Джейн Костело
Почти женени (22)

Глава 21

Блекберито на Раян имаше толкова дразнещ и пронизителен тон на звънене, че бе истинско чудо, че цялото кучешко войнство от квартала не се появяваше на стълбите ни всеки път, когато някой му се обадеше. Когато обезумялото му писукане стана нетърпимо, го взех от кухненската маса и изтичах до кабинета. Спря точно когато стигнах до вратата. Раян бе свел буреносното си чело над лаптопа и печаташе толкова съсредоточено и бързо, че всеки момент можеше да си счупи няколко пръста. Подадох му телефона.

— Тъкмо ти звъняха.

Взе го, а после смотолеви:

— Аха.

За да запазя собствената си нормална психика, реших да го приема като „благодаря“. Канех се да изляза, когато той каза:

— Става въпрос за прането.

Бях смаяна. Нима го бях преценила погрешно? Наистина ли бе възможно дори и за Раян Милър да не е чак толкова лош и да позволи на някого да изпере почти три купчини с дрехите му, без да каже „благодаря“?

— Не се притеснявай — казах аз и изпитах необяснимо вълнение. — Имаше доста дрехи, но няма проблем да…

— Оцветила си една от ризите ми в розово.

— Какво?

— Една от ризите ми — продължи той решително — сега е розова.

Поех си дълбоко дъх. Раян донякъде беше прав. Сега наистина имаше розова риза. Действителността обаче, съдбоносната действителност бе, че ризата бе розова още преди да я сложа в пералнята. Откъде бях толкова сигурна ли? Защото тази риза бе толкова розова, че се сетих, че си бях помислила, че човек би избрал подобно нещо за вечер, посветена на световноизвестната авторка на любовни романи Барбара Картланд.

— Почти съм сигурна, че си беше розова — отвърнах аз. — Ясно помня, че ризата, за която говориш…

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че не знам какъв е цветът на собствените ми ризи? — обади се той.

Точно това се опитвам да ти кажа.

— Ами просто отбелязвах, че…

— Виж, няма да те уволня за подобно нещо. Просто те предупреждавам — продължи той, — за да не се случи пак.

Първия път не би трябвало да ме разкара, а за следващия нямаше значение!

— Но… но… но… — Много напомнях на давещия се мотор на някоя косачка.

— Нека просто да не го обсъждаме — каза той. — Не искам да го превръщам в голям въпрос. Просто го споменах.

— За да знам следващия път? — Не можех да скрия иронията си.

— Да — отвърна той. Очевидно не беше забелязал. Отново заби глава пред екрана на лаптопа си.

Канех се да напусна стаята мълчешком, когато погледът ми бе привлечен от един антикварен предмет върху малка масичка. Къщата бе пълна с подобни предмети. Някои от тях бяха традиционни, други — не чак толкова. Този предмет попадаше във втората категория: детски лък със стрела. Лъкът беше дълъг около половин-един метър, а върхът на стрелата бе увит в избеляло червено въже, за да няма остри краища.

Така и не разбрах кое ме накара да го вдигна, като се имаше предвид, че преди бях минавала покрай него безброй пъти и никога не му бях обръщала внимание. Раян бе с гръб към мен, сложих стрелата на тетивата и опънах лъка, прицелвайки се в главата му, докато едва сдържах смеха си. Беше ясно, че нямаше да стрелям. Последният път, когато се пробвах в стрелбата с лък, беше, когато членувах в „Момичетата скаути“, и единственото нещо, което бях уцелила, бе собственият ми палец на крака, защото непрекъснато изпусках стрелата.

Бях опънала тетивата о лицето си, а Раян не подозираше за малката ми шега — това бе идеалният момент, който, меко казано, можеше да се определи като „наслада“.

— Зоуиии! Какво правиш?

Ахнах и се обърнах, за да видя ужасеното лице на Руби. За част от секундата се опитах да скалъпя някакво извинение и вниманието ми отново бе отклонено.

— Аррррррр!

— Какво има? — Пак се завъртях към Раян, а сърцето ми се беше качило в гърлото.

Той се превиваше на стола и стенеше, притиснал с ръце дясното си око.

— О, боже! Да не би нещо да е влязло в окото ти? — попитах оптимистично.

— Да, еднометрова шибана стрела!

— Майчице! Не може да бъде! Аз съм ужасен стрелец!

— Е, фактът, че днес си във форма, няма да ме накара да се почувствам по-добре.

— Сигурен ли си, че бях аз? — Добре де, може би бях склонна да отричам.

— Сигурен съм. Погледни!

— Аррррррр! — крещяха Руби и Самюел, които се бяха присъединили към нас, за да разберат защо е тази суматоха.

Окото на Раян се бе подуло под формата на щраусово яйце, а цветът напомняше на гъста супа от червено цвекло.

Така. Недей да изпадаш в паника, Зоуи. Каквото и да правиш, не изпадай в паника. Това бе идеалната възможност да ги впечатлиш с бързата си и енергична реакция при спешни случаи.

— Предполагам, че едва ли ще искаш още една чаша кафе?