Помощ!

Имаше нещо в начина, по който издаде тази заповед, което накара мен и Амбър да изпаднем в паника. Изхвърлих поничката си и куп храна, докато децата ме гледаха смаяно.

— Пронто, наредете зелении в чиниите на децата! — Труди метна към Амбър една предварително приготвена торба с марули, а тя направи неумел опит да я хване.

Трите се бяхме превърнали в първокласен взвод от специалните военновъздушни служби, които тъкмо се бяха приземили с парашутите си.

— Зоуи, бързо дай малко ябълки! — изрева Труди, която напълно се бе вживяла в ролята си на главнокомандващ.

Грабнах напосоки различни плодове от голямата фруктиера в центъра на масата и бързо метнах по един в чиниите на децата. Труди тъкмо бе ангажирана с натъпкването на шепа чипс от чинията на Емон в собствената си уста, когато вратата на кухнята се отвори със замах.

— Госпожо Кей! Здравейте! Прибрахте се по-рано! — изломоти Труди, докато хрупкавият чипс с вкус на барбекю се подаваше в крайчеца на устата й.

Барбара Кинг влезе в стаята подобно на някоя римска императрица, дошла да обходи кралството си. Тя носеше дизайнерски костюм, велурени обувки с високи токчета и скъпа дамска чанта. Косата й бе подстригана под формата на къса и добре оформена черта, а гримът й беше толкова съвършен, че човек би си помислил, че е бил направен от самия основател на „Макс Фактор“.

— Защо има лимон в чинията на детето? — попита тя.

По дяволите. Грешката бе моя. Обадих се:

— Това е традиционна английска игра за парти. Нарича се „Подай лимона“. Винаги я играехме в яслите, където работих. Дръж, Руби, твой ред е.

Руби хвана лимона и ме погледна така, сякаш бях побъркана. После повдигна рамене и го подаде на Самюел.

— Аз съм Зоуи — казах аз и протегнах ръка.

Барбара се здрависа с мен и се намръщи, все още се чудеше какво да си мисли за моята парти игра. Или поне почти се намръщи. Барбара очевидно беше претърпяла толкова процедури с инжектиране на ботокс, че той бе достатъчен, за да парализира челото на някой тиранозавър рекс. Лицето й по-скоро потрепна.

— И така, къде са момчетата ми? — провикна се тя. — Мама беше тръгнала за една среща и реши да се отбие, за да ви изненада.

Близнаците подскочиха от местата си и се затичаха към отворените й обятия. Ръцете и лицата им бяха покрити с такова количество сирене и шоколад, добит с цената на много пот и мъка в някоя бедна държава, че те едва успяваха да отлепят пръстите си.

— Ооо, почакайте малко! — изкрещя Труди. — Нека да избърша прасковения сок от ръцете ви.

Тя сграбчи една мокра кърпичка и се зае с Андрю, но Емон я изпревари. Когато се озова до майка си, тя се отдръпна.

— За бога, какво сте яли? — попита Барбара. Изглеждаше толкова ужасена, че човек би си помислил, че от устата му виси жива мишка.

— Ооо, Емон, целият лепнеш — невинно отбеляза Труди и светкавично се озова до него, за да избърше остатъците от престъплението по ръцете му. — Този сок е истински кошмар, нали?

— Труди… — Тонът на Барбара беше строг, докато тя обхождаше с поглед кухненската маса. — … да не би да си забравила моите правила за това какво могат и какво не могат да ядат децата? За това, че трябва да се хранят с много плодове и зеленчуци?

— Разбира се, че не съм, госпожо Кей! — отвърна Труди, докато размахваше заплашително едно повехнало листо маруля, очевидно използвайки го за доказателство. — Пет пъти дневно! Не съм забравила!

— В тази къща са седем пъти — поправи я Барбара и забърса устата на Андрю с чиста носна кърпичка, която беше измъкнала от чантата си. — И не желая никакви ненаситени мазнини или нещо подобно. Ясно? И захар — не повече от десет процента от дневния им калориен режим. Ясно?

— Не се тревожете! — отвърна Труди и стратегически се разположи пред една чиния с шоколадови кексчета. — Не мисля за нищо друго, освен за състоянието на артериите им, госпожо Кей!

— Хм! — промърмори Барбара, която очевидно не беше съвсем убедена. — Нали не им даваш никакъв тоник? — Жителите на Бостън наричаха всички газирани напитки тоник.

— Газирано ли? Ха! Как ли пък не! — изсмя се Труди.

— Хубаво, защото, като се има предвид какъв е броят на сърдечните заболявания в наши дни, твърдо вярвам, че да не храним децата си правилно и балансирано е равносилно на жестокост. Половината от децата в предучилищна възраст в тази страна страдат от хроничен запек.

Труди кимна послушно.

— Е — продължи Барбара, — оставям това на теб. А, вие двамата, елате да дадете на мама една голяма прегръдка! — Тя се наведе към близнаците, затвори очи и зарови лице в косите им.

— Аз пия газирано — съобщи Руби ненадейно и надигна кутийка кола.

Барбара се ококори.

— О — намесих се аз, като й грабнах кутийката, — това е само за теб, миличка. — Обърнах се към Барбара, защото чувствах, че трябваше да й обясня: — Другите деца не са пили безалкохолно — осведомих я аз. — Бащата на Руби няма нищо против тя да пие газирано.

Барбара сви устни.

— Значи Раян Милър позволява на малката си дъщеричка да пие кола по цял ден. Защо ли това не ме учудва?

— Е, не бих казала „по цял ден“ — смънках аз, като се чудех защо се опитвам да го защитя. — Просто…

— Не се тревожи, мила — каза Барбара. — Повярвай ми, ако живееш с Раян Милър, това ще е най-малката ти тревога.