Джейн Костело
Почти женени (88)

Глава 87

Майка ми беше избързала напред към ритуалната зала. Останахме тримата с татко и Труди. Когато се качихме в таксито, усетих колко различно се чувствам този път. Не бях нервна. Не бях дори особено развълнувана. Бях просто вцепенена.

Преди да сте започнали да се чудите, ви уверявам, че не ме бе хванало шубето. Комбинацията от лекарствата и трите чаши шампанско беше толкова мощна, че би упоила и вълнест мамут.

— Добре ли си, мила? — Татко стисна ръката ми.

— Разбира се — отвърнах аз и се насилих да се усмихна. — Просто съм леко… замаяна всъщност. Мисля, че може би е заради хапчетата.

Изведнъж баща ми придоби изключително разтревожено изражение.

— Сигурна си в това, което правиш, нали?

— Какво искаш да кажеш, татко? — попитах шокирано.

— Исках да кажа, дали си сигурна, че постъпваш правилно? Дали обичаш Джейсън? Дали сте създадени един за друг?

Поколебах се и оставих думите му да достигнат до съзнанието ми.

— За бога, татко, разбира се… че е така. Естествено.

— Само дето…

— Татко — прекъснах го аз. — Сигурна съм.

Той ме погледна в очите.

— Добре, скъпа, добре.

През остатъка от пътуването цареше пълна тишина. Без никакви въодушевени глуповати хихикания. Без никакви закачки с шофьора. Беше толкова безрадостно, че когато на някакъв светофар спряхме до една катафалка, не можах да не забележа, че пътниците в нея изглеждаха така, сякаш се забавляват доста по-добре от нас.

— Ще ходите ли на меден месец? — обади се Труди. — Току-що се сетих, че така и не съм те попитала.

— Не. Джейсън не иска. През април бил резервирал уикенд за ергенското парти на приятеля си Джим и не можем да си позволим и двете неща.

— О! — Труди се обърна и отново се втренчи през прозореца.

Когато пристигнахме до ритуалната зала на улица „Олд хол“, колата спря в единия край на пътя. Отворих вратата и започнах да се измъквам, но тъкмо когато бях стъпила с единия крак на тротоара, някой ме издебна.

— Юху! Да знаеш каква изненада имам за теб! — Майка ми нададе боен вик и ме повлече, сякаш бях чувал с картофи.

— К-к-каква? — заекнах аз, избърсах носа си и изтрих фон дьо тена от горната си устна, който бяхме поставили за шести път малко по-рано.

— Дошли са от вестник „Еко“, Зоуи, от „Еко“! Ще се превърнеш в сензация от първа страница!

— Какво? — попитах аз, като се надявах да съм я разбрала погрешно. — Кой ги покани?

— О, не се тревожи за това! — изкрещя майка ми. — Хайде, Зоуи, всяко едно момиче на твоята възраст би искало да бъде щракнато от патараците!

— Искаш да кажеш от папараците, мамо.

— Точно това казах. Това, което правят за списание „ОК!“. Съвсем спокойно мога да кажа, че си красива колкото някои от съпругите и приятелките на известните футболисти. Само като се сетя за онази, чиято снимка беше във вестника миналия ден. Виждала съм сурови пилета с по-хубави крака.

Нервна млада репортерка кръжеше пред стъклената врата и дъвчеше края на молива си като някой гладен помияр, ръфащ парче кокал. Сграбчих майка ми за ръката и се опитах да я спра.

— Мамо — отсякох аз, — не желая да пишат за мен в „Еко“. Наистина не искам.

— Разбира се, че искаш! — изкрещя тя и направи отчаяна физиономия. — Зоуи, та ти обожаваш „Еко“.

Беше повече от ужасно, когато майка ми ме бе компрометирала с безплатна обява във вестника, за да „отбележи“ двадесет и първия ми рожден ден, като сподели с целия свят снимката ми, където бях закръглено малко момиченце, вдигнало полата си, за да покаже прелестен чифт кюлоти на кафяви и оранжеви райета.

— Тази сватба трябваше да се вдигне без много шум — казах й аз. — Не искам целият квартал по крайбрежието на Мърси да чете за нея във вестника.

— Не ставай глупава — сгълча ме тя. Очевидно беше убедена, че такъв шанс изниква само веднъж в живота. — Смятат, че ще се получи прекрасна статия. Млада жена, която е била изоставена пред олтара, най-сетне си връща съпруга.

