Джейн Костело
Почти женени (41)

Глава 40

Час по-късно след разговора ни с Раян ми хрумна, че незнайно кога, вечерта бе станала значително по-интересна. Като за начало бях започнала да свиквам с тоалета си. Всъщност защо, по дяволите, се тревожех? Изглеждах определено и почти сигурно великолепно.

Какво от това, че показвах малко повече плът от всички останали? Всеки беше великолепен по свой собствен начин. Аз бях великолепна по моя си начин. Великолепна, великолепна, великолепна! Не можех да разбера защо се чувствах толкова убедена, но не се оплаквах.

— Къде се дяна онази бутилка с вино? — зачудих се аз.

— Млада госпожице, бихте ли желали още една чаша? — попита Джералд.

— Опа! — възкликнах аз. — Нима го казах на глас?

— Да — усмихна се той. — Сигурна ли си, че не би предпочела малко вода?

— Ооо, неее! — отвърнах аз и отметнах глава, за да подчертая категоричността си. Залата така се залюля пред очите ми, че замалко не паднах от стола. — Ама че досада — да се наливам с вода!

Джералд отново се усмихна.

— Добре — отвърна той и ми наля, но само до половината. Така и не танцува с мен, а ми беше обещала. Защо да не го направим сега?

Изведнъж ми хрумна, че Джералд можеше да реши, че съм се понапила. Не можех да отрека, че виното ми харесваше, но бях изпила само три чаши, о не, задръжте, четири… дали пък не бяха пет? Не, петата ми беше точно след като се върнах от тоалетната. Господи, това означаваше, че сигурно бях изпила…

Въпросът бе, че винаги съм се гордеела с това, че си зная мярката, макар че, когато се опитах да фокусирам поглед върху хората, те се люлееха, сякаш бяха на ферибота, плаващ в Ирландско море.

— Добре, Джералд — отвърнах аз, подскочих и му подадох ръка. — Хайде да те видим.

— Сигурна ли си, че си готова за мен? — ухили се Джералд.

— Нека да ги разбием — добавих аз. Чувствах се толкова умерена, че ако Джералд ме беше поканил да танцувам пред някоя огромна тълпа на стадиона „Шей“, щях да отговоря: „Само ми подай трикото“.

Понесох се елегантно към центъра на залата, кършех рамене в ритъма на звучащото шими като Дженифър Грей от „Мръсни танци“, макар че трябваше да имам доста развинтено въображение, за да си представя Джералд в ролята на Патрик Суейзи. Въпреки това оркестърът беше във вихъра си и още преди да се усетя, той ме сграбчи и се завъртяхме из залата, танцувайки толкова енергичен валс, че две от шнолите ми за коса се измъкнаха и паднаха.

Не можех да разбера дали защото танцувахме брилянтно, или просто защото той беше шеф на една от най-големите компании в Бостън, но не след дълго погледите на всички присъстващи в залата бяха насочени към нас, докато ние продължавахме да се въртим.

Съзрях Раян в единия край. Беше застанал с неколцина от колегите си. Помахах му, докато профучах покрай него, надявайки се, че и той е толкова впечатлен, колкото според мен бяха всички останали. Естествено, Джералд водеше, но въпреки това аз бях добра. Дяволски добра. Сигурно беше така, защото, като се огледах, осъзнах, че дори ако Джералд усъвършенстваше сложните движения от брейка, нямаше да привлечем толкова много внимание.

— Ти си страхотна танцьорка — усмихна се Джералд.

— О! Така ли смяташ? — отвърнах скромно, докато припках наоколо като някое новородено агънце, което току-що бе открило за какво му служат краката. Бях на седмото небе. Подготвих се да направя лека и енергична маневра, с която и самата Джинджър Роджърс би се гордяла. Трябваше рязко да се откъсна от партньора си, а после отново да се върна в обятията му.

Обаче нещо привлече вниманието ми. Нещо, което беше много обезпокоително. Не, въобще не бях точна. Беше си потенциална катастрофа.

Една от безопасните игли, която придържаше краищата на роклята ми, се бе закачила за хастара на смокинга на Джералд. Не можех да си обясня как бе станало. Единственото нещо, което знаех, бе, че бях заклещена.

Божке, божке, божке!

