Джейн Костело
Почти женени (24)

Глава 23

След като на прага на църквата ми беше съобщено, че бъдещият ми съпруг ми е вързал тенекия, остатъкът от деня леко ми се губеше.

Помнех, че шаферките и шаферите се караха чия бе вината, а Уин цапардоса приятеля си с вече повехналия букет калии, след като той попита дали въпреки това ще има сватбено тържество.

Помнех, че всеки предлагаше другия да свърши неприятната работа и да каже на близо стотината гости, че шоуто бе свършило още преди да е започнало.

Помнех, че горкият татко искаше да остане с мен, но най-накрая го убедиха да иде и да съобщи новината на мама.

Помнех, че докато около нас хаосът се разрастваше, Джесика ме избута обратно в колата и нареди на шофьора да даде газ, сякаш току-що бе спечелила второстепенна роля в сериала „Суини“.

— Какъв негодник! — не спираше да се възмущава тя. — Пълен и завършен негодник. Не мога да повярвам. Искам да кажа… Уф! Негодникът му с негодник!

После спря за миг.

— Извинявай — промълви смутено. — Не исках да крещя. Ти си тази, която трябва да крещи, а не аз. И все пак… ама че негодник. Просто не мога да повярвам. Ох, извинявай! Добре ли си?

Свих рамене.

— Не знам — отвърнах аз. Чувствах се толкова вцепенена, сякаш ми бяха сложили упойка. Спомням си, че си мислех, че след като не плача, значи съм добре.

— Работата е там — продължи тя, — че надали ще искаш да се омъжиш за някого, който върши подобни неща, Зоуи. Какво си е мислил? Сигурно въобще не е помислил.

Погледнах към роклята си — моята красива копринена рокля с цвят на слонова кост, която бях купила на такава безумна цена, че трябваше да я доставят заедно с шишенце успокоителни. Точно отпред на полата имаше малка треска. Потърках я с нокътя на средния си пръст и я измъкнах внимателно. Платът се събра.

— Не е като да кажеш, че не е имал достатъчно години, през които е можело да те зареже — бръщолевеше Джесика. — Можеше да го направи преди шест месеца и да не те подлага на това. Или поне да беше изчакал края на медения месец, когато можеше да го направи като хората и да получи развод. В наши дни вече не е толкова трудно.

Загледах се през прозореца. Изведнъж се зачудих какво ли правеше бедната ми майка. Вероятно крещеше толкова високо, че можеха да я чуят жителите на Нюкасъл, седнали да обядват.

— Като сбарам Нийл, ще го убия! — заканваше се Джесика. — Нали е кум, той трябваше да доведе младоженеца тук, дори ако се наложи да го върже и да му запуши устата.

Телефонът й започна да вибрира. Тя го отвори с един замах и залепи слушалката до ухото си, дори не успях да видя движението на ръката й.

— Къде си, по дяволите? — Можех да си представя Нийл, който трепереше от страх в другия край на линията. Едва ли би било достатъчно да кажа, че в тяхната връзка Джесика беше мъжът. Според мен Нийл никога не се бе проявявал като такъв.

— Най-вече — продължи тя с толкова гръмовен глас, че косата около ушите му сигурно се поопърли — къде е онзи негодник, дето е твой приятел?

Не можах да чуя отговора на Нийл. Но както се оказа, не бе и нужно.

— Какво искаш да кажеш с това, че ще ми съобщиш по-късно? — Джесика звучеше така, сякаш всеки момент щеше да издаде заповед за обезглавяването му. — Кажи ми сега. Нийл? Нийл? Недей да затваряш телефона. Сериозна съм. Никога през живота си не съм била по-сериозна. Ако ми затвориш, ще…

Той й бе затворил.

— Проклятие — ядоса се тя. — Проклятие! Проклятие!

Загледахме се мълчаливо през прозореца.

— С него ли беше? — накрая не се сдържах и попитах. — Искам да кажа… с Джейсън?

Тя въздъхна и кимна.

— Не ми каза много. Всъщност нищо не ми каза. О, съжалявам миличка, наистина съжалявам. Това е ужасно. Дяволски ужасно. Не мисля, че някога съм познавала… — Тя избърса една сълза и седна, като започна да клати глава и да мънка като човек в ранните фази на посттравматично стресово разстройство.

Когато стигнахме до къщата, докато мушках ключа си във входната врата, осъзнах, че ми се ходи до тоалетна. Всъщност едвам издържах. Всеки мускул от тазовата ми диафрагма се бе напрегнал толкова, че имах чувството, че тренирам някакъв състезателен спорт. Чудех се как ли щях да се справя с това, ако в този момент се намирах на мястото, където трябваше да се намирам.