Сърцето ми се сви.

— Вече си представям заглавието — ликуващо продължи майка ми. — „Втория път булката Зоуи имаше повече късмет и отново се завърна пред олтара“. О, доста е добро! Трябваше да си изкарвам прехраната с това!

— Значи ти си ги поканила.

— Ъъъ… сега нека те представя на Мишел — каза мама, без да ми обръща внимание. — Тя е журналистка.

— Ъм… здравейте. Аз съм Манди. — Репортерката ми подаде ръка. — Всъщност все още не съм точно журналистка. Стажувам. Но майка ви е права. В редакцията наистина са много заинтригувани от историята ви.

— Вижте, съжалявам, но не желая да го правя — заявих с извинителен тон. — Исках сватбата да премине без много шум. Все още никой не знае за нея. Наистина съжалявам.

— О! — промълви обезсърчено тя. — Е, няма значение. Това е вашият ден. Напълно ви разбирам.

— Благодаря…

— Просто така се надявах това да се окаже големият ми пробив. От вестника планираха да публикуват историята на трета страница. Щях да я изрежа и да я използвам, за да кандидатствам в колежа по журналистика.

Въздъхнах.

— Не се тревожете — подсмръкна тя. — Работата в супермаркета „Нето“ не е чак толкова лоша.

Изпъшках.

— О, господи, добре де. Но да свършваме бързо с това.

След двуминутно интервю и три набързо нагласени снимки, на всяка една от които майка ми успяваше някак си да цъфне, я повлякох вътре, издухах си носа и се опитах да се стегна.

— Провери дали си изключила телефона си — каза ми татко.

— О, да, разбира се — отвърнах аз. Чувствах се толкова замаяна, както никога досега.

Канех се да извадя телефона от малката си сатенена чанта, когато изведнъж почувствах непреодолимо желание да попитам Труди за нещо.

— Труди — прошепнах аз, — смятам, че… искам да кажа, че…

— Какво? — попита тя.

— Каза ли на Раян, че ще идваш в Англия заради сватбата ми?

Труди се поколеба за миг, а после кимна.

— Да, миличка. Нали нямаш нищо против?

— Не — уверих я аз. Настроението ми моментално се поправи. — Просто… Е, значи знае, че ще се женя днес. Сега? Тук?

Тя отново кимна.

— Добре. Просто се чудех. Това е всичко. — Когато погледнах към телефона си, прехапах устни. Нямах пропуснати повиквания.

Влязохме в залата през централния вход. Поздрави ни една жена с пухкава коса, която въпреки строгата си права пола ми напомняше на госпожа Бийтън.

— Зоуи?

Кимнах.

— Аз съм една от помощничките. Влизай там. — Тя посочи стаята, която се намираше в десния й край. — Джейсън те чака. Много е развълнуван.

Значи този път се бе появил.

Знаех, че трябваше да изпитвам въодушевление, но не беше така. Просто се чувствах странно. Това до голяма степен се дължеше на онези проклети хапчета против хрема.

— Готова ли си, мила? — попита татко.

— Готова, както винаги.

Огромните врати се отвориха едновременно.

Джейсън се обърна и засия.

Родителите му си размениха доволни погледи.

А майка ми леко докосваше очите си с една кърпичка, както обикновено правеше в края на мюзикъла „Звукът на музиката“.

Понесох се към предната част на залата. Имах чувството, че бях напуснала тялото си и наблюдавам всичко отстрани. Когато застанах до Джейсън, Труди и баща ми се отдръпнаха назад. Тогава лицето по гражданско състояние започна да говори. Той говореше ли, говореше. Но не можех да схвана какво казваше, защото в кръвта ми бушуваха шампанското и лекарствата. Всичко, което успявах да доловя, бяха три кратки думи: Раян, къде си?

Обърнах се и се втренчих към вратата, като бавно повтарях думите си, а очите ми започнаха да се наливат със сълзи.

Раян. Къде си?

Тогава сякаш изведнъж се събудих от някакъв сън и чух как лицето по гражданско състояние произнесе името ми с умолителен тон в очакване на отговора ми. Но преди да успея да го направя, в съзнанието ми, подобно на някой разярен рицар, който не беше в настроение за спорове, нахлу още една мисъл. Това беше нещо, което дълбоко в себе си съм знаела през цялото време.

Исках Раян.

Нуждаех се от Раян.

Всемогъщи боже, та аз съм влюбена в Раян!

