Джейн Костело
Почти женени (10)

Глава 9

Трябваше да призная, че Труди Удкок не беше образец на идеалната английска бавачка. Не знаех точно защо, но може би имаше нещо общо с пищното деколте, косата ала „Ангелите на Чарли“ и шеметните обувки с високи платформи.

Само половин час след като се бяхме запознали обаче, стана ясно, че замайващо фантастичният усет на Труди за блясък въобще не интересуваше Андрю и Емон — двегодишните близнаци, за които тя се грижеше в другия край на дъгообразната алея. За тях Труди беше най-забавният човек, когото някога бяха срещали. Тя притежаваше безгранична енергия, съчетана със забелязваща се палавост, и явно я смятаха за човешкия еквивалент на малък лабрадор, който винаги е в настроение за игри.

Това качество беше илюстрирано много ярко всеки път, когато тя се откъсваше от разговора с възрастните без никакво предупреждение и се отдаваше на своите питомци, като ги гъделичкаше толкова енергично, че можеха да се озоват в отделението за пострадали от произшествия.

— Сега, вие двамата, се успокойте. — Труди се опитваше да си поеме въздух между пристъпите кикот. — Боже, отказах пушенето точно преди да пристигна тук и си мислех, че вече трябва да съм в супер форма. Не знам какво не е наред.

— Значи все още не си готова да участваш в първия си триатлон?

— По-скоро бих се кандидатирала за президент — изпухтя тя.

Изкисках се.

— От колко време си тук?

— От месец и половина. Надявам се, че не си дошла тук, за да срещнеш някой мъж, защото нека те предупредя — местните индивиди не са точно от световна класа. Поне не в Хоуп Фолс.

Не си направих труда да й кажа, че това е последното нещо, което бих си наумила. Вече бях открила мъжа на мечтите си, макар че краят на връзката ни повече приличаше на кошмар.

— С едно изключение обаче — продължи Труди и сниши глас.

— О?

— Твоят човек.

— Кой човек?

— Твоят човек тук! Раян!

— Шшшт! — Уверих се, че децата не са чули. — Наистина ли смяташ така? — попитах небрежно. — Не бях забелязала.

— Дявол да го вземе, да!

— Е — прошепнах аз, — не би могъл да е по-кисел дори да вземаше частни уроци от Ебенезер Скрудж^[1].

— Кисел ли? Искаш да кажеш мрачен — промърмори тя. — Като господин Дарси или онзи, който участваше в миналогодишното шоу „Екс фактор“.

— Както кажеш — ухилих се аз.

— И очевидно си пада разбивач на сърца.

— Нима? Не съм забелязала.

— Значи нещо не е наред със зрението ти.

Разговорът ни беше прекъснат тъкмо навреме от Самюел, който се престраши да се настани на канапето до нас. Той попита:

— Зоуи, ти от Англия ли си?

— Да, миличък — отвърнах и опънах тениската му.

— Аз съм от Хоуп Фолс — заяви той.

— Знам — добавих аз. — И ще остана с теб тук, нали?

— Може ли да дойда в Англия? — продължи той.

— Е, сигурна съм, че някой ден ще можеш — отвърнах аз, като си помислих, че вероятно след петнадесет години той можеше да се присъедини към тълпите американски студенти, които обикалят Европа с раници на гърба.

— А днес? — добави той с надежда.

Руби избухна в кикот и се наведе, за да го прегърне.

— Глупчо — изрече тя и го целуна по главата. — Англия е прекалено далече, за да ходиш днес. Тя дори е по-далече от щата Мейн.

Двете с Труди бяхме разпитани за всичко: като се започне от това какъв език се говори в Англия и се стигне до въпроса дали сме яли гумени мечета. Когато най-сетне отново насочиха вниманието си към телевизора, аз пак се обърнах към Труди:

— Говорехме за мъжете тук. Това значи ли, че не си обвързана?

— Au contraire^[2] — отвърна тя, повдигайки вежди. За първи път чувах някого да произнася френска фраза с такъв плътен йоркширски акцент. — Срещнах идеалния мъж тук. Казах, че мъжете в Хоуп Фолс не са от класа. Моят човек живее в другия край на града.

— Аха.

— Той е дяволски съвършено красив — продължи тя замечтано. — Обичам го ужасно много.

— Как се срещнахте? — попитах аз.

— Ричард е градинар. Грижеше се за дърветата в нашата къща, когато пристигнах. Преглеждаше един от кленовете в дъното на градината. Зърнах го за първи път, когато се беше покатерил на дървото с една резачка. Хвърлих само един поглед на бицепсите му и да ти кажа, вече бях негова.

