Джейн Костело
Почти женени (25)

Глава 24

Всички английски бавачки в Щатите притежаваха вродения инстинкт да търсят себеподобни — дори и в случаите, когато у дома надали щяха да бъдат първи дружки. И аз безспорно принадлежах към тази категория. Новата ми приятелка бе Фелисити Боудън-Кларк. Всъщност трябваше да си призная, че имахме толкова общо, колкото принц Майкъл от Кент и скандалната певица Кери Катона.

Бях работила в прекрасна, но съвсем обикновена ясла в покрайнините на един провинциален град, докато Фелисити е била наета да работи в богаташкия квартал „Найтсбридж“ и столицата от семейството на толкова богат индустриалец, че вероятно мотивите по тоалетната им хартия са били оригинали на Пикасо. Доколкото можех да си спомня, за първи път срещах дъщеря на съдия от Върховния съд, която да е завършила само училище.

— Сега, Нанси, гледай внимателно, моля! Хващаш ножа и вилицата — обясняваше тя. Гласът й беше толкова бодър, аристократичен и превзет, че можеше безнаказано да изрече всякакви приказки.

Докато Фелисити повдига дясната ръка на Нанси и поставя пръстите й в правилното положение, трябва да ви обясня нещо: Нанси не беше петгодишното дете, за което Фелисити бе наета да се грижи, а тридесет и три годишната му майка.

— Така, както знаеш, според американския етикет от храната, трябва да се отрежат няколко парченца с големината на хапка, после да поставиш ножа си напречно на чинията, като острият му край трябва да е насочен към хранещия се — продължи Фелисити. — Преди да започнеш да се храниш, прехвърляш вилицата от лявата в дясната си ръка.

— Аха — прилежно отвърна Нанси.

— Европейският стил започва по същия начин, както и американският, т.е. докато режеш, държиш ножа в дясната си ръка, а с вилицата, която е в лявата, само придържаш храната. Разликата е, че вилицата остава в лявата ръка, със зъбите надолу, а ножът — в дясната. Продължаваш да се храниш, като набождаш отрязаните хапки храна с вилицата, която е все още в лявата ти ръка. Ето така. Какво мислиш? Лесно е, нали?

Тъкмо се опитвах да си обясня как Фелисити бе успяла да превърне нещо толкова просто като боравенето с нож и вилица в тема, достойна за лекция за напреднали в областта на приложната наука, когато тя отново се намеси:

— Смятам, че подобни детайли си струват усилията. Нали, Зоуи? — попита тя с необикновено широка усмивка. — Аз съм непоколебим привърженик на това колко е важно родителите да бъдат добър пример. Много пъти съм виждала да се случва точно обратното. Ако родителите поддържат немарливо домакинството си, то и децата им стават немарливи. — После се засмя. — И да си кажа правичката, не възнамерявам да се грижа за ничии мърльовци!

Фелисити бе извънредно привлекателна: стройна и жизнена червенокоска, тя напомняше на Никол Кидман отпреди петнадесет години. Въпреки че подходът й към децата се доближаваше по прогресивност до този на някоя викторианска учителка, беше трудно да не я харесваш.

— Добре, мисля, че сега го схванах — отвърна Нанси с провлечения говор, характерен за източното крайбрежие. — Така ли? — Тя държеше изправени ножа и вилицата си и чакаше одобрението на Фелисити.

— Parfait!^[1] — възкликна Фелисити. — Поздравления!

— Хм? — учуди се Нанси.

— О, не се притеснявай. Някой друг път ще стигнем и до това.

Нанси Маджента и съпругът й Аш бяха натрупали парите си от управлението на империя от фризьорски салони, които продадоха миналата година, за да насочат вниманието си към разработването на серия шампоани. Те не бяха типичните жители на Хоуп Фолс, които, както бях разбрала, се деляха на две основни категории: дълбокомислещи интелектуалци и големеещи се градски типове. Съдейки от успеха, който Нанси и Аш бяха постигнали в живота, човек можеше само да предположи, че си бяха природно умни. И като се имаше предвид това твърдение, може би щяхте да си помислите, че да ги обучават отново в изкуството на боравене с прибори за хранене едва ли би било сред най-важните им приоритети. Очевидно щяхте да сгрешите.

— Нали знаете как се вдигат акциите на семейство, в което има английска бавачка? — Нанси се обърна към нас с Труди и Амбър, докато отметна косата си, за да забележим блузата „Версаче“. — Разбрах още в деня, когато дойде Фелисити, че с право сме искали да наемем англичанка. Искам да кажа, че може да ни обогати толкова много в културно отношение.

За миг Нанси спря да дъвче дъвката си. През последния половин час преживяше така енергично, че ме заболяваше ченето само като я гледах.

— Фелисити, не ти го казвам просто така, наистина е страхотно, че си при нас! — Тя подскочи, за да прегърне Фелисити, очевидно за да изрази радостта си от самото й съществуване.

— Да, разбира се. Нека да не се отклоняваме прекалено много — подсмихна се Фелисити и се освободи от хватката на Нанси. — Така, Талула, изми ли ръцете и лицето си, за да си готова за разходката ни?

Талула — сладко, леко дундесто момиченце с прическа ала Клеопатра и свенлива усмивка, кимна послушно.