— Зоуи? — Джейсън улови ръката ми. — Какво става?

Отново се обърнах към вратата. Исках от все сърце тя да се отвори с трясък.

Не се случи нищо подобно. Трябваше да се примиря с една толкова разочароваща истина и тя буквално ме разтърси до дъното на душата ми: Раян нямаше да дойде, за да ме спаси.

— Мамка му! — чух се да промълвявам. — Мамка му, мамка му и пак мамка му!

— Зоуи, плашиш ме — обади се Джейсън. — Наред ли е всичко?

Точно в момента, когато изпитах нуждата отново да си издухам носа, осъзнах, че трябваше да му кажа това, което ми бе просветнало в този момент.

— Оффф, Джейсън — казах аз. Носът ми ме бе надвил.

— Какво? — попита той.

— Не — повторих аз. — Нищо не е наред.

Очите му се разшириха, а гостите в залата ахнаха.

Обърнах се към вратата. Все още не губех надежда. Но тя си стоеше непоколебимо затворена.

След като нямаше кой да ме спаси — след като Раян нямаше да ме спаси — щеше да се наложи аз да се спася.

— Труди, може ли още една кърпичка? — промълвих аз и протегнах ръка. След като тя ми я подаде, последва въздишка на облекчение.

— Господи — измърмори Джейсън, — за миг си помислих, че ще кажеш, че се отказваш, а не че просто искаш да си издухаш носа.

Залата избухна в кикот. Лицето по гражданско състояние, Труди, майка ми, родителите на Джейсън…

— Джейсън — промълвих аз, — точно това исках да кажа. Отказвам се. Съжалявам, но не мога да го направя.

 

 

Майка ми блъскаше вратата на тоалетната към ритуалната зала толкова силно, че бях убедена, че юмрукът й щеше да пробие дупка в нея.

— Зоуи! — крещеше тя. — Зоуи! Излизай веднага! Говори майка ти и… и ти ще правиш това, което ти се казва.

Развих и откъснах още едно парче от тоалетната хартия, за да издухам носа си. Тя беше евтина и грапава, съвсем различна от моите „невероятни, ултра успокояващи ароматизирани“ кърпички за нос, и имах чувството, че в хартията бяха втъкани стъклени нишки.

— Зоуи! — изрева майка ми, а гласът й се извисяваше до височината на мяукането на някоя биеща се улична котка. — Млада госпожице, това е нелепо. Знаем, че си вътре.

После долових гласа на Труди:

— Слушайте, госпожо Мур — промълви тя съчувствено, — защо не пийнете чаша чай и не оставите на мен да опитам?

— При цялото ми уважение, Труди — възрази майка ми с въздишка, — Зоуи е моя дъщеря. Единственият човек, от когото се нуждае в момента, е майка й. Така че ако обичаш…

— Ще ни оставиш ли за минута, мамо? — прекъснах я аз от другия край на вратата.

— Зоуи! — изкряска тя. — Няма да те оставя и за минута. Излизай оттам веднага и тръгвай към олтара. Ангажирали сме залата само за двадесет и пет минути, което означава, че разполагаш с точно две минути и половина, за да си свършим работата докрай. Хората за следващата сватба чакат навън. Хайде, момиченце, стига си се ослушвала, а действай.

Поех си дълбоко дъх, изправих се и отворих вратата.

— Мамо…

Тя ме сграбчи за ръката и се опита да ме повлече към изхода, но аз се вкопчих във вратата на тоалетната като някое ядосано хлапе, което отказва да си легне.

— Какви ги вършиш! — изписка тя, като се отказа от идеята си да ме повлече, но не и от подхванатата тема. — Хайде! Трябва да побързаш!

Не помръднах.

— Мамо, моля те, нека ти обясня нещо.

— Но…

— Шшшт! — Вдигнах властно пръст към устните си. — Шшшт! Не казвай и думичка, преди да съм приключила.

— Зоуи, аз…

— Шшшт! — повторих аз и отново долепих пръст към устните си.

Едва ли някога бях шъткала на майка си. Въпреки обстоятелствата, една съвсем малка и лукава част от мен се забавляваше.

Майка ми се нацупи, а после кимна неохотно.

— Мамо, първото нещо, което искам да ти кажа, е, че много съжалявам за това, което преживя. Нито една майка на бъдещата булка не бива да преживее две сватби и да не види дъщеря си омъжена на нито една от тях.