— Май не можеш да устоиш на мъжага с електрически инструмент?

— Нещо такова — изкиска се тя. — Обаче не е само това. Той е невероятен. Толкова мил и внимателен. Винаги ми казва, че съм прекрасна, дори когато имам пъпка на носа. И винаги ми купува цветя. Може да звучи сантиментално, но умирам за подобни неща.

— Въобще не е сантиментално — уверих я от сърце. — Звучи направо фантастично.

— Слушай — внезапно каза тя, — защо не идеш да си разопаковаш багажа и да вземеш един душ. Аз ще гледам децата, а после можем да излезем да хапнем нещо. Надолу по пътя има едно място, където правят толкова големи пици, че сигурно всяко едно парче съдържа около четири хиляди калории.

— Наистина ли? И нямаш нищо против? — изхленчих аз. Не бих могла да се чувствам по-щастлива дори ако беше предложила да плаща глобите ми за паркиране до края на живота ми, да се яви отново на изпита ми по френски в средното и да не забравя да купува всяка година за рождения ден на пралеля Айрис лавандулова пудра.

— Тръгвай! — нареди тя.

Руби скочи и ме сграбчи за ръката.

— Ще ти покажа стаята, Зоуи.

Качихме се на втория етаж. Когато наближихме свободната стая, почти можех да си представя пред какво щях да се изправя: при гледката на подобна стая обитателите на затвора „Уормуд“ щяха да са в правото си да изпратят жалба. Но когато отворих вратата, бях абсолютно и искрено потресена.

Беше малка, слънчева и изключително подредена. Леглото бе застлано с покривка от бели и пастелни парчета. Стените бяха с цвят на зрели лимони, завесите на прозорците — покрити с яркожълти рози, завързани с панделки от същата гама. Не бих казала, че това бе моят стил — бе леко ала Лаура Ашли^[3], подходяща за романтичния мюзикъл „Седем невести за седмина братя“. Но стаята бе така добре подредена в сравнение с всички останали, че човек едва ли би предположил, че е част от същата къща.

— Как мислиш, красива ли е? — попита Руби.

— Великолепна е — отвърнах аз и стиснах ръката й. — Наистина.

— Казах на татко, че трябва да я направи хубава заради теб — добави гордо тя. — Не е правил това за нито една от другите бавачки.

— О, на какво дължа тази чест?

— Предполагам, че не иска да загуби поредната.

До леглото имаше малка филигранна рамка със снимка на Руби и Самюел.

— Виж! — възкликна Руби, като я посочи.

— Леле! — усмихнах се аз. — Ти и Самюел. Много благодаря!

— Ако искаш, можеш да сложиш снимката на някой друг — добави тя. — Няма да имаме нищо против.

— Бих искала да задържа вашата снимка. Не мога да се сетя за нищо по-хубаво.

Това бе почти вярно. Макар причината, поради която не исках нечия друга снимка в рамката, да бе малко по-сложна.

Ето колко бе нужно: коментар за рамка за снимки — и Джейсън нахлу в мислите ми. Незнайно защо, този път се сетих за първата ни среща преди десет години.

Във филмите любовните истории никога не започваха в задушни барове на фона на машина за караоке, програмирана да свири само и единствено парчетата на Чесни Хоукс^[4]. Обаче в истинския живот семената на важните връзки покълваха именно в такава обикновена обстановка. Такъв беше и нашият случай с Джейсън.

Срещнахме се една вечер, когато бях излязла с приятелките си, а той — с приятелите си. Пътищата ни се пресякоха в един нашумял бар на „Матю Стрийт“ в дните преди да издокарат мястото за туристи, когато младежта се наливаше с чутовни количества коктейли „Текила бум-бум“.

Макар че не можех да си спомня точния развой на разговора ни, знаех, че двамата си паснахме така добре, че непрекъснато очаквах да видя едно малко приятелче с крила и арфа, което да кръжи наоколо.

Когато на следващата сутрин се събудих, се сетих, че ми бе поискал телефона, но не бях сигурна дали го бе запомнил. Но беше. Обади ми се същия ден и когато майка ми чу произношението му, изпадна в истинска паника. Джейсън беше родом от Чешир и що се отнасяше до майка ми, това на практика означаваше, че той бе от аристокрацията.

Всичко започна така. Седем години по-късно бяхме все още заедно и както си мислех, все още много влюбени. Но после се оказа, че си бях мислела много неща.

Бях мислела, че бяхме сродни души. Бях мислела, че щяхме да сме заедно завинаги. Бях мислела, че в деня на сватбата ни, когато пристигна в църквата, където той трябваше да ме чака пред олтара, той също ще е там.

Глупачка. Бях грешала.