След по-малко от половин час пристигнахме в парка и Талула малко се поотпусна, главно благодарение на факта, че си пасна изключително добре с Руби. И двете се оказаха големи фенове на куклите Барби. Те се затичаха към люлките, а Фелисити се настани на една пейка и се усмихна доволно.

— Талула е прекрасно момиченце — каза тя.

— Харесва ли ти да работиш за Нанси? — попита Труди.

— Разбира се! — отвърна Фелисити. — Няма семейство, където да остана завинаги, и съм сигурна, че в определен момент ще се върна в Англия, но засега те всички са чудесни!

— Изглеждат много по-добри от пасмината, за която работеше преди — добави Амбър, кимайки. — Съдейки по приказките ти, просто не мога да повярвам, че е възможно да съществуват такива материалисти.

— Нямам нищо против материализма — намеси се Фелисити. — Всъщност гледам на него като на необходимо условие. Няма нищо по-лошо от това да работиш за някого, който не е готов да се раздели с част от парите си.

— Не можеш да вършиш тази работа за жълти стотинки — отбеляза Труди.

— Разбира се, че не! — изкиска се Фелисити. — Макар че ми плащат добре.

— Наистина ли? — попитах невярващо.

Тя ми хвърли поглед, изпълнен със съжаление.

— В Бостън има хора с юридическо образование, които правят по-малко пари от една добра детегледачка — информира ме тя. — Ако изиграеш добре картите си, както направих аз, можеш да се възползваш от всякакви облаги — здравна осигуровка, свободен достъп до частния спортен клуб, самостоятелни пътувания, за които да използваш летателните точки на работодателя си, които е натрупал като лоялен клиент към дадена авиолиния…

При Раян не бях получила и трошица от тези неща и съдейки по израза на Труди, можех само да предположа, че и тя беше в моето положение.

— Разбира се, всичко опира до това да си търсена — продължи Фелисити. — Нанси знае, че другите родители често се въртят около мен в парка, като ми предлагат да удвоят парите, които печеля в момента. Вчера ми бяха пъхнали една бележка под чистачките на колата.

Продължих да я гледам смаяно.

— О — добави бързо тя, — не бих искала да ви оставя с впечатлението, че мотивите ми да се захвана с тази работа са пари. Тук съм, защото смятам, че работата с децата и техните родители е много удовлетворяваща. Стига само да се държат прилично.

— Ако ли не, могат единствено да ти развалят настроението, нали? — захванах се аз за първото нещо, което се оказа общо помежду ни. — Руби и Самюел са чудесни и наистина слушат в повечето случаи, но понякога приспиването им се казва истински кошмар.

— Говорех за родителите — отвърна Фелисити. Тя се изправи и сложи ръце на устата си. — Талула! Талула! Ела тук, ако обичаш! — Тази заповед беше произнесена с фалцета на никой старшина, който командваше кавалерийска дивизия, състояща се от глухи войници.

Талула пусна куклата си и се затича към нас, ококорила се в очакване.

— Така… — Фелисити започна внимателно да я гълчи. — Какво съм ти казвала за дрехите?

— Ъъъ… — чудеше се Талула и хапеше устни. — Не съм сигурна.

Фелисити въздъхна, извади една четка от чантата си и започна да разресва косата на Талула, сякаш беше някоя афганска хрътка.

— Помолих те да се стараеш да ги пазиш чисти — напомни й тя с усмивка. — Може и да си на пет години, но това не е извинение, за да се отпускаш така. Изчакай да станеш на годините на майка си, преди да го направиш. Миличка, тичай и бъди внимателна.

— Казах ли ви, че моето семейство иска да ида с тях на Сайшелите следващия месец? — съобщи Амбър.

— Шегуваш се! — изписка Труди. — Късметлийка. Барбара и Майк са страхотни, но скоро няма да ходят на почивка, а да не говорим и за това да ме повлекат със себе си някъде. Барбара непрекъснато ми повтаря, че са прекалено заети, за да си позволят ваканции.

Канех се да споделя с тях, че това лято трябваше да съм на Бермудските острови, но се отказах. Бях достатъчно добър професионалист, за да не обсъждам подобни неща. Макар че преди няколко седмици замалко не извърших ритуал, в който да изгоря банските си.

— Е, да, но много се двоумя — нацупи се Амбър.

— Какво? Защо?

— Ами просто… искам да кажа, че е много трудно решение, защото това пътуване е в разрез с моите убеждения. — Тя въртеше с пръсти една от плитките си. — Те планират да отседнат в петзвезден хотел. Оставих зад гърба си подобни неща още преди години. Предпочитам съдържателни пътувания, по време на които е по-добре да отседна при местното население. Всъщност миналата година бях планирала едно пътешествие. Трябваше да остана при племето на зулусите в Южна Африка. Но не можах да го осъществя само защото си счупих палеца на крака, когато се качвах в самолета.

Труди, която дундуркаше Андрю върху коленете си, като това беше най-енергичната игра „на конче“, като изключим някое родео, се спря и я погледна.

— Миличка, мога ли да ти дам един съвет? — каза тя. — Завлечи си задника на Сайшелите, опъни се на един шезлонг, поръчай си най-голямата пиня колада, която предлагат, и се отпусни. И тогава, ако все още се тревожиш за принципите си, ми звънни. Ще дойда при теб за нула време.