Джейн Костело
Почти женени (50)

Глава 49

Ако когато бях малка, бяха направили музей, подобен на Детския музей в Бостън, щях да поискам да прекарам целия си живот в него. Труди, Амбър, Фелисити и аз стояхме там цялата сутрин заедно с цялата банда хлапета, които бяха толкова развълнувани, че човек би си помислил, че някой тайно бе сложил хранителни добавки в натуралния им сок от круши.

Разглобявахме тостери в секцията, наречена „Тезгяха на Джони“, изучавахме законите на естествените науки с топка за голф, а сега се намирахме в „Детска сила“, която беше посветена на различните начини за правене на упражнения. Децата сигурно бяха изтощени, но ако някой предложеше да спрем, за да си починем, бях сигурна, че те щяха да решат, че имаме нужда от лечение в психиатрия.

— Фелисити, миличка, няма ли да се присъединиш към нас? — попита Труди, когато изу корковите си обувки с танкове и заподскача към интерактивния дансинг, а Андрю и Емон припнаха след нея.

— О, този ще го пропусна — отвърна весело Фелисити и изпъна яката на жилетката на Талула. — Не съм се специализирала в този вид танци.

— Само не ми казвай, че и за това имаш сертификати — удивих се аз.

— Само няколко — усмихна се тя. — Имам осма степен по балет и седма по джаз — това наистина ми е достатъчно, за да се оправям. Знаеше ли, че виенският валс е толкова бърз и сложен, че в някои школи предпочитат да обучават индивидуално, а не групово?

— Ъъъ… разбира се.

— Е — продължи тя с радостно заговорнически глас, — нека си остане между нас, защото аз самата никога не бих го коментирала, но са ми казвали, че моят виенски валс може да разплаче джентълмените.

— Защо? Да не би да ги настъпваш по краката? — изкрещя Труди.

— Много смешно, Труди — съгласи се Фелисити.

Винаги е било малко странно да слушам как Фелисити описва мъжете в живота си. В сравнение с Труди, чиято любов бе такава гореща тема, че чак разпалваше пожари, Фелисити създаваше впечатлението, че отношението й към противоположния пол много прилича на отношението й към foie wtas^[1]: можеше и с него, можеше и без него.

Веднъж Труди се бе опитала да я разпита за романтичната история на живота й и макар че ни удостои с умерено пикантни детайли (загубила девствеността си на двадесет и една години от сина на един от приятелите по стрелба на баща си), тя твърдеше, че се бе посветила на кариерата си. Труди не би могла да бъде по-ужасена, даже ако беше открила, че някой бе подправил чая й с „Доместос“.

— Сега, мила ми Талула — каза Фелисити и изпляска с ръце, — малко по-рано забелязах прекрасна зала за плетене на кошници и съм сигурна, че ще останеш очарована. Да тръгваме.

Децата вече бяха замаяни като глутница хиени, умалели от гъделичкане. Дори и Амбър се бе присъединила на дансинга и се влачеше наоколо, изпълнявайки според нея самия традиционен танц бангра, който била научила, докато пътувала из Индия. На мен повече ми приличаше на някои от движенията, които човек можеше да види в три сутринта в музикалния клуб „Министерство на звука“.

Талула погледна към Руби, която се превиваше от смях на раницата на истерията.

— Ами добре — отвърна неохотно тя.

— Няма да се бавим, Зоуи! — провикна се Фелисити и се скриха зад ъгъла.

Труди се запъти към мен. Беше останала без дъх. Вдиша миниатюрния си потник над пъпа.

— За бога, тук няма ли парамедици? — изхриптя тя.

— Остави това — обадих се аз. — Сега, когато сме насаме, настоявам да ми разкажеш за вечерта, когато излязохте с Ричи. Отговори ли на очакванията ти „срещата на десетилетието“?

Миналата нощ не беше някаква обикновена гуляйджийска вечер. Ричи беше организирал скъпарски ресторант, който можеше да те разори, ангажирал такси и дал на Труди строги инструкции да облече най-блестящата дреха в гардероба си.

Дори ако беше я отвел до Париж с частния си „Лиърджет“, тя нямаше да очаква събитието с такова трескаво нетърпение.

Обаче Труди се нацупи.