Отиването до тоалетната ми отне повече време, отколкото бях очаквала, благодарение на шлейфа, дълъг повече от метър, и множеството волани на полата, които почти изпълниха стаята. Канех се да изляза от банята, когато чух хората да слизат към долния етаж. Гласът на майка ми беше най-висок.

— Ама че тъпанар! — крещеше тя. — Ама че проклет, долен тъпанар! Какъв проклет егоистичен тъпанар! Предполагам, не в Чешир не е кой знае колко голяма работа да бъдат хвърлени на вятъра сто двадесет и два пая с аспержи или пък сто двадесет и два муса с лимон и къри.

— Не къри, а пюре от зеленчуци — поправи я Деси.

— Нали и аз това казах! — сопна се майка ми. — Въпросът е, че всичко това се намира в залата заедно с диджей, на когото платихме триста и петдесет паунда за една вечер, и дванадесет абсолютно ненужни украшения от колии за масите.

— Калии — поправи я Деси.

— Какво? — отвърна майка.

— Казват се калии — повтори Деси.

— Това не е нищо… После идва ред на захаросаните бадеми с прасковена глазура — продължи майка ми, без да му обръща внимание. — Какво точно трябва да направи нашата Зоуи със сто двадесет и две кошнички със захаросани бадеми с прасковена глазура?

Опитах се да отворя безшумно вратата на банята, но пантите не бяха смазвани от 1991 година насам.

— Зоуи? Зоуи! Ти ли си това? — провикна се майка ми и се понесе по стълбите, следвана от Деси, леля Линда и още неколцина членове на организацията „Слабеещ свят — отрядът по степ“.

— О, миличкаа! — изкрещя тя и ме прегърна стремително. Притискаше ме така силно, че чак тиарата ми падна.

Когато се откъсна от мен, собствената й шапка — аксесоарът, който беше точно копие на дизайнерските творения на Филип Трейси — също се бе поразместила. Това прободе сърцето ми.

Майка ми винаги е била безупречна. Може и да беше с двадесет години по-възрастна от футболните съпруги и гаджета, но подходът й към поддръжката на изряден външен вид би засрамил дори и Алекс Къран^[1]. Понякога си мислех, че би предпочела да й ампутират пръстите на ръцете, отколкото да се появи пред хората, без да е лакирана.

Но в този момент тя не беше безупречна. В този момент, когато се отдръпна от мен и ме сграбчи за ръцете, сякаш се канех да избягам някъде, имаше толкова много спирала по бузите си, че човек можеше да си помисли, че експериментира с готическата мода.

— Мамо, аз…

— Не казвай нищо! — отвърна тя и отново ме прегърна в хватката на гросмайстор по таекуондо. — Не е нужно да казваш нищо. Този проклет тъпанар. Знаех си, че не те заслужава.

— Мамо, допреди час ти го обожаваше — припомних й аз.

Тя подсмръкна.

— Никога не съм харесвала косата му. Винаги съм смятала, че не трябва да се доверяваш на мъж, който си боядисва косата. Той си боядисваше косата, нали?

Въздъхнах и затворих очи.

Усещах как се кани да запротестира отново, но тогава тя нарече:

— О, боже! Аз съм виновна. Защо? — намръщих се аз.

— Не трябваше да позволя да се случи това.

Деси се ококори и дръпна от цигарата си.

— Зоуи, как се чувстваш? — попита той, докато издишваше дима.

— Аз ли? — отвърнах. — Ами… всъщност не знам.

И тогава те се намръщиха. Ако всеки един от тях беше помолен да прецени душевното ми състояние в този момент, то в такъв случай трябваше да прекарам следващите двадесет години заключена в тапицирана стая в някоя психиатрична болница. Според тях трябваше да ридая, да наричам Джейсън „негодник“ и „тъпанар“ и с всички останали обидни епитети, които можеше да съществуват. Но умувайки над отминалите събития (съжалявам, че отново използвам тази дума), аз бях в шок. Сигурно е било така, защото сълзите се появиха по-късно, в огромни количества. Не спирах да плача зад вратата на горещата свободна стая в къщата на нашите, където се преместих, чувствайки се като някой жалък, пораснал тийнейджър.

В седмиците след сватбения ми ден плачех толкова много, че бузите ми бяха станали груби като чифт сурови екологично чисти пилешки гърди. Слушах сърцераздирателни любовни песни и се отдавах на спомените за първата ни целувки, първия ни уикенд в Езерната област, за деня, когато се преместихме в къщата ни.

Но никога не го наругах дори и наум. Защото все още го обичах. Знаех, че не бива. Но го обичах.