— Е, можеш съвсем лесно да промениш това…

— Мамо! — Отново вдигнах пръст към устните си. Тя затвори уста, но това й костваше толкова много усилия, че сякаш наблюдавах човек, който се опитва да затръшне багажника на претъпкан „Мини Купър“.

— Трябва да постъпя така, както смятам, че е правилно — продължих аз. — А истината е, че Джейсън не е мъжът за мен.

— Да не би да си решила да му отмъстиш по този начин? — попита строго тя. — Задето те заряза първия път?

— Не, мамо. Няма такова нещо. Бях ядосана заради това, което стори Джейсън. Всъщност бях съсипана, но му простих. Простих му до такава степен, че бях готова да опитам отново. Или поне така си мислех.

— Е, на какво се дължи големият обрат? — Тя беше разгневена.

Въздъхнах.

— Джейсън е… прекрасен. Всъщност съм сигурна, че той ще бъде страхотен съпруг за някоя друга жена. Съвсем просто е, мамо. Аз вече не го обичам.

— Напротив — настояваше тя. — Зоуи, обичала си го цели седем години.

— Така е, мамо. Но вече не го обичам. Толкова дълго време смятах, че ще бъдем заедно завинаги. Но понякога не се получава. Някога го обичах, но се промених. Може би и двамата сме се променили. И макар че много те обичам, мамо, в този случай ще трябва да ми позволиш да направя това, което смятам, че е редно. И да ми се довериш.

Устните на майка ми затрепериха и тя извади кърпичката си.

— Вярвам ти — измърмори тя и издуха носа си.

— Така е, но понякога се отнасяш с мен така, сякаш все още съм момиченце, мамо — прегърнах я аз. — А аз не съм. На двадесет и осем години съм. Вече съм пораснала.

— Правя го само защото те обичам — подсмръкна тя.

— Знам, мамо — казах аз и я притиснах към себе си.

Мама кимна толкова разпалено, че имаше опасност изкуствените й кичури да изпопадат.

— Права си, Зоуи. Разбира се, че си права. И трябва да призная, че… през цялото време баща ти е бил прав.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.

— Предполагам, че винаги е знаел, че можеш да се справиш сама в живота. Идваше ми да го удуша, когато каза, че смята, че заминаването ти в Америка ще ти се отрази добре. Не можех да го проумея. Обвиних го, че не се притеснява за теб така, както аз. Но сега знам, че не е било така. И вероятно наистина ти се е отразило добре — въздъхна тя.

— О, мамо. — Отново я прегърнах.

Тя ме притисна към себе си, а после се отдръпна и продължи:

— Толкова се гордея с теб, Зоуи. Вероятно не ти го казвам толкова често, колкото би трябвало, но наистина е така. Когато те родих на шестнадесет години, мнозина ни гледаха с презрение. Говореха, че двамата с баща ти няма да останем заедно и че ти ще се превърнеш в някакъв хулиган или нещо подобно, защото си се появила като резултат от тийнейджърска бременност. Но ти си умна и красива, ти си всичко, което някога бих искала да представлява дъщеря ми. Такава късметлийка съм, че те имам.

Задушавах се. Винаги съм знаела колко много ме обича мама, но никога преди това не я бях чувала да казва нещо подобно. Усмихнах се. В този момент тя съзря отражението си в огледалото и ахна:

— Тези дяволски кичури — изсумтя тя, измъкна ги и ги захвърли в кошчето. После се обърна към мен: — Е, предполагам, че ще трябва веднага да ида и да съобщя на всички останали, че няма да промениш решението си.

Запъти се към вратата и тъкмо се канеше да я отвори, когато се поколеба.

— Само още нещо, Зоуи.

— Да, мамо?

— Има ли замесен друг мъж? Заради друг ли го направи?

Погледнах към Труди. Но защо ли смятах, че тя щеше да знае отговора.

Дали има замесен друг мъж? Ами да видим…

Влюбена ли съм в някой друг?

Да.

А той дали е влюбен в мен?

Спомних си как бях стояла в предната част на ритуалната зала и се бях обръщала изпълнена с очакване, за да гледам към вратата, която така и не се бе отворила.

— Не, мамо — признах аз и гърлото ми се стегна. — Няма замесен друг мъж.

Когато майка ми излезе, Труди ме сграбчи за ръката и каза:

— Хайде, двете с теб трябва да се разкараме от това място.

Поех си дълбоко дъх.

