Джейн Костело
Почти женени (51)

Глава 50

Раян не беше светец и ако си бях мислела, че това, което се бе случило преди две седмици, щеше да го превърне в най-страхотния съквартирант на света само за една нощ, заслужавах да си сверя очакванията с действителността и проверката трябваше да бъде с размерите на остров Уайт.

Но (имаше едно голямо „но“) откакто използвах уменията си за оказване на първа помощ и синът му се върна от ръба на смъртта, имах чувството, че няколко въпроса го бяха накарали да се замисли и осъзнае. Израз на всичко това бе, че бе показал такъв напредък, че ако му пишех досието за средата на срока, щеше да получи златна звезда.

Беше сложил край на навика си „пресушаване на бутилки уиски като за последно“. Почти беше престанал да практикува „бързо сноване из къщата“. Не беше спрял с „прибиране у дома в три сутринта, смърдящ на парфюм“, но какво от това? Никой не бе идеален.

Всъщност миналата вечер не се прибра до пет и половина сутринта и бях установила, съдейки по миризмата на ризата му, която долових, докато перях дрехите тази сутрин (да, все още вършех това), че излизаше с поредната жена, която използваше парфюма „Наслади“ на марката „Есте Лаудер“. Тя не се бе появявала от поне шест седмици.

Най-важното бе, че освен че сложи край на повечето от лошите си навици, положи началото на много други неща. Като това да прекарва повече време с децата си. Да се забавлява. Да…(само почакайте), да се смее.

Да, напоследък Раян се смееше толкова много, че бе започнал да прилича на човек, който знае как да се наслаждава на живота. Дори много често успяваше да ме разсмее — нещо, което някога смятах, че бе толкова възможно да се случи, колкото Никол Ричи^[1] да получи международна награда за приноса си към молекулярната биология.

Руби и Самюел бяха забелязали драматична промяна. Само тази седмица той всяка вечер се прибираше от работа преди шест. Така имаше възможност да играе баскетбол в градината, да седне и да порисува на кухненската маса и дори да гледа някой филм по телевизията. Всъщност напоследък правеше толкова много неща заедно с децата, че понякога имах чувството, че живеем с аниматор от „Бутлиновия ваканционен лагер“.

Всичко това бе оказало невероятен ефект върху тях. Очите на Руби сияеха през цялото време и всяка вечер тази седмица (с изключение на протестите във вторник) тя и Самюел се гушваха в леглата, блажено изтощени, и заспиваха дълбоко към осем и двадесет.

Работата ми беше станала много по-лесна.

Тази вечер мислех какво да дам на децата за вечеря, когато чух вратата да се хлопва. Но раменете ми вече не се напрягаха машинално.

— Тате! — изкрещяха Руби и Самюел и се втурнаха в прегръдките му като две немирни кутрета.

— Уау! — възкликнах аз. Часът бе едва пет. — Подранил си.

— Пуснаха ме, защото бях послушен — усмихна се той.

— Е, тъкмо се канех да започвам с готвенето. Ако искаш, можеш да вечеряш с нас.

Раян направи гримаса.

— Преди няколко дни опитах кафявия ти сос — подразни ме той. — Имам известни съмнения по отношение на кулинарните ти вкусове.

— Ама че нахалник! — ахнах аз, а децата избухнаха в смях.

— Не, не — запротестира той. — Щях да ви предложа да ви изведа на вечеря.

— Наистина ли? — изписка Руби и се разскача с такова въодушевление, че човек би си помислил, че Раян е съобщил, че се местим в „Царството на животните в Дисни парка“.

— Наистина ли? Наистина ли? — добави Самюел.

— Да, наистина, наистина — отвърна Раян, вдигна го и с лекота го подхвърли във въздуха, сякаш беше надуваема плажна топка.

Втурнах се към горния етаж. Отворих гардероба си, за да прегледам възможностите. Какво, по дяволите, трябваше да облече човек, когато отива на вечеря с шефа и малките си питомци? Може би рокля за коктейл и високи токчета? Не, не, не. Роклята за коктейл и високите токчета определено отпадаха и не на последно място, защото не исках да си припомням последния път, когато носех подобни дрехи.

След като трескаво претърсих гардероба си, се спрях на тоалет, който си бях купила наскоро и беше подходящ за подобни случаи, което ще рече, когато нямах никаква представа какво да облека: ленени панталони и ефирна блуза с щампа и свободно падащи ръкави. Актрисата Кейт Хъдсън носеше такава в един от последните броеве на списание „Съблазън“ (макар да се обзалагах, че не беше от марката „Н&М“ за тридесет и пет долара).

Започнах да се гримирам. Която и жена да попитате, ще ви каже, че това е сложен и труден процес. Ако сложех прекалено много от фон дьо тена за гладка и безупречна кожа, рискувах да се изложа като жалка нещастница, която така се е престарала заради някаква си предстояща вечеря, че е изпразнила целия си гардероб в търсене на подходяща дреха. Ако сложех прекалено малко, щях да изглеждам така, сякаш се бях отбила за кратко в ресторанта на връщане от магазина за обезценени и евтини стоки „Уол-Март“.

Когато се срещнах с Раян в коридора, той ме погледна, докато отваряше вратата на децата. Както обикновено, коленете ми омекнаха.

— Зоуи, отслабнала си — каза той.

Заковах се на мястото си.

— Какво?

— Отслабнала си — повтори той.

Това изказване ме смая и почти коленичих от благодарност. Раян можеше да ме осведоми със същия успех, че очите ми бяха като звезди, устните — като капки роса, а тялото като на гръцка богиня.

— О, наистина ли смяташ така? — попитах аз, като се опитвах да звуча съвсем равнодушно, но страните ми засияха като върха на пръста на Извънземното. — Не че съм била на диета или нещо подобно… но преди бях много по-слаба. Честна дума.

— Изглеждаш страхотно — усмихна се той и сърцето ми затанцува от щастие. — Хайде, Руби, скачай в колата.

Ама че абсурдно нещо. Не бях спазвала диета, но можех да си направя следния извод: колкото повече усилия полагаш, за да отслабнеш, толкова по-малко килограми сваляш.

И Раян беше прав — бях отслабнала. Естествено, все още не бях достигнала до обичайния за мен размер, но изчислих, че бях смъкнала поне три килограма, а може би и повече.

Влязох в ресторанта, чувствайки се като Мис Свят, която бе посветила целия си ден на спа процедури.

Вечерята беше в „Истинските морски дарове“ — място, където Руби и Самюел не бяха стъпвали никога преди това. Руби прие предизвикателството да се храни в „шикозен ресторант“, като заговори със смешен фалшив британски акцент започна да държи ножа и вилицата така изискано, че на няколко пъти едва не ги изпусна.

Тя си поръча канадска пъстърва^[2] и изглеждаше разочарована, когато й я сервираха. Вместо екзотичното колоритно същество, което си бе представяла, получи просто една голяма риба. Тъй като сега се бях превърнала в една успешна фиданка, която внимаваше за здравето си, реших да опитам морската супа от миди и зеленчуци.

Но скаридите на Раян от Западния бряг предизвикаха най-голям смут.

— Уффф! Тате! — изкрещя Руби, когато Раян взе една.

— Уффф! Тате! — повтори Самюел. Смешното бе, че изпитах точно противоположното усещане, докато наблюдавах как Раян изсипа съдържанието на едната скарида върху езика си.

— Виж, те са вкусни — ухили се Раян. — И Зоуи мисли така. Нали, Зоуи?

Изчервих се. И тъй като не исках да покажа, че никога не съм яла подобно нещо, изсипах една в устата си.

— Вкуснотия! — възкликнах и преглътнах. Имах чувството, че съм погълнала някаква солена слуз. — Не знаеш какво изпускаш?

Самюел избухна в луд смях, но Руби не би могла да изглежда по-ужасена дори ако бяхме изяли собствените си мръсни чорапи и пили компот от водата във ваната.

— Вие двамата сте отвратителни — каза тя и си взе питка хпяб.

С напредването на вечерта стигнах до извода, че храненето навън постигна такъв небивал успех, че Раян трябваше да помисли дали да не го правим през ден. Не се поколебах да му го съобщя.

— Не само децата се забавляваха, аз също.

В девет часа бяхме все още на масата и чакахме таксито, което трябваше да ни прибере. Тогава осъзнах, че тази вечер почувствах една прекрасна и нежна топлина. Отдадох го на бутилката с вино, която си бяхме поделили с Раян.

— Ама че съм глупав — изведнъж изтърси той.

— Да не би да си забравил ключовете?

— Не, не. Нещо друго. Тост. Деца, вдигнете чаши. — Те вдигнаха чашите си толкова високо, че Самюел замалко не заля главата си с портокалов сок.

— За Зоуи — каза Раян. — Нашата спасителка.