Джейн Костело
Почти женени (56)

Глава 55

Никога през живота си не бях имала толкова много натъртвания. Лежах във ваната с гореща вода, изпаднала в полуунес и разглеждах с премрежен поглед чифт крака, които можеха спокойно да принадлежат на някой от героите във филма „Глутница кучета“. Всичко това беше резултат от една обикновена обиколка на местността на гърба на Мъниче „кроткия великан“.

Протегнах се за сапуна и изстенах от болката, която ме прониза. Ако трябваше да съм честна, притесняваше ме не само непоносимата болка, ами и фактът, че въпреки че бях напълно гола, изглеждах така, сякаш бях облякла фантастичната пъстра дреха на Йосиф^[1].

Затворих очи и мислите ми се отнесоха нанякъде. Представих си как Джейсън се грижеше за раните ми. Той винаги се беше справял добре с подобни неща.

Няколко месеца след като се бяхме запознали, паднах от стълбището на един нощен клуб и не само че ме отнесе на гръб до стоянката на такситата, но ме закара у тях. Докато лежах на канапето и стаята се въртеше пред очите ми, той се бе появил с най-пълния комплект за първа помощ, който някога бях виждала, и проми драскотината на крака ми с антисептичен разтвор. Не разбрах дали ми бе помогнало много от медицинска гледна точка, но ме бе накарало да се почувствам по-добре.

Бих убила, за да е до мен сега. Макар да подозирах, че щеше да му трябва повече от една бутилка антисептичен разтвор.

— Зоуи, имаш ли нужда от помощ? — извика Раян от другата страна на вратата.

— Не! — изкрещях ужасена. Измъкнах се бързо от ваната и посегнах за халата си. — Не, не! Честно, съвсем добре съм. Идвам след минута!

Когато чух Раян да се отдалечава, се взрях печално в огледалото. Може и да бях чиста — вече не бях покрита от главата до петите с кал — но лицето ми бе толкова издрано, че изглеждах така, сякаш се бях борила с глог.

Промъкнах се в спалнята си и навлякох чифт чисти спортни панталони, стара тениска и моя голям и удобен суичър, който обичах страшно много, въпреки че майка ми настояваше, че хората носят подобни дрехи, докато обират магазин за алкохол.

Прекосих всекидневната и излязох на верандата, където Раян се опитваше да спечели обратно шоколадите, които бе загубил от Руби по-рано. Самюел довършваше рисунка, над която двамата със сестра му сигурно се бяха трудили, докато бях в банята.

— Хей, ама че хубава рисунка — казах му аз. — Какво е това?

— Това е Зоуи — гордо изрече той. — Зоуи и конче.

Въпреки помощта на Руби, артистичните умения на Самюел си оставаха абстрактни. Но ми стана ясно, че бяха нарисували кон, а до него се мъдреше нещо, което приличаше на огромна купчина изхвърлена помия. Очевидно това бях аз.

— Е, значи не сте останали впечатлени от уменията ми по езда? — попитах аз и разроших косата му.

— Ти не си искала да падаш, Зоуи — каза ми той.

— Как се чувстваш? — попита Раян. — Изглеждаш много по-добре след ваната.

— О, всичко е наред — отвърнах аз. — Чувствам се като пълен идиот, но, хей, свикнала съм с това.

— Случката изглежда почти привлекателно — ухили се той. — Не съвсем, но почти.

— Е, предполагам, че не е толкова зле. Искам да кажа, че бих предпочела да беше „смайващо изтънчена“, но при тези обстоятелства „почти привлекателна“ е много повече, отколкото бих могла да се надявам.

Сигурно имаше нещо във въздуха в тази част на щата, защото когато дойде време за лягане, отново се повтори чудото от предишната вечер и децата си легнаха щастливи, без много суетене.

— Да не би да ги подкупваш или правиш нещо друго? — попитах Раян.

— Всичко, от което се нуждаеха, беше един ден на чист въздух — отвърна той. — Не трябва да забравяме обаче, че не остана и никакъв шоколад.

— Какво искаш за вечеря? — обадих се аз. — Мой ред е, защото снощи готви ти.

— Ей, не се притеснявай. Почивай си.

— Наистина ли?

— Естествено. Сядай. Ще донеса вино. Купил съм бутилки хубаво вино.

Раян отиде в кухнята, а аз заразглеждах колекцията от компактдискове на Джералд Рейвън. Нямаше кой знае колко класика, но открих един прашен диск с „Най-доброто от Били Джоуел“. Поставих го в уредбата и прескочих първите няколко песни, докато стигна до любимата ми. „За мен тя винаги си остава жена“ все още ме караше да настръхна, макар че не се беше появявала в плейлистата на „Радио 1“ от поне тридесет години.

Насочих се към верандата, за да подишам чистия въздух. Скоро Раян се появи с чаша бяло вино, която беше с размерите на купа за супа.

— Обожавам тази песен — промълви той.

— Аз също — обадих се аз. — Нима не е най-съвършеното определение за това колко завладяващо щура може да бъде любовта?

Той се засмя.

— Може би не бих използвал думата „щура“, но си напълно права. Той я обича не просто защото е съвършена, а заради недостатъците й. Трябва да си истински мечтател, за да обичаш така. И аз съм такъв.

Повдигнах учудено вежди.

— Раян, не съм забелязала да си кой знае какъв мечтател.

— Нима? О, може би просто не ме познаваш така добре.

Изведнъж ми хрумна нещо. Как беше възможно това — въпреки натъртванията, въпреки напълно погазеното ми достойнство, въпреки всичко останало… аз се чувствах странно щастлива.

— На какво се усмихваш?

— О, на нищо. Добре де, просто си мислех, че… нали се сещаш?…

— Какво?

— Че наистина ми е много приятно да съм тук.

Той отново се усмихна. Този път усмивката му беше широка и недвусмислена, а преди това беше толкова рядка гледка.

— А на мен ми е приятно, че ти си тук.