— Дяволски си права.

Труди застана начело и се запътихме към изхода. Бяхме на около метър от него, когато съзрях Джейсън. Той изглеждаше разярен.

— Съжалявам — промълвих аз, а сърцето ми блъскаше в гърдите. — Наистина, наистина съжалявам.

— Предполагам, смяташ, че заслужавам това, нали? — попита той със стиснати юмруци.

— Не — отвърнах искрено. — Не смятам така. Никой от двама ни не го заслужава.

Той изсумтя.

— Не знам какво да кажа, Джейсън. Знам само, че не исках да те нараня. Точно както и ти не си искал да ме нараниш. Ето защо съжалявам — повторих аз. — Ужасно съжалявам.

Това беше единственото нещо, което успях да измисля. Но очевидно Джейсън не искаше да чуе точно това. Обърнах се, чувствах се безкрайно тъжна. Тръгнах към вратата.

— Зоуи — извика той.

Завъртях се и срещнах погледа му. Пое си дълбоко дъх и смръщи вежди.

— На добър час! — промълви той.

 

 

С Труди се препъвахме по улицата пред ритуалната зала. И двете треперехме, но не усещахме студа. Съзряхме едно такси и тя се размаха така, сякаш се опитваше да спре пътнически реактивен самолет.

Когато се наместихме на задната седалка, тя каза:

— Е, миличка, къде искаш да отидем?

— Нямам никаква представа.

— Закарайте ни в някой бар — нареди тя на шофьора. Решението не подлежеше на възражения.

— Сладурано, в този град има около деветстотин бара — ухили се той. — Може би би било хубаво да доуточниш.

— Където пожелаете. Но да е приятно. Вие изберете.

Пет минути по-късно пристигнахме пред „Балтийска флота“ — приличен и уютен бар, пълен с бирени бъчви, осветен от пукащи факли, които буквално можеха да опърлят веждите на посетителите. Когато влязохме, поисках място в ъгъла, докато Труди се насочи към бара.

Взрях се в пламъците, докато чаках Труди, която се върна с две огромни уискита.

— Изпий това — каза ми тя.

Уискито не спадаше към напитките, които обикновено пиех. Когато отпих първата глътка, не можах да не си помисля, че има вкус на зимна течност за чистачки. Но когато топлината му се разля по тялото ми, не можех да отрека ползата му.

— Е, ама че ден! — каза тя.

— И то единствено благодарение на мен.

— Останах с впечатлението, че се втурна малко прибързано към тази сватба. Права ли съм?

— Може би — съгласих се аз. — Но знаеш ли коя е най-жалката подробност?

— Коя?

— Мисля, че съм влюбена в Раян. Не, зарежи това. Не мисля, а съм съвсем сигурна.

— Не думай — обади се иронично тя. — Но кое му е жалкото? Може би той също те обича.

— Едва ли.

Тя се намръщи.

— За бога, ако случилото се ти е дало някакъв урок, то той е, че трябва да следваш истинските си чувства, а не да си мълчиш.

— Хм!

— Така че му се обади и му го кажи.

Погледнах към питието си, а после пак към нея. Самата мисъл отново ме накара да се почувствам замаяна. Но отпих още една глътка. При това голяма.

— Права си — добавих аз. Кръвта ми кипеше от адреналина. — Ти си абсолютно права.

Изведнъж ме обзе завладяващото чувство, че този разговор щеше да се окаже най-важният в живота ми. Щях да кажа на Раян, че го обичам, да става каквото ще. Решително пъхнах ръка в чантата си и осъзнах, че телефонът ми не беше там.

— Дявол да го вземе! Телефонът ми е останал в тоалетната на ритуалната зала. Вероятно сега се намира върху автомата за тампони.

— Ето, използвай моя — предложи Труди и затършува в чантата си. Когато го извади, той вибрираше. — Божке! Имам към десет пропуснати повиквания — обясни тя и вдигна телефона. — Ейо!

Успях единствено да чуя някакъв приглушен глас и Труди ми показа с жестове, че ще излезе да говори навън, за да може да чува добре. Наблюдавах я леко заинтригувана как стоя до вратата цели десет минути и жестикулираше като някой превъзбуден футболен мениджър.

Когато се стовари на стола до мен, изглеждаше подозрително неспокойна.

— Наред ли е всичко? — попитах аз.

— Ам?

— Просто те попитах дали всичко е наред? — повторих аз. — Изглеждаш малко странно след този разговор.

