Джейн Костело
Почти женени (14)

Глава 13

— Зоуи! Събуди се, Зоуи!

Това беше кошмар. Безспорно е било кошмар.

— Искаме си закуската, Зоуи!

Претърколих се в леглото и захлупих главата си с една възглавница, мечтаейки да се върна към полуеротичния сън, в който участваха Джейсън, луксозна хотелска стая и опаковка от шест шоколадови яйца с фонданов пълнеж.

— Зоуи! Хайде!

Гласът бе нежен и не особено силен. Но липсата на сила се компенсираше от настойчивостта му.

— Зоуиииииии!

Отворих едното си око и видях Руби и Самюел, застанали дяволито като две малки зайчета в пролетен ден.

— Колко е часът?

— Ами… не съм сигурна — отвърна неубедително Руби.

— Снощи познаваше часовника — обадих се аз.

— Ами шест и двадесет и пет — отговори смутена тя.

Изстенах:

— Трябваше да поспите още.

— Но ние винаги ставаме по това време — намеси се Руби.

— Ау! — потърках очи. — Чудесна новина.

Завъртях се, за да ги погледна.

— Но вие сте спали само няколко часа — припомних им аз. — Днес ще бъдете изтощени.

— Ние не сме изто… изто… изморени — обади се Руби, докато Самюел се изправи зад нея, прозявайки се.

— Искам „Спондж Боб“ — намеси се той и потърка очи.

— Не ви ли се спи? — попитах с надежда.

— Не! — потвърдиха те.

Докато се измъквах от леглото, накуцвайки, не можех да не си помисля, че неделите трябваше да бъдат почивният ми ден. И макар да знаех, че тъкмо бях пристигнала, част от мен се надяваше, че това правило щеше да се приложи и днес, за да можех поне да се опитам да се възстановя заради смяната в часовата разлика. Проблемът бе, че двамата с господин Приказливко така и не стигнахме до обсъждането на този въпрос.

— Хайде, Зоуи! — провикнаха се децата.

Насочих се към първия етаж все още по пеньоар. Държах Самюел за ръката и подозирах, че изглеждам като някоя чистачка от Викторианската епоха след четиридесет и два часова смяна. Влязохме в кухнята и Руби включи телевизора. Да, тук имаше още един.

— Добре — започнах аз, като се опитвах да звуча весело. — Какво закусвате обикновено?

— Хм, вчера ядохме „Хършис“ — осведоми ме Руби.

— Това не е ли шоколад? — намръщих се аз.

— Аха — отвърна тя, сякаш това беше най-подходящата закуска на света.

— Хайде де, не мога да повярвам, че татко ви би позволил да… — започнах аз. — Всъщност не, може би мога да повярвам. И така, какво ви приготвяше за закуска последната ви бавачка?

— Пържени филийки — заяви Руби.

Сърцето ми се сви. Надявах се да каже нещо не толкова трудно, нещо като купа зърнена закуска. Попитах ги обнадеждено:

— Какво ще кажете за зърнена закуска?

— Няма значение.

Канех се да потърся някаква зърнена закуска, когато се спрях. Какви ги мислех? Това бе моята възможност да спечеля децата на своя страна, особено след снощните драматични изпълнения. Разбира се, че можеха да хапнат пържени филийки. На практика това ми бе специалитетът. Освен това нямаше начин да им откажа нещо, което са получавали от предишната бавачка.

— Добре — отвърнах жизнерадостно. — Така като гледам, вие двамата ще получите пържените си филийки.

Започнах да си представям как децата нагъват лакомо моята домашно приготвена закуска и ме смятат за Найджела Лоусън^[1], избрана да доставя вкусни кулинарни наслади от скромните двеста грама брашно, смесено със сода, няколко шамфъстъка, допълнени от шушулки ванилия, отгледани в естествени условия.

Запътих се към хладилника, за да разбера какво Найджела би определила като „шкафа хранилище за продукти“, които бяха нужни специално за това ястие: няколко хубави пресни яйца, малко масло и дебело нарязан хляб, за предпочитане био, пълнозърнест, с изключително здравословни парченца ядки.

Тогава отворих хладилника.

Единственото нещо, което ставаше за консумация, бе алкохолът. Макар че имаше няколко вида храни, повечето от тях бяха толкова стари, че можеха да бъдат отнесени към юрския период. Имаше един полуразложен домат в поднос за салата, на горния рафт се мъдреха няколко бурканчета със сос, който беше хванал коричка, и парче сирене, което беше толкова твърдо, че тенисистът Роджър Федерер щеше да направи сервис с него.

Със сигурност нямаше яйца. След като хвърлих един поглед към кутията за хляб, стана ясно, че нямаше и никакъв хляб, ако не брояхме безформената въглехидратна буца, покрита с толкова много плесен, че представляваше същинска болница с антибиотици.

— Опасявам се, че ще трябва да е зърнена закуска — казах на децата.

Но когато отворих шкафа, разбрах, че за съжаление нямаше да бъде и зърнена закуска.

— Е — заявих аз и се завъртях. Бавачките от моята класа можеха да отвърнат на подобно предизвикателство без никакви колебания. — Къде е най-близкият магазин?

Руби се изкикоти.

— Искаш да кажеш супермаркет, нали?

Стана ми ясно, че тук щях да се превърна в източник на доста смях.