Джейн Костело
Почти женени (65)

Глава 64

Прекалено късно. Той затвори. Тръшнах се на леглото, а мислите ми бушуваха толкова бясно, че едва успявах да се концентрирам върху сянката на лампата.

Знаех, че трябваше да се чувствам облекчена, и част от мен беше. Може би.

Идването ми в Щатите трябваше да представлява окончателно скъсване с миналото ми, а разговорът с Джейсън нямаше да помогне в това отношение.

Разумът ми казваше, че той бе трябвало да ми се обади при един от безбройните случаи, когато се опитвах да се свържа с него веднага след несъстоялата се сватба. Той имаше своята възможност. Възможности.

Бях си обещала да бъда силна, целенасочена и независима жена, която няма да мисли постоянно за миналото си. Знаех, че след като бях стигнала толкова далече, най-лошото нещо, което бих могла да направя, е да позволя на Джейсън или на себе си да проведем един дълъг разговор, който ще отвори старите рани.

И все пак една част от мен отчаяно искаше да направи точно това.

Имах толкова много въпроси към него, че можех да сложа в джоба си Джеръми Паксман^[1] с неговите разпити. Като например какво му се бе случило през онзи ден. Наистина ли нямаше замесена друга? Кога бе решил, че няма да може да поведе нещата докрай? И най-вече защо бе решил, че няма да може да доведе нещата докрай?

Но мисълта, че просто можех да вдигна, телефона и да чуя прекрасния му познат глас, който произнасяше името ми, бе прекалено непоносима.

Втренчих поглед в мобилния си телефон и се спрях на последния набран номер. Щях да го направя. Знаех, че не трябва, но щях.

Само след няколко милисекунди щях да натисна копчето, за да му се обадя, но тогава на вратата ми се почука.

Обзе ме паника, мушнах телефона под възглавницата си и се облегнах на таблата на леглото, сякаш се намирах на някой шезлонг в очакване на някого, който щеше да се появи и да ме намаже с лосион със защитен фактор петнадесет.

Сигурно изглеждах абсурдно престорено.

— Всичко наред ли е? — Раян беше леко загрижен.

— Да, разбира се! — заявих аз. — Просто дойдох тук, за да си побъбря.

Той не каза нищо.

— С… моята леля — добавих аз.

Той продължи да мълчи. Заоглеждах се из стаята за вдъхновение и погледа ми се спря на една планина от тоалетни принадлежности върху тоалетката.

— Леля ми… Лилет. — „О, боже, бях кръстила въображаемата си леля с името на някакъв тампон“.

Раян се намръщи, а после се усмихна. Той се доближи до леглото, постави ръка на врата ми и ме целуна, като това накара пулсът ми да заблъска от желание.

— Днес си толкова красива — прошепна той и леко прокара върховете на пръстите си по бузата ми.

— Така ли? — попитах озадачено. Нямах никакъв грим и от едната страна на носа ми се развиваше пъпка.

— Абсолютно — усмихна се той. После се обърна, за да излезе от стаята, но се разколеба.

— Не знаех, че имаш леля. Как се казваше… Лилет ли? — обади се той.

— Аха — отвърнах аз.

— Тя… французойка ли е?

— Не… ъъъ… да. Не.

Раян повдигна едната си вежда.

— Искам да кажа… че е белгийка — изстрелях аз.

— Имаш роднини в Белгия?

— О, да. — Искаше ми се да млъкна и да не проговоря отново, преди да съм успяла да култивирам някакъв мозък. — Стотици. Големи любители на бирата и шоколада.

Млъквай, Зоуи!

— Както и да е… Реших да се кача в стаята си, за да поговоря тук, защото леля Лилет понякога не е много за пред хора — добавих аз и направих физиономия.

— О?

— Аха — продължих аз. — В момента кара менопаузата и страда от ужасни горещи вълни. Именно заради това ми обади. Повече от ясно е, че не исках да проведа този разговор в присъствието на Руби и Самюел.

Последва още една пауза.

— Очевидно това се дължи на шоколада — добавих аз, проклинайки се.

— Какъв шоколад?

— Горещите вълни. В шоколада има нещо гнило, защо той ги предизвиква.

— Наистина ли?

— Ммм… о, да, тя…

Млъкнах. Раян ме гледаше втренчено и очевидно не вярваше на нито една дума от тези безсмислици.

— Е — каза той накрая, — да й пратиш много поздрави следващия път, когато говориш с нея. Сега ще слизам долу. Просто исках да проверя дали си добре.

— Аз ли? Ха! Чувствам се чудесно. Напълно чудесно и превъзходно. Не би могло да бъде по-добре.

Той се усмихна, аз се опитах да се усмихна.

Когато затвори вратата след себе си, се втренчих в телефона. Какво съм си мислела? Какво, по дяволите, съм си мислела? Изтрих последния номер от приетите разговори — номера на Джейсън — и изключих телефона си.

— Раян — извиках аз и отворих вратата. — Почакай! И аз идвам.