Джейн Костело
Почти женени (72)

Глава 71

Руби и Самюел бяха украсили къщата с толкова много гирлянди, че всекидневната приличаше на пещера. При появата на Раян сърцето ми направо спря да бие — беше облечен като каубой. В първия момент, когато го зърнах, се зачудих дали някак си не беше усетил тайните ми фантазии, докато бяхме на езда в Ню Хемпшир. Но не се замислих много по въпроса, защото за пореден път бях прекалено заета да се наслаждавам на дупето му.

Когато пристигнаха първите гости, Раян отиде да ги поздрави на вратата. На връщане той се обърна към мен и отбеляза:

— Все още не си облечена.

— Наистина ли искаш да ме накараш да направя това?

— Хайде, Зоуи! — изкрещя Самюел. — Костюмът! Костюмът!

Раян се намръщи.

— Ако се чувстваш зле в него, недей. Искам да се забавляваш.

Изведнъж се почувствах като най-големия досадник на света. Всички бяха в приповдигнато настроение, докато аз бях обсебена от мисълта дали не изглеждам глупаво. Та това беше парти с костюми, за бога!

— Не, прав си. — Бях твърдо решена да не се превръщам в човека, който щеше да развали партито. — Просто е малко смешен, нали? Ще се кача горе и ще се пъхна в костюма си веднага.

На практика обаче се оказа толкова лесно да „се пъхнеш“ точно в този костюм, колкото да танцуваш ча-ча по опнато въже, носейки чифт дизайнерски боти „Кристиан Лубутен“, декорирани с метални капси. Отне ми точно четиридесет и пет минути и нито секунда по-малко, за да се приготвя. Мислех да надзърна от вратата, за да видя дали някой няма да дойде и да ми помогне, като идеалният вариант беше Труди, но всичко, което можех да чуя, бе как хората разговарят щастливо.

Когато най-сетне костюмът ми бе на мястото си, се измъкнах от спалнята, насочих се към площадката на стълбището и погледнах надолу.

Видях Барбара и Майк Кинг, облечени с вкус в римски тоги, и се проклех, задето не ми бе хрумнала същата идея. Всичко, което щеше да ми трябва, бяха няколко чаршафа и чифт етно джапанки, които си бях купила от магазина на спирката „Ню Лук“ на летището в Манчестър.

Но вече беше прекалено късно.

Нанси — майката на Талула, беше дошла облечена като Круела де Вил^[1] и изглеждаше зашеметяващо с дългата си черна перука и далматинско наметало. Нейният съпруг Аш беше тривиално костюмиран като ангел от ада, а малката Талула беше мече.

Огледах стаята за другите детегледачки и забелязах Фелисити в ъгъла. Тя беше облечена в рокля от шестнадесети век с корсаж, обсипан с панделки — едно красиво творение, което би било съвсем на мястото си във филма „Влюбеният Шекспир“. Дългата й червена коса се спускаше на букли по гърба, зелените й очи бяха подчертани от лек опушен грим. Накратко, тя изглеждаше абсолютно и напълно великолепно.

— О, господи! — измърморих аз и отново ме завладяха съмненията относно костюма ми.

Стъпих с единия крак на първото стъпало, за да мога да видя по-добре всички гости. Имаше монахиня, ангел, шут, жена, облечена според модата от двадесетте, и една колежка на Раян, която беше герой от „Матрицата“ и изглеждаше направо фантастично. Всъщност те всички изглеждаха фантастично.

Какво, по дяволите, си мислех? Просто не можех да се появя облечена по този начин. Нямаше да се появя облечена по този начин.

И тогава бях поразена от внезапно вдъхновение и план Б. Всъщност това беше един брилянтен план Б. Можех да се върна, да си сложа дънките и да изровя старата си кърпа (тази, която използвах, за да прибирам косата си, докато се гримирам), която да вържа около врата. Щях да мина за Джейн Бедствието^[2].

Идеално! Не можех да повярвам, че не се бях сетила по-рано!

През мен премина вълна на облекчение, но когато се завъртях обратно, се случи нещо неприятно. Нещо ужасно неприятно.

Може би защото никога преди това не се бях опитвала да се завъртя на най-горното стъпало на някое стълбище, нахлузила чифт ципести, гумени крака. Независимо от причината, нещо стана с дунапрена, който служеше като подплънка на колената ми, и той се оплете в крака ми или пък в ходилото, или пък дори в опашката? Господи, нима имах и опашка?

Следващото нещо, което изпитах, беше ужасното чувство, че времето е спряло. Усетих как загубих равновесие и започнах да падам и да се търкалям надолу и продължавах да падам и да се търкалям надолу. Единственото хубаво нещо, което можех да кажа за това преживяване, бе, че, благодарение на всичките тези подплънки, въобще не ме заболя.

Но повярвайте ми, това никак не ме утеши.

Когато се стоварих като някоя безформена купчина в долния край на стълбището, главата на костюма ми беше наполовина измъкната, единият крак беше изцяло загубен, а аз се чудех защо не мога да чуя нищо и защо всичко е черно като катран.

Седнах и се опитах да изправя главата си, за да мога поне да виждам през очите.

Пред мен беше застанала ридаещата Талула.

— Мамо! — задъхваше се тя. — Мамо! Виж какво се случи Голямото пиле. Мъртво ли е?