Джейн Костело
Почти женени (64)

Глава 63

Преди Руби и Самюел гледаха толкова много анимационни филми по телевизията, че когато пораснеха, ги грозеше опасността да повярват, че светът е населен с малки жълти човечета като тези от семейство Симпсън. Но вече не бе така. Животът вече не се диктуваше от капризите на програмните директори. „Спондж Боб квадратни гащи“ вече не представляваше онази могъща и вездесъща сила в живота ни. Те вече не седяха като омагьосани, втренчени в екрана в продължение на часове. И ако попитахте тях, щяха да ви кажат, че имат по-интересни неща за правене.

Между другото, не го казвам със самодоволство, не твърдя, че съм Джо Фрост^[1]. Трябваше да си призная, че напоследък под „по-интересни неща“ се разбираше да придадеш на косата на Барби нов фънки вид с чифт пластмасови детски ножици (Самюел) и да намажеш главата на Спайдърмен с лака ми за нокти с цвят „Тропически залез“ (Руби). Но въпреки всичко, бяхме извървели дълъг път.

Обаче не можех да заявя, че двете деца не продължаваха да се наслаждават на редките часове, прекарани пред телевизора. Но тъй като времето бе станало толкова влажно и студено, че имахме чувството, че се намираме в крайбрежния град Скегнес през ноември, ни се искаше да се настаним удобно и да не правим нищо по-енергично от един щателен сеанс, по време на който непрекъснато превключваме каналите.

Руби беше поела управлението на дистанционното и бе пуснала нещо, което веднага привлече вниманието й: Джеймс Бонд.

— Зоуи, всички ли в Англия се обличат като него? — попита тя, докато се беше вторачила учудено в смокинга на Роджър Мур. Даваха епизода „Шпионинът, който ме обичаше“, сниман в края на седемдесетте години. Това означаваше, че реверите на всички герои във филма бяха толкова широки, че човек можеше да паркира цяло волво върху тях.

— Не през цялото време, миличка.

Тя отново се извърна към телевизора. На екрана се появи Барбара Бах, облечена в рокля, която напомняше на нещо, което можете да видите окачено по прозорците на някое паянтово бунгало.

— Красива е, нали? — Руби изрече замечтано.

— Да — съгласих се аз и хвърлих поглед към Раян, седнал на другия край на канапето.

На лицето му светна една от онези усмивки, които караха сърцето ми да спре. Вратът ми почервеня. Този факт продължаваше да ми се струва доста странен не само заради нестихващата мъка по Джейсън. Беше странно, защото двамата с Раян бяхме правили заедно неща, които бяха доста по-интимни от една свенлива усмивка. И въпреки всичко, нещо толкова обикновено, като тази усмивка, която не събуждаше неприлични помисли, нито беше мръснишка, действаше върху тялото ми, меко казано, разтърсващо.

Потокът на мислите ми бе прекъснат, когато известната музика от филма за агент 007 загърмя в тонколоните на телевизора и двете деца се надвесиха напред в трескаво очакване.

— Ето на това се казва истински мъж — заявих аз, когато Роджър Мур обви в прегръдките си Барбара Бах, след като я беше спасил от суперзлодея Челюсти. — Въпреки противната прическа и махагоновия тен.

Раян се подсмихна и се възползва от момента, за да се надвеси над мен, тъй като вниманието на децата не можеше да бъде отклонено от нищо друго, освен от сеизмична вълна.

— Бих направил това за теб — подразни ме той и целуна ухото ми.

Отдръпнах се.

— Няма начин.

— Има — настоя той. — Въобще няма да е проблем.

— Е — отвърнах аз, — като се има предвид, че е малко вероятно скоро да се озовем в морето на Сардиния, за твое щастие няма да ти се налага да го доказваш.

Той се канеше да възрази отново, когато телефонът ми иззвъня.

— Прати много поздрави на майка си — каза Раян и пак се изправи.

Тъй като Коледа наближаваше с пълна пара, тя ми звънеше толкова често, че сметката й за следващото тримесечие сигурно щеше да съперничи на тази на някоя от стоте компании с най-висока пазарна стойност на лондонската фондова борса. Тъкмо се канех да вдигна телефона, когато погледнах към екрана. Кръвта се оттегли от лицето ми. Веднага разпознах номера, който и миналия път се беше опитвал да се свърже с мен.

— Какво има? — попита Раян.

— О, ами нищо — измърморих аз. — Просто майка ми, както предположи. Ще изляза да поговоря навън, за да не те притеснявам.

Когато излязох от всекидневната, се запрепъвах по стълбището с цялата грация, на която беше способно някое пияно магаре. Стигнах стаята си, а пръстът ми трепереше над копчето със зелената слушалка. И продължи да трепери и да трепери. Дъвчех устни и се молех за сила, но в крайна сметка всичко приключи с това, че прехапах езика си. Накрая вдигнах.

— Ало? — изкряках аз. — Джейсън? Ало?