Джейн Костело
Почти женени (47)

Глава 46

Когато Раян измъкна телцето на Самюел от езерото, във вените ми бушуваше толкова много адреналин, че ми прилошаваше.

— Не знам как се прави реанимация… — Той прошепна като обезумял.

Преглътнах. Не го бях правила никога преди. Не и на истинско дете. Обучението, през което преминах по време на следването ми, включваше дишане уста в уста върху кукла, родена от огромна купчина желе. Не беше истинско дете. Не беше Самюел.

— Аз знам — отвърнах и избутах Раян.

Сякаш всичко се случваше на забавен ход, механично. Поставих Самюел в точното положение, като отчаяно се надявах, че си спомням правилно. Кристи продължаваше да крещи истерично, че само се обърнала, за да проведе някакви разговор по телефона. Руби стоеше зад мен и ридаеше, беше зарязала колелото си до одеялото за пикник. Единствено Раян не вдигаше никакъв шум. Той коленичи до мен. Беше толкова блед, че приличаше на видение.

— Знаеш ли какво правиш? — Гласът му бе така натежал от ужас, че едва го познах.

— Аз… аз мисля, че да — отвърнах.

Но не знаех дали ще мога.

Единственото, което знаех, бе, че вероятно бях най-добрата надежда за Самюел.

Моля те, Господи, нека всичко завърши добре!

Поставих треперещата си ръка върху челото му, а с другата повдигнах брадичката. После се наведох и се заслушах в дишането му. Но въпреки воя, който идваше зад гърба ми, бях убедена, че не се чува нищо. Гърдите му бяха неподвижни.

Обзе ме паника. Погледнах в устата му, а после обвих устните му с моите, като си повтарях да овладея ситуацията, да не й позволя да ми се изплъзне, да запазя самообладание.

Само дето не можех да се съсредоточа, цялото ми тяло трепереше и се потях като някой наркоман, възстановяващ се от зависимостта си към хероина.

Преброих до пет и започнах дишане уста в уста, като изхвърлих от съзнанието си всички мисли, с изключение на тези, свързани със задачата ми. Отдръпнах се и проверих пулса, като се молех да усетя нещо. Но все още нямаше нищо.

Моля те, Господи, помогни ми! Моля те, Господи, помогни на Самюел!

Опитвах се да остана на автопилот, стараех се да запазя самообладание. Но нямаше смисъл: паниката ме завладя и се тресях толкова силно, че едва успявах да овладея треперенето си, за да продължа с дишането.

— Не го оставяй да умре, Зоуи — прошепна Раян. — Моля те, не го оставяй да умре.

В главата ми бушуваха думите на Раян, плачът на Руби и воплите на Кристи. И неумолимата и агонизираща безжизненост на Самюел.

Всемогъщи Боже, дай ми сила, за да направя това. Моля те, Господи! Моля те!

Поех си дълбоко дъх и затворих очи.

Мога да го направя, нали?

Мога да го направя.

Зоуи, можеш да го направиш!

Не разбрах как и защо, но изведнъж заобикалящият ме шум заглъхна в нищото.

Зоуи, можеш да го направиш!

Надвесих се над него и отново започнах дишане уста в уста. След пет вдишвания се отдръпнах и проверих пулса на Самюел. Бях поставила пръстите си на трахеята му, но все още не усещах нищо. Опитах малко по-надолу — може би не бях опипала правилното място.

Зоуи, няма да го оставиш да умре!

Отново поех дълбоко дъх, после се приведох и започнах с дишането.

Едно вдишване.

Две вдишвания.

Три вдишвания.

Изведнъж гърдите на Самюел се повдигнаха. Отдръпнах се. Бях шокирана, зашеметена и удивена, когато видях как личицето му се съживяваше.

От устата му бликаше вода. Той кашляше неистово.

После се разплака. Той плачеше и плачеше, и плачеше.

Това беше най-прекрасният звук, който бях чувала през живота си.