Джейн Костело
Почти женени (3)

Глава 2

Най-добрата ми приятелка в основното училище се казваше Елизабет. Беше с ямайски произход, но жителка на Ливърпул до мозъка на костите и имаше толкова твърд акцент, че можеше да отпуши и тоалетна.

Още на десет години Елизабет знаеше какво иска да направи с живота си: да види света. Тя искаше да изкачва планини, да прекосява тропически гори, да посети колкото се може повече места и да се срещне с много различни хора. Миналата година разбрах, че е завършила Оксфорд, пътувала е в продължение на две години и сега работи за Червения кръст в Стокхолм.

Споменах това само за да илюстрирам мисълта, че ако съществуваше скала, която да измерва колко авантюристични са били първите двадесет години от живота ви според общоприетото мнение, то тогава животът на Елизабет щеше да се намира в единия й край, а моят — вероятно в другия.

През последните седем години, всъщност до миналия петък, работех като медицинска сестра в детска ясла в Уолтън — предградие на Ливърпул, чиито жители го смятаха за първокласно. Всъщност малко се подценявам — при напускането си вече се бях издигнала до заместник-управител (най-младия, който някога е работил при тях — така майка ми информираше всеки, когото срещнеше, още през първите тридесет и две секунди на разговора).

Това постижение не бе резултат от безскрупулна амбиция, а по-скоро се дължеше на простия факт, че обичах работата си. Обожавах я. А това си бе истинско успокоение, като се имаше предвид фактът, че избрах тази професия, след като прекъснах следването си по право след първата година (нещо, за което майка ми информираше всеки през следващите тридесет и две секунди от разговора).

Работата бе там, че яслите „Бамбълбийс“ бяха точно на разстояние шест минути пеша от къщата, в която израснах, на двадесет и една минути с кола от болницата, в която бях родена, и толкова близо до гимназията, която бях завършила, че ако човек се повдигнеше на пръсти и погледнеше през таванския прозорец на яслата, можеше все още да забележи няколко думи от песничка, в която се пееше, че уж имах нещо общо с Кристофър Тимс, когато бях в шести клас. (Това между другото беше нечий опит за ирония. Когато навърши седемнадесет години, Кристофър Тимс се славеше с това, че може да подпали собствените си газове по всяко време, та затова му се налага да има собствена пожарна кола.)

Напълно съзнавах, че безметежното съществувание, което някак си бях успяла да поддържам през всичките двадесет и осем години от живота си на тази земя, бе леко трагично, но имах добро извинение в своя защита. Всъщност не, две добри извинения — открих работа, която обожавах, и мъж, когото обожавах.

Та защо да се отказвам от тях?

Преместих седалката си в поредния безплоден опит да ми стане по-удобно. Мястото не отговаряше на изискванията на ЕС за транспортиране на домашни птици, а какво оставаше за хора. Но нямаше смисъл, защото дупето ми беше изтръпнало още преди два часа и едва ли скоро щеше да възвърне чувствителността си.

Взех раницата си, защото нямаше какво друго да направя, и извадих пудриерата с огледалцето, за да разгледам внимателно лицето си. Гледката не беше от приятните.

Не твърдя, че при нормални обстоятелства бих представлявала заплаха за някой от договорите на Ева Лонгория с Л’Ореал, но доскоро бях относително доволна от външния си вид. Бях наследила добрата костна структура от рода на баща ми, а хубавите крака — от рода на майка ми, и след толкова много години на страдание дори се бях научила да живея с прекалено мускулестия си корем, който за съжаление не бях наследила от нито един от двамата.

В момента обаче най-забележителните ми черти не бяха тъмните очи или пък плътните устни, за които понякога получавах комплименти, а кожата, която бе толкова бледа, че изглеждах така, сякаш се нуждаех от соса, с който заливаха печените пуйки за Деня на благодарността, за да придобият златист загар. Опитах един от спрейовете за тен преди няколко седмици, за да видя дали — както твърдеше рекламата — „естественият му златист блясък“ щеше да реши проблема ми. За съжаление, в крайна сметка колената и лактите ми придобиха толкова стряскащ оранжев оттенък, че бях убедена, че козметичката, която ме намаза, беше дишала лепило.

Не ми стигаше това поражение, а като за капак за по-малко от месец размерът на дрехите ми 38–40, който до такава степен бях приела за даденост, че дори успявах да се оплаквам от него поне два пъти дневно, някак си бе заменен от друг, който отговаряше точно на седем килограма и половина отгоре (които продължаваха да се увеличават).

Да, правилно прочетохте — седем килограма и половина. И ако до този момент не сте вярвали, че на психическа основа е възможно да напълнееш толкова много за толкова кратко време, то тогава ви уверявам, че аз също мислех като вас. Оказа се, че бе възможно и аз бях живото доказателство. Вероятно защото през последните няколко месеца се тъпчех с нездравословна храна в полза на английската икономика.

Каква бе причината за всичко това?

Е, как мислите? Един мъж. Очевидно. Моят мъж. По-скоро той някога бе мой.

Сега категорично можех да кажа, че Джейсън Редмънд — амбициозният счетоводител, шампионът по билярд, човекът, който очароваше млади и стари, и — да — любовта на живота ми — вече не отговаряше на това описание.

Без значение колко нощи бях обливала възглавницата си в горчиви сълзи, без значение колко часове бях прекарала в слушане на баладите на Леона Луис на айпода ми, без значение колко пъти посещавах караоке баровете с добронамерени приятели и се стараех да изглеждам убедително, докато пеех с висок дрезгав глас „Ще оцелея“. (Добре, ама „Ще потъвам в дълбините на отчаянието, докато той не ми звънне“ съвсем не звучеше като текста на въпросната песен.)

Щракнах пудриерата си и я метнах обратно в раницата.

— Госпожо, ще ви трябва ли формуляр I-94W? — попита стюардесата, като застана до мен.

— Ъъъ… защо не? — отвърнах аз и го взех небрежно, като някой, който попълва подобни неща всеки уикенд, когато отскача до Буенос Айрес, за да поиграе поло.

Когато тя изчезна, се вторачих в редовете на формуляра, докато се чудех дали наистина трябва да го попълвам.

— Имате ли английски паспорт? — попита съседът ми американец, като наместваше възглавничката за главата и врата. През последните шест часа бях бленувала за този предмет.

— Ами… да — отговорих подозрително.

— В такъв случай, ако пътувате до Щатите с цел почивка, трябва да попълните формуляра — усмихна се той.

— О, ами… да, наясно съм — излъгах аз. — Но мисълта ми е, че целта на пътуването ми е малко повече от почивка, но…

— Емигрирате ли?

— Имам едногодишна работна виза — обясних аз, докато напъхвах формуляра в джоба на предната седалка, където се намираха ножът за масло и две пластмасови чаши с малко диетично пепси на дъното. — Ще прекарам там поне дванадесет месеца, ако не ме изхвърлят още в началото. Това е всичко.

Той отново се усмихна, но този път усмивката му не бе дори снизходителна. По-скоро човек би се усмихнал така на някой терорист, скрил експлозив в обувките си, за да му внуши, че е спокоен, докато се опитва да разбере къде са аварийните изходи.

— Дами и господа, говори вашият капитан. — От пукащия високоговорител се разнесе успокоителен и плътен глас. — След малко ще започне кацането на летище „Джон Ф. Кенеди“…

Изпънах гръб на седалката и поех дълбоко дъх. Нов живот, ето ме, пристигам!