— Ще ми се да не беше попитала за това.

— Защо? Какво има? — учудих се аз и почти не можех да повярвам, че не започна да ми разказва до най-миниатюрната подробност.

— Не е за приказване.

— Разбира се, че е. — Вече бях леко разтревожена. — Какво има?

Тя въздъхна и заоглежда ръцете си. Ноктите й бяха покрити с ярък розов лак, който бе започнал да се бели по краищата им. — Ричи ме помоли да се омъжа за него.

— Оле, божке! — изкрещях аз. — Оле, божке, оле, божке! Леле, Труди! Това е страхотно!

По средата на безумния ми монолог усетих настроението й и опънах юздите на рукналите поздравления.

— Или пък… не е страхотно? — попитах аз, като се опитвах да разбера защо беше придобила изражението на човек, който отиваше да идентифицира нечие тяло.

— Хм, страхотно ли е, или не е страхотно? Дяволски добър въпрос.

— О, господи, права си. Прекалено скоро е. Не бях се сетила, просто…

— О, не е прекалено скоро — прекъсна ме тя.

— О! Ами тогава какво е?

Тя не каза нищо.

— Труди, знам, че сме добри приятелки, но телепатичните ми способности не са така развити, колкото ти се струва.

— Извинявай, миличка — каза тя. — От една страна, очевидно е хубаво.

— В смисъл, че го обожаваш?

— Да.

Повдигнах вежди.

— А за бога, каква е другата страна?

— Шшшт! — изсъска тя и се огледа, за да се увери, че никой не ни чуваше. — Не мога да се омъжа за него.

— Само не ми казвай, че вече си омъжена!

Труди изпъшка с досада:

— Не.

— Ами тогава тайно си се обрекла да станеш монахиня?

Труди погледна към потника и съблазнителните шорти, които през последните дни явно бяха разпалили доста горещи страсти.

— Как мислиш?

— Добре де… Защо?

— Първо нека ти кажа нещо за Ричи. Той обожава децата. Държи се страхотно с Андрю и Емон, наистина страхотно, по-добре от собствения им баща. Дори още преди да ми предложи миналата вечер, непрекъснато говореше за това как ще станем семейство… и подобни неща. Искам да кажа, че Ричи просто няма търпение да има свои деца.

— И?

— Е, той смята, че от мен би излязла страхотна „мама“, както казва той.

— Така е.

— Ами недей да бъдеш толкова сигурна — отвърна тя.

— Нима не искаш деца?

— Да, но…

— Виждала съм те с Андрю и Емон. Ти си удивителна с тях. Как можеш да решиш, че не ставаш.

Тя загриза единия си нокът.

— Когато бях малка, се разболях. — Очите й се премрежиха. — Имах левкемия.

Бяха ми нужни няколко секунди, за да проумея думите й.

— Ти… ти се шегуваш?

Тя поклати глава и продължи с толкова обикновен тон, сякаш си говорехме за варицела.

— Бях само на четири — каза тя. — Месеци наред ту ме приемаха, ту ме изписваха от болницата. Едва не побърках горките си родители. Мама беше убедена, че няма да оживея, но и ти на нейно място би била, нали? Четиригодишната ти дъщеря се разболява от рак, едва ли някой планира подобно нещо.

— Господи, Труди.

— Е, най-невероятното нещо бе, че се оправих. „Оцелях!“ — запя тя не чак толкова мелодично, колкото „Дестини чайлд“.

— Труди, ти си удивителна — казах й аз. — Разбрах го в мига, когато те срещнах.

— Да, добре. — Тя сви рамене. — Не знаех. Победих болестта, нямаше никакви разсейки и пораснах, за да водя напълно нормален живот.

— Добре, това какво общо има с Ричи?

— Миличка, тъкмо бях стигнала до тази част. Ракът е дяволски жестока болест, Зоуи, никога не се съмнявай в това. И макар че победих този мръсник на четиригодишна възраст, той ми остави един спомен. Едно малко нещо, за да бъде сигурен, че никога няма да го забравя.

Някак си знаех какво щеше да последва.

— Не мога да имам деца, Зоуи. Направила съм всякакви изследвания. Независимо от това колко силно ги искам, независимо от това колко силно Ричи ги иска, никога няма да мога да имам деца!