Първият образ, който изникна в съзнанието ми, бе, че ако се опитам да се отделя от Джералд, в тоалета на Барбара Кинг щеше да зейне дупка. Но май гледах прекалено оптимистично на нещата: роклята бе толкова ефирна, че само с едно погрешно движение тя щеше да се свлече със замах по-бързо и от сутиена на Барбара Уиндзор във филма „Хайде на къмпинг“.

Обзе ме паника. Музиката ставаше все по-бърза и по-бърза и аз започнах да се препъвам по дансинга, залепнала към туловището на Джералд. Погледнах към безопасната игла и сърцето ми заби ускорено, всеки момент щях да получа сърдечна криза. По челото ми избиха капчици пот.

— Ооох, ъъъ… Джералд — дишах тежко, прилепила тялото си към неговото.

— Какво ще кажеш за нещо малко по-нестандартно, а? — Той ми намигна. Въобще не беше забелязал дереджето ми и започна да ме върти, а нарастващата публика ни аплодираше възторжено.

— Уааа! — изкрещях аз, като усетих, че телата ни леко се бяха отдалечили. Платовете на роклята ми и смокинга му започнаха да се обтягат заплашително.

Сграбчих Джералд за гърба и се притиснах към него, като в същото време се опитвах да се съсредоточа върху краката си, защото през последните няколко минути не бях спряла да го настъпвам и нямаше да се учудя, ако накрая се окажеше гипсиран.

Джералд, уааа… аз… — започнах аз, но вече бяхме подмитали куикстепа и всички в залата се бяха насъбрали окопи дансинга. Гостите пляскаха с ръце и ни насърчаваха с викове толкова шумно, че той едва ли можеше да ме чуе.

Той ме завъртя. Дишах тежко, докато цялата стая се люлееше пред мен, безопасната игла се забиваше в кожата ми, а аплодисментите отекваха с тътен.

— Сега, миличка — прошепна весело Джералд, — приближаваме към края. Ще те притисна здраво, а после рязко ще се отдалечим с тласък.

Изведнъж усетих, че едва дишам, защото разбрах за какво точно говори. Също така знаех какъв ще е резултатът, ако се оттласнех от него, за да направя пирует със скоростта, която си беше наумил. Опасявах се, че новоизлюпената ми самоувереност не беше чак толкова голяма, че да извърша целия този подвиг пред петстотин от най-важните бизнес партньори на Раян.

— Джералд, аз… неее! — Дишах тежко, кръвта ми кипеше, а лицето ми гореше.

— Не се притеснявай, миличка, тълпата ще пощурее по този номер — увери ме той.

— Не, искам да кажа, че…

Когато ме притегли към себе си, протегнах ръка и заопипвах смокинга му като някой изключително некадърен джебчия по време на първата си тренировка.

— Сега сме ние, миличка! — изкрещя той.

Когато Джералд ме изтласка напред, усетих, че безопасната игла бе все още заклещена. Аз се дърпах, а той продължаваше да ме бута. Той продължаваше да ме бута, а аз се дърпах. Най-сетне, под насърчителните викове на насъбралата се тълпа, усетих как роклята ми се скъса съвсем леко, но достатъчно, за да се освободя от смокинга на Джералд.

Това би трябвало да бъде добра новина. Само дето се дърпах толкова силно, че в мига на освобождението си, вместо да се завъртя грациозно, бях изхвърлена назад със силата, нужна за изстрелването на космическата совалка „Аполо“.

Пързалях се по гръб през дансинга и ми се струваше, че никога няма да спра. Профучах покрай краката на неколцина от гостите… покрай сервитьорите… покрай Раян… покрай колегите му.

Когато най-сетне спрях, представлявах една смачкана купчина с навирени във въздуха крака. Озовах се точно до Джак Териера и за част от секундата се зачудих дали не бях успяла да се справя с представлението. Може би просто изглеждах като Джейн Тровил, която бе изтласкана грациозно по леда от партньора си Кристофър Дийн на фона на „Болерото“ на Равел и така спечелиха олимпийски медал. Вдигнах поглед към Джак Териера.

— Хубави гащи — изкиска се той, а Жената чудо се хилеше насреща ми. Неумело придърпах роклята си надолу, за да се покрия, и заоглеждах залата. Оркестърът бе спрял да свири. Тълпата мълчеше смаяно.

А Раян беше готов да ме удуши.