— Аз ли? Не, добре съм. — Отговорът й беше, меко казано, пренебрежителен. — Просто упътвах един човек.

— Докъде?

Тя прочисти гърлото си и отново смени мястото си.

— Ъъъ… до магазин „Праймарк“, онзи, който е в град Барнели. Отивам само да взема някакъв чипс. Искаш ли?

— Не. Ще ми дадеш ли телефона си? — попитах отчаяно. Бях убедена, че ако Труди не ми го даде скоро, рискувам да се откажа на бърза ръка от цялата тази работа. Шубето щеше да ме е хванало по-бързо, отколкото бихте произнесли „най-голямото мекотело на света“.

— Само секунда! — Тя се втурна към бара, а аз отново се втренчих във факлата, чиято горещина пареше очите ми. Завъртях стола си настрани и усетих, че Труди отново бе до мен.

— О, добре тогава. Ще хапна малко печени фъстъ…

Но това не беше Труди.

Беше последният човек, когото очаквах да се появи в бар „Балтийска флота“ в Ливърпул, и то точно когато си бях избрала мезето, което исках.

Той не носеше смокинг.

Не се виждаше и никакъв револвер 45-и калибър.

Но категорично можех да заявя, че от всички останали хора на планетата предпочитах именно този човек да застане до мен. И не ставаше въпрос за Джеймс Бонд.

 

 

Когато Раян седна на стола в съседство на моя, сърцето ми биеше неудържимо.

— Закъснях — промълви той.

— Не мога да повярвам, че си тук. — Потърсих очите му, защото отчаяно исках да прочета изражението му.

— Полетът ми беше отложен. Трябваше да пристигна много по-рано, за да имам достатъчно време.

— Достатъчно време за какво? — Почти не ми се вярваше, че водехме този разговор.

— За сватбата ти — прошепна той и се присегна, за да хване ръката ми.

— Но ти не беше поканен — изтърсих аз.

Той се усмихна.

— Знам. Щях да извърша нещо много… хм… невъзпитано.

— О?

— Щях да се опитам да я спра.

Чух собственото си ахване. Едно мигновено дълбоко ахване, което сякаш говореше: „Честно казано, това наистина не може да се случва в действителност“. Беше толкова шумно, че човекът на съседната маса за миг се разтревожи, че всеки момент ще бъда отведена като заложник.

— Планът бе да пристигна тази сутрин в къщата на майка ти и най-накрая да ти кажа какво изпитвам към теб и да те помоля да бъдеш моя.

— И кога по-точно скрои този план?

Погледна часовника си.

— Преди около двадесет и три часа — каза ми той. — Но не престанах да се чудя как да си те върна от деня, в който си тръгна.

— Само дето не успя да дойдеш навреме.

— Да — призна си той. — Не може да се каже, че съм кой знае какъв герой, нали?

Усмихнах се и най-сетне го погледнах в очите. В тях блестеше светлината на факлата и те изглеждаха още по-хипнотизиращи от когато и да било. Само като се взирах в тях, и омеквах от щастие.

— Всъщност не си се справил чак толкова зле. Искам да кажа, че все пак дойде. Добре де, може би появата ти е малко позакъсняла, но никой не е съвършен. А и за твое щастие, късметът бе на твоя страна.

— Как така?

— Не го направих.

— Чух. — Той се усмихна. — И кога по-точно скрои този план?

Погледнах часовника си.

— О, преди около час. Но не престанах да се чудя как да си те върна от деня, в който си тръгнах.

Очите ми се насълзиха и аз потиснах поредния порив да издухам носа си, твърдо решена да не позволявам на свръхактивните си носни канали да унищожат този момент.

— Защо си тръгна? — попита той.

Затворих очи и поех дълбоко дъх.

— Мислех си, че изпитвам някакви чувства към Джейсън, но сега знам, че не е било така.

Той кимна.

— Но това не беше единствената причина — признах аз. — На партито чух, без да искам, разговора ти с Фелисити, когато й каза, че нещата между нас не са нищо повече от една забежка. А после те видях с Барбара Кинг и както изглеждаше, тя щеше да се превърне в следващото ти завоевание.

Той повдигна едната си вежда.

— Освен това си помислих, че… никога не бих успяла да заменя Ейми. Предполагам, че съм си мислела много неща, Раян.

Постарах се да притисна кърпичката към носа си подобно на някоя дама.

— Може ли да ти кажа нещо, Зоуи? — обади се той и стисна ръката ми. — Преди да те срещна, бях развалина. Не се радвах на децата си и бях на път да се саморазруша. Смятах, че животът няма какво повече да ми предложи. После се появи ти. И промени всичко.

— Аз? — попитах аз.

— Естествено, че ти. Ти ме спаси. Ти спаси децата ми. Научи ме как да се смея отново. Накара ме да се събуждам с удоволствие сутрин. Зоуи, ти ми върна живота.

Преглътнах.

— Ще ти кажа и още нещо.

— Какво?

— И заради това те обичам. Странното обаче е, че не те обичам само заради това. Обичам те, защото се пързаляше по задник на пода по време на официалната ми вечеря. Обичам те, защото омаза цялата кухня с макарони. Обичам те, защото се облече като Голямото пиле, когато всички останали се опитваха да бъдат секси.

Той протегна ръка и нежно постави косата ми зад ухото, а после започна да изучава лицето ми.

— Никой друг не беше по-секси от теб.

— В костюм на Голямото пиле? — попитах, изпълнена със съмнения.

— Очевидно перата ме възбуждат.

— Ами това, което каза на Фелисити? — попитах аз. — И Барбара Кинг? Явно започваше да се чувстваш доста… знам ли… приятно с нея на партито.

Той се намръщи.

— Зоуи, ако бях казал на Фелисти, че съм лудо влюбен в теб, вероятно щеше да се окаже най-ужасното хрумване — обясни той. — Ревността й граничи с болестно състояние. Заради нея самата не исках да й го втълпявам, но най-вече исках да те предпазя. Честно казано, си помислих, че ако омаловажа нашата връзка, това ще е най-добрият начин, за да се справя с нея. Съжалявам, ако се е получило иначе.

Изведнъж се почувствах глупаво.

— Не — отвърнах аз и поклатих глава. — Ти си напълно прав. Сега… разбирам.

— Колкото до Барбара — продължи той, — тя беше толкова пияна, че беше готова да се натиска и с някое дърво. Отчасти не исках да я разстройвам и да го превръщам в голяма работа, особено след като съвсем наскоро бяхме станали приятели. В мига, когато се опита да ме целуне, я отпратих при съпруга й и предложих с възможно най-дипломатичен тон да я отведе у дома. Сигурно си напуснала стаята прекалено рано, за да го видиш.

Кимнах.

— Истината е, че никога не съм пожелавал Барбара — каза ми той. — Откакто те срещнах, не съм пожелавал никоя друга.

— Наистина ли? — попитах аз.

Той въздъхна:

— Има и още нещо.

— Какво?

— Зоуи, аз обичах съпругата си, наистина я обичах, но тя вече не е тук. Бяха ми нужни години, за да осъзная, че няма нищо нередно в това да продължа напред, че не е незаконно да обичаш някого.

Прехапах устни.

— Има и още една проста истина — добави той. — Как бих могъл да не обичам някой друг. Как бих могъл да не те обичам.

— Раян, съжалявам, че си тръгнах — избърборих аз. — Не знаех какво правя, аз…

— Шшшт! — промълви той и ме притегли към себе си.

По страните ми се стичаха сълзи, но преди да успея да се запитам кой беше източникът им, двамата с Раян се прегърнахме толкова силно, че имах чувството, че ще останем така завинаги. После той разхлаби прегръдката си. Когато устните му откриха моите, ме разтърси вълна от емоции. Целувката му бе толкова нежна, толкова прекрасна, толкова божествена, че ми се искаше да продължи вечно. Особено след като за пръв път днес носът ми бе спрял да тече.

— Нямат печени фъстъци — съобщи Труди. — Вместо това ти донесох чипс. Само дето си мисля, че вече не ви е до него.

Двамата с Раян се откъснахме един от друг и се засмяхме.

— Нали нямаш нищо против, че не искаме чипса? — обади се той.

— Разбира се, че не — ухили се тя. — Не се притеснявайте за мен.

Раян ме сграбчи за ръката.

— Хайде, навън ни чака таксито.

— Значи не е „Астън Мартин“? — попитах аз.

— Не точно — намръщи се той. — Най-обикновено „Мондео“. Седалките миришат на повърнато, а шофьорът се оригваше през целия път, докато стигнем дотук. Нали не си разочарована?

Усмихнах се.

— Не. Устройва ме идеално.