Джейн Костело
Почти женени (70)

Глава 69

До: [email protected]

От: [email protected]

„Скъпа Зоуи,

Не мога да повярвам, че няма да си дойдеш за Коледа. Не мога да го повярвам!

След всичко, което преживяхме тази година, си мислех, че най-малко трябва да се съберем около масата като семейство и да изкараме една хубава Коледа заедно. Нима искам толкова много? Нима не отстъпих и не ти позволих да заминеш за Америка, без въобще да ми мигне окото. Разбира се, това бе за пред хората. Просто си седях вкъщи и се тревожех до смърт, но не казах и думичка, защото баща ти не би ми позволил.

Ако се притесняваш от това, че ще срещнеш Джейсън наоколо, недей. Нито аз, нито някой друг се е натъквал на него на улицата. Сякаш е изчезнал от лицето на планетата, а мен това ме устройва. Най-подходящото място за него би било Марс.

Знам, че това вероятно изобщо няма да те накара да промениш решението си, но възнамерявах да ти съобщя нещо, когато си дойдеш у дома. Нещо изключително важно, за което разбрах от прегледа ми при доктор Ахмед вчера. Не е рак на панкреаса или непоносимост към житните култури, но се заклевам, че е също толкова сериозно. И то до такава степен, че не смятам, че мога да ти съобщя новината в имейл. Или пък по телефона. Но след като дори не си направи труда да си дойдеш у дома, то и аз няма да си направя труда да те информирам.

Е, млада госпожице, надявам се, че си доволна. Това е всичко, което мога да кажа.

Мама“

Възможно ли е майка ми наистина да беше сериозно болна?

Тази мисъл проблесна за момент в съзнанието ми. После си напомних, че хипохондрията й беше наистина първокласна. Веднъж нокътят на пръста на крака й се беше враснал в месото и тя бе решила, че резултатът ще е ампутация.

Не, бях абсолютно убедена, че когато майка ми кажеше, че има нещо толкова сериозно, колкото рак на панкреаса, вероятно ставаше въпрос за всяко нещо — като се почне от продължителна мигрена и се стигне до гниди.

Това обаче не ме накара да се почувствам по-добре след имейла й. Отсъствието на целувките в края на писмото ме прободе в сърцето.

Истината бе, че много се измъчих, докато реша дали да се прибера за Коледа, или да остана тук. От една страна, смятах, че ще ми е хубаво да видя мама и татко. (О, господи, самата дума „смятах“ вероятно ме превръщаше в още по-жалко подобие на дъщеря, отколкото бях в действителност.) Но нямаше никакво съмнение за това каква щеше да бъде най-важната тема при завръщането ми у дома — сватбата. Ако трябваше да съм честна, желанието ми да прекарам Коледата в разговори за нея беше толкова голямо, колкото и това да се преквалифицирам в собственик на погребално бюро.

Другата причина, свързана с тревогата по завръщането ми, беше дори още по-прозрачна: Джейсън. Щях да се надявам отчаяно да го срещна случайно и в същото време щях да бъда ужасена от тази среща. Честно казано, предпочитах по това време на годината да кипя от празнично веселие, отколкото от разкъсваща ме параноя. А, не, много благодаря!

Така че в крайна сметка решението ми някак си се случи от само себе си. И заради това, че го описвах като решение, то звучеше дори по-преднамерено, отколкото всъщност беше. Не можах да реша какво да направя и затова не направих нищо. А това означаваше, че все още бях тук, когато до Коледа оставаше по-малко и от седмица и на практика нямаше никакъв възможен начин да си ида у дома, дори и да искам. Всеки полет до Манчестър сигурно вече бе резервиран, с изключение на местата, които бяха толкова скъпи, че дори и на някой петролен магнат щеше да му е нужна втора ипотека, за да се сдобие със седалка в самолета.

Но въпреки това продължавах да мисля, че съм постъпила подло. Трябваше да се успокоя, като разбера каква е тази мистериозна болест на майка ми.

Часовата разлика ме принуди да изчакам до следващата сутрин, за да се обадя вкъщи. Сторих го, докато приготвях закуската на децата. Майка ми вдигна след три позвънявания.

— Здравей, Зоуи — каза тя с подходящия за случая обиден тон.

— Мамо, каква е цялата тази история за това, че си сериозно болна? — попитах аз. — Какво става с теб?

— Никога не съм казвала, че съм. Виж, просто казах, че е сериозно. Никога не съм казвала, че е трябвало незабавно да ме приемат в болница или нещо подобно, затова няма нужда да се тревожиш.

— Какво ти има? — настоях аз.

Тя въздъхна:

— Не е нещо, което бих искала да обсъждам по телефона.

— Добре — процедих през зъби аз, като се опитвах да скрия факта, че ми се искаше да я удуша.

— Това просто не е сред нещата, за които да говориш в някой международен телефонен разговор — продължи надменно тя. — И ако си толкова загрижена, трябваше да си дойдеш у дома за Коледа, както би постъпила всяка нормална дъщеря.

— Мамо, да не би да ме изнудваш? — попитах аз, като не успях да скрия раздразнението си.

— Не! — изкрещя вбесено тя.

Замълчах за миг, докато обмислях отговора си.

— Дай ми татко — казах решително аз.

— Той не е тук — информира ме тя. — И между другото, забранено му е изрично да обсъжда с теб здравословните ми проблеми и няма смисъл да се опитваш да изкопчиш нещо от него.

— Майко, понякога си много дразнеща жена — казах й аз.

— Ха! — изписка тя. — Аз ли съм дразнеща? Ти си тази, която ме остави да се чудя какво да правя с една екологично отгледана бронзова пуйка, която тежи точно два килограма и двеста грама. Благодарение на факта, че няма да се появиш.

Поех си дълбоко дъх.

— Виж, мамо, просто ми кажи едно нещо. Това, което имаш, за което доктор Ахмед ти е поставил диагноза, ще те убие ли?

— Не.

— Ще ти причини ли някакви сериозни страдания?

— Не.

— Добре тогава — отвърнах аз. — Ще затварям.

— Зоуи — обади се тя, преди да успея да прекъсна разговора, — няма защо да се тревожиш. Аз просто… исках да го обсъдя с теб лично. Това е всичко. О, няма значение, не е спешно. Нали ще си дойдеш у дома скоро след Коледа, какво пък като не е навръх Коледа?

— Д-д-да — отвърнах несигурно.

— Добре тогава — каза тя. — Тогава ще си поговорим. И нали няма да се тревожиш?