Джейн Костело
Почти женени (37)

Глава 36

Организаторите ни бяха настанили точно в предната част на залата, на една маса с натруфена украса, в центъра на която се перчеше нещо като огромен букет от черни пера, лилави рози и кристали. Всичко бе толкова ослепително и знаех, че трябва да се забавлявам, но цялото това приключение се оказваше толкова приятно, колкото промивка на дебелото черво по време на сложен изпит по математика.

Когато стигнахме до нашата маса, Раян ме представи на жената, която седеше в левия й край.

— Зоуи, това е Матилда Левин, вицепрезидентът на нашия маркетингов отдел — каза той. — Матилда, запознай се със Зоуи.

Матилда бе стройна брюнетка с толкова съвършена кожа, че сигурно едно от хобитата й беше да посещава часове по хидратиране.

— Зоуи — усмихна се тя и протегна ръка, — за мен е удоволствие да се запознаем. Ти трябва да си адвокатката, с която Раян излиза.

— О, ъъъ… не — измънках аз.

— О — добави тя и повдигна вежди. — Тогава счетоводителката?

— Не.

— Вътрешната дизайнерка?

— Не, не, не! — заекнах аз. — Съжалявам. Аз съм бавачката.

— О, извинявам се. Не знаех, че излизаш с бавачка — усмихна се тя на Раян.

— Не излизам — отвърна той.

— Аз съм просто бавачката — уточних аз. — Искам да кажа бавачката на децата на Раян.

— О! — Тя продължаваше да се усмихва. — Очарователно. Откъде си?

— От Англия за съжаление — отвърнах с усмивка.

— Обожавам Англия! Трябва на всяка цена да си поговорим!

Заля ме вълна на облекчение, че открих някого, с когото да си поприказвам, но в този миг Матилда сграбчи Раян за ръката.

— Но първо, Раян, искам мнението ти за медийните пакети, които направихме. Опитвам се да те хвана цяла седмица…

Двамата бързо бяха погълнати в поредния объркващ разговор, докато аз останах да си играя с чантичката си. Сега ноктите ми заприличаха на краищата на кучешка захапка.

— Здравейте, как сте? — чух един глас зад гърба си. — Аз съм Джералд Рейвън.

Обърнах се и се оказах изправена срещу един симпатичен мъж с къса бяла коса и шкембе като на Дядо Коледа.

— Аз съм Зоуи Мур — отвърнах аз. — Аз съм бавачката на децата на Раян. — Бях решила, че това ще е новата ми тактика: веднага да съобщя коя съм и да им дам възможност да се насочат към някой по-важен гост.

Джералд Рейвън не се помръдна.

— Сериозно ли? — добави той. — Две прекрасни деца.

— О, вие ги познавате?

— Разбира се. Сякаш беше вчера, когато Руби се роди. Страхотно хлапе, особено като се има предвид какво е преживяла.

— Наистина — съгласих се аз. Бях удивена и облекчена, защото бях открила някого, готов да разговаря на тема, за която всъщност знаех някои нещица.

— И така, млада госпожице — каза той и повдигна вежди, — по акцента ти познавам, че не си тукашна.

— Не съм — усмихнах се аз, — прав сте. Веднага можете да се досетите, че съм от Калифорния, нали?

Той се засмя.

— Нека позная. Англия? Северната част?

— Да.

— Не, почакай. Мога да позная още по-точно. От Манчестър ли си? Не, не, ти си от Ливърпул, нали?

Ококорих се.

— Това е впечатляващо. Ти си първият американец, когото съм срещала, който дори успя да каже, че акцентът ми е характерен за северната част на Англия. Поне трима души тази вечер решиха, че съм ирландка, а един ме взе за австралийка. Но да познаеш и града! Леле! Право в десетката.

— Е, вероятно трябва да те посветя в една малка тайна, иначе ще се чувствам като измамник.

— О?

— Майка ми беше от Ливърпул.

— Шегуваш се!

Само след няколко минути разбрах, че майката на Джералд Рейвън била шивачка от квартала „Спийк“ (който се намираше само на пет километра от мястото, където израснах) и срещнала баща му, войник от американската армия, по време на Втората световна война близо до Бъртънуд. След 1945 година те се преместили в Америка. И останалото, както казват, бе история. Само след няколко минути почувствах този човек изключително близък. Не го бях срещала никога преди това, но фактът, че майка му бе родена в моя град, ме караше да се чувствам така, сякаш бях намерила сродна душа.

— Хей, голямо момче — каза Раян, който се беше появил изневиделица, и прегърна Джералд. — Очевидно не е нужно да те представям.

— О, няма защо да се притесняваш за нас — отвърнах аз. — Е, значи вие двамата работите заедно?

— Да, Зоуи — обади се Раян. — Джералд е президент на „Би Ви Ей Системс“, което означава, че той вероятно е най-важният човек